текст: Яна Меламед
фото: Вячеслав Стоянов
02.07.2015г.
Много хубаво се спи в легло. По едно време Слав ме събуди, за да ме пита дали знам как да прибера щората, която без да иска спусна до земята. Забавно е да си български индианец и едвам да се обслужваш със заобикалящите те покъщнини работи. Супер закуската ни от бекон с яйца ядем в чинии, което е голям лукс. След закуска отиваме да си напазаруваме, колкото можем да носим, защото тук има евтин магазин. Този път доста внимаваме какво купуваме, за да имаме сили да прекосим планината. Не, че не е гот да имаш кило и половина М&М, но по-добре това тегло да е заето от нещо по-полезно. Купуваме също и пълен комплект витамини, за да не се разпаднем от натоварването. Бая неща станаха, дано да можем да се движим с всичко това.
Вечерта домакините ни приготвят много вкусна вечеря, от която си облизваме пръстите. Много мило от тяхна страна, явно сме имали доста изстрадал вид при вчерашната ни среща. След вечеря се сбогуваме, защото те още ще спят, когато ние потеглим.
03.07.2015г.
Днешният ден е дъждовен, но усещаме, че е по-добре да се изнасяме. Е, сега вече великите торби са по-велики от всякога, пълни до пръскане и тежат 100 кила минимум. 4оlix'а заедно с багажа вече тежи сигурно, колкото две Яни.
Вали доста напоително без изглед да спре скоро. Ние си намираме сушинка в някакво странно плексигласово кътче за пощенски кутии. Докато изсъхнем и Слав си оправи коня се запознаваме с всички 300 души живеещи в района. Даже се запознаваме с Канадец, който е бил в България. Повечето хора дори не могат да си представят къде по дяволите е поместена на картата тази странна държава, за която чуват за пръв път, съществува ли изобщо или сме руснаци с чувство за хумор? Важното, е че кимат разбиращо. Радвам се, че имаме шанса да разпространим за съществуването на малката ни държава. Когато рекламираме България и разказваме за безобидния характер на природата, в която не живеят опасни зверове или проклети насекоми, за красотата на Балкана, за благия климат, за гостоприемството на хората и социалния характер на българина, за това, че имаме традиции, които още пазим, за свободата на подрастващите, изобщо всичко хубаво извън алчния характер на политиците, сякаш говорим за парченце от рая, което съществува на земята. А ракията и баницата направо размечтават канадците.
В промеждутъците от дъжд се придвижваме с по малко, за да стигаме по-бързо до Аржентина, че така като разказваме, ни хваща носталгията по дома, пък и баница ни се яде. На един къмпинг, строго определен за каравани, се опитваме да останем да преспим: "Добър ден, ние сме двама българи тръгнали на велосипедна експедиция, но днес не е много приятен ден за колело, може ли да си опънем палатката за заслон, докато се оправи времето?" Те много добре знаят, че сигурно ще вали освен цял ден и нощ, най-вероятно и утре и ни позволяват да останем само за малко в кабината-трапезария, но ако се заседим, ще трябва да си платим и то като за каравана. Какво??? "Thank you and майната ви!" Не ви щем сушината, скъперници такива. Не мога да разбера за какво ни искат толкова много пари, нито ще зареждаме акумулатори, докато готвим, нито ще си наливаме резервоара с вода, нито ще изхвърляме химическата си тоалетна, тук няма топъл душ, а е очевидно, че и дърва за огън няма да харчим. Изхвърляме си боклука там и продължаваме. Виждаме табелка за крайпътна лоджа, решаваме да пробваме там да помолим да си опънем заслона, тези места винаги имат хубави, добре поддържани полянки. То, като имаме палатка, уж навсякъде може, но тук не е точно така, защото горите са непроходими и просто няма местенца за нас.
Позвъняваме на вратата на лоджата и след малко ни отваря поостарелият брат на Супер Марио, Луиджи. Облечен е със зелен гащеризон, нисък и леко закръглен, с голяма глава и мустак. Той ни посреща усмихнат и с разваления си английски ни обяснява, че е пълно и нямат места за повече гости. До тук добре, веднага го изиграваме сякаш сме щели да наемаме стая и го питаме дали предвид обстоятелствата може поне да опънем една палатка в двора. Луиджи се извинява и казва, че само работи тук и не иска да носи отговорност в случай на меча атака. Много е забавен, докато обяснява с жестове всичко това, а жестът за мечка е много добър. Крива физиономия със замахваща ръка, с длан свита като меча лапа и всичко това придружено от гърлен звук. Луиджи е велик, няма как да му се сърдим, поне ни развесели. Опъваме палатката малко по-надолу на разклона. След това се заемаме да крием храната. Този път тя е толкова много, че се притесняваме да не счупим короната на дървото, на което едвам я качваме. Поне, ако се опита да ни обере, торбата ще падне върху нея и ще й счупи врата. На тази височина може само черна мечка да я докопа, а те ставали за ядене. Надявам се някоя черна пакостница да издъхне изпод тежестта на торбата с храната. Но от друга страна торбата е толкова голяма и оранжева, че мечките сигурно ще я помислят за някое по-голямо и зловещо животно от тях самите.
фото: Вячеслав Стоянов
02.07.2015г.
Много хубаво се спи в легло. По едно време Слав ме събуди, за да ме пита дали знам как да прибера щората, която без да иска спусна до земята. Забавно е да си български индианец и едвам да се обслужваш със заобикалящите те покъщнини работи. Супер закуската ни от бекон с яйца ядем в чинии, което е голям лукс. След закуска отиваме да си напазаруваме, колкото можем да носим, защото тук има евтин магазин. Този път доста внимаваме какво купуваме, за да имаме сили да прекосим планината. Не, че не е гот да имаш кило и половина М&М, но по-добре това тегло да е заето от нещо по-полезно. Купуваме също и пълен комплект витамини, за да не се разпаднем от натоварването. Бая неща станаха, дано да можем да се движим с всичко това.
Вечерта домакините ни приготвят много вкусна вечеря, от която си облизваме пръстите. Много мило от тяхна страна, явно сме имали доста изстрадал вид при вчерашната ни среща. След вечеря се сбогуваме, защото те още ще спят, когато ние потеглим.
03.07.2015г.
Днешният ден е дъждовен, но усещаме, че е по-добре да се изнасяме. Е, сега вече великите торби са по-велики от всякога, пълни до пръскане и тежат 100 кила минимум. 4оlix'а заедно с багажа вече тежи сигурно, колкото две Яни.
Вали доста напоително без изглед да спре скоро. Ние си намираме сушинка в някакво странно плексигласово кътче за пощенски кутии. Докато изсъхнем и Слав си оправи коня се запознаваме с всички 300 души живеещи в района. Даже се запознаваме с Канадец, който е бил в България. Повечето хора дори не могат да си представят къде по дяволите е поместена на картата тази странна държава, за която чуват за пръв път, съществува ли изобщо или сме руснаци с чувство за хумор? Важното, е че кимат разбиращо. Радвам се, че имаме шанса да разпространим за съществуването на малката ни държава. Когато рекламираме България и разказваме за безобидния характер на природата, в която не живеят опасни зверове или проклети насекоми, за красотата на Балкана, за благия климат, за гостоприемството на хората и социалния характер на българина, за това, че имаме традиции, които още пазим, за свободата на подрастващите, изобщо всичко хубаво извън алчния характер на политиците, сякаш говорим за парченце от рая, което съществува на земята. А ракията и баницата направо размечтават канадците.
В промеждутъците от дъжд се придвижваме с по малко, за да стигаме по-бързо до Аржентина, че така като разказваме, ни хваща носталгията по дома, пък и баница ни се яде. На един къмпинг, строго определен за каравани, се опитваме да останем да преспим: "Добър ден, ние сме двама българи тръгнали на велосипедна експедиция, но днес не е много приятен ден за колело, може ли да си опънем палатката за заслон, докато се оправи времето?" Те много добре знаят, че сигурно ще вали освен цял ден и нощ, най-вероятно и утре и ни позволяват да останем само за малко в кабината-трапезария, но ако се заседим, ще трябва да си платим и то като за каравана. Какво??? "Thank you and майната ви!" Не ви щем сушината, скъперници такива. Не мога да разбера за какво ни искат толкова много пари, нито ще зареждаме акумулатори, докато готвим, нито ще си наливаме резервоара с вода, нито ще изхвърляме химическата си тоалетна, тук няма топъл душ, а е очевидно, че и дърва за огън няма да харчим. Изхвърляме си боклука там и продължаваме. Виждаме табелка за крайпътна лоджа, решаваме да пробваме там да помолим да си опънем заслона, тези места винаги имат хубави, добре поддържани полянки. То, като имаме палатка, уж навсякъде може, но тук не е точно така, защото горите са непроходими и просто няма местенца за нас.
Позвъняваме на вратата на лоджата и след малко ни отваря поостарелият брат на Супер Марио, Луиджи. Облечен е със зелен гащеризон, нисък и леко закръглен, с голяма глава и мустак. Той ни посреща усмихнат и с разваления си английски ни обяснява, че е пълно и нямат места за повече гости. До тук добре, веднага го изиграваме сякаш сме щели да наемаме стая и го питаме дали предвид обстоятелствата може поне да опънем една палатка в двора. Луиджи се извинява и казва, че само работи тук и не иска да носи отговорност в случай на меча атака. Много е забавен, докато обяснява с жестове всичко това, а жестът за мечка е много добър. Крива физиономия със замахваща ръка, с длан свита като меча лапа и всичко това придружено от гърлен звук. Луиджи е велик, няма как да му се сърдим, поне ни развесели. Опъваме палатката малко по-надолу на разклона. След това се заемаме да крием храната. Този път тя е толкова много, че се притесняваме да не счупим короната на дървото, на което едвам я качваме. Поне, ако се опита да ни обере, торбата ще падне върху нея и ще й счупи врата. На тази височина може само черна мечка да я докопа, а те ставали за ядене. Надявам се някоя черна пакостница да издъхне изпод тежестта на торбата с храната. Но от друга страна торбата е толкова голяма и оранжева, че мечките сигурно ще я помислят за някое по-голямо и зловещо животно от тях самите.
04.07.2015г.
За съжаление на сутринта, виждаме, че нищо не е издъхнало под торбата с храната. Връщаме се в леглата, навън е непрогледна мъгла. След няколко часа се показва слънцето и ние, като пролетни цветя, се разлистваме измежду чували и слоеве палатка. Приготвяме си конска закуска, която с малко захар, сухо мляко и кокосови стърготини, става почти вкусна. Аз поне никога не съм била почитателка на храната за коне и прасета.
Малко след като потегляме, на един хълм виждаме един мечок, който с тъмното си кожухче прилича на хулиганин. Приятно е да срещаш същинските обитатели на това диво място, хората сме малко като извънземни тук. То така се и държим де. Боклукът е навсякъде, никакво уважение към природата. Дали страхът към природата на местните ги кара да се държат толкова свински, един вид заявяване на територия е може би това разхвърляне на болкуци. Сигурно, ако бяхме местни, досега да бяхме изтрепали всички животни, които видим по пътя. Това си е забавлението тук. Не че не ям и не обичам месо, но доста животни се отглеждат в ужасни условия само, за да бъде задоволен нашият глад. А колко много храна се изхвърля при положение, че има хора, които умират от глад. Според статистиката, всяка минута умира по едно дете от глед някъде по света. Уж идеята на генно модифицираната храна е да става всичко по-бързо годно за ядене, за да се реши проблемът със световния глад, но нищо не се решава, резултатът е, че ние само ядем боклуци, от които тлъстеем. Тук има лук по-голям от главата ми, но пък няма никакъв вкус.
Стига толкова негативни размисли, обратно при нас. Не се случва нищо интересно освен, че една свръх нагла катерица се опитва да ни открадне чесъна. Какви точно са й амбициите с този чесън не знам, може би ще си прави кьополу?
За съжаление на сутринта, виждаме, че нищо не е издъхнало под торбата с храната. Връщаме се в леглата, навън е непрогледна мъгла. След няколко часа се показва слънцето и ние, като пролетни цветя, се разлистваме измежду чували и слоеве палатка. Приготвяме си конска закуска, която с малко захар, сухо мляко и кокосови стърготини, става почти вкусна. Аз поне никога не съм била почитателка на храната за коне и прасета.
Малко след като потегляме, на един хълм виждаме един мечок, който с тъмното си кожухче прилича на хулиганин. Приятно е да срещаш същинските обитатели на това диво място, хората сме малко като извънземни тук. То така се и държим де. Боклукът е навсякъде, никакво уважение към природата. Дали страхът към природата на местните ги кара да се държат толкова свински, един вид заявяване на територия е може би това разхвърляне на болкуци. Сигурно, ако бяхме местни, досега да бяхме изтрепали всички животни, които видим по пътя. Това си е забавлението тук. Не че не ям и не обичам месо, но доста животни се отглеждат в ужасни условия само, за да бъде задоволен нашият глад. А колко много храна се изхвърля при положение, че има хора, които умират от глад. Според статистиката, всяка минута умира по едно дете от глед някъде по света. Уж идеята на генно модифицираната храна е да става всичко по-бързо годно за ядене, за да се реши проблемът със световния глад, но нищо не се решава, резултатът е, че ние само ядем боклуци, от които тлъстеем. Тук има лук по-голям от главата ми, но пък няма никакъв вкус.
Стига толкова негативни размисли, обратно при нас. Не се случва нищо интересно освен, че една свръх нагла катерица се опитва да ни открадне чесъна. Какви точно са й амбициите с този чесън не знам, може би ще си прави кьополу?
05.07.2015г.
Чудна сутрин, езерото е огледално, всъщност днес ставаме на два пъти. Първият, защото решихме, че мъжки лос се къпе в езерото, заради продължителното разплискване на вода, но се оказа просто едно голямо, шумно, може би италианско семейство патици. Устройваха си пиршество с изхвърлените вътрешности от риба, които вчерашните рибари са оставили на няколко метра от палатката ни. По-добре патици от мечки.
След същинското събуждане и закуската за коне, първата ни спирка е да изхвърлим боклука. Там ставаме свидетели на поредното хранително разхищение. Едно пълничко семейство изхвърля неотворена кутия понички. Ние ги спасяваме и изяждаме на момента. Добра енергийна бомба за старт на днешния ден, пък и доста вкусен десерт. След това срещаме възрастна двойка приключенци на колела. Те са от щата Вашингтон и винаги са пътували с колела. Най-дългото им пътешествие е било две години. Вече са пенсионери и се шегуват, че хълмовете са станали по-високи и стръмни и им е време да си купят малка караванка за пътешествията им. На тях също им се струва голямо безумие огромните каравани с размерите на “мега бъс”, теглени от още по-големи коли. Разменяме информация за добри места по пътя и се разделяме.
Днес навършваме 2000 км откакто сме тръгнали и спираме да похапнем царски до един гъзарски къмпинг със собствена пекарня и бира собствено производство. След похапването влизаме в пекарнята, за да помолим да си проверим пощата за 5 минути в интернет. “Да, разбира се, няма проблем, 1.50$”, пффф гледайте си работата и чао, хубав ден.
Някъде в Теслин ще си намерим интернет, безплатен при това. Продължаваме си по пътя и виждам една мечка, добре прикрила се зад един храст, как ни гледа, замръзнала. Странно е, че се притесняват от колелата, а от колите хич не им дреме. Стигаме в Теслин, който е мъничко градче разположено на брега на езеро Теслин, което е с дължина 75 км. Много красиво място. Намираме интернет и разбираме, че имаме подслон в града за тази вечер, урааа. Поемаме по един тегав, чакълест път, по който комарите ни атакуват безмилостно, копеленца. Тук са изключително зли, болезнено си забиват муцуните в нас и след това оставят огромни буци след себе си. Пътят е доста тегав и става все по-зле, сякаш кръвопийците са ни заложили капан и ни чакат с лигавници в края на пътя. На края на пътя, обаче, наистина има къща с огромен двор и градина. Мястото е вълшебно, домакините ни са голямо семейство швейцарци, които прекарват летата си тук, а зимите в Алпите, а през останалото време обикалят света с колела.
Опъваме палатката в двора и татко Андре идва с две студени бири и огромно парче риба за вечерята ни. Малко след това идват и децата, които са доста свенливи, но все пак искат да се запознаят и да разберат от къде сме и какъв език говорим. След това идва и баткото, който е много адекватен младеж. Заедно с децата ни дават идеи как да приготвим рибата и вечерята става чудна, точно преди да нападнем, идва и майката да ни донесе салата с градински зеленчуци. Много вкусна вечеря, изяждаме я като свинчовци с ръце и буквално си облизваме пръстите след това. Напълно си заслужаваше тегавият път до това райско място и прекрасното семейство, което живее тук. А също така и се запознахме с едно бодливо прасе.
Баткото принципно живее с баща си в Кувейт и след вечеря споделя с нас някакъв странен кувейтски микс за пушене. Говорим си чак до 1 през нощта, което не се усеща с тези бели нощи.
Чудна сутрин, езерото е огледално, всъщност днес ставаме на два пъти. Първият, защото решихме, че мъжки лос се къпе в езерото, заради продължителното разплискване на вода, но се оказа просто едно голямо, шумно, може би италианско семейство патици. Устройваха си пиршество с изхвърлените вътрешности от риба, които вчерашните рибари са оставили на няколко метра от палатката ни. По-добре патици от мечки.
След същинското събуждане и закуската за коне, първата ни спирка е да изхвърлим боклука. Там ставаме свидетели на поредното хранително разхищение. Едно пълничко семейство изхвърля неотворена кутия понички. Ние ги спасяваме и изяждаме на момента. Добра енергийна бомба за старт на днешния ден, пък и доста вкусен десерт. След това срещаме възрастна двойка приключенци на колела. Те са от щата Вашингтон и винаги са пътували с колела. Най-дългото им пътешествие е било две години. Вече са пенсионери и се шегуват, че хълмовете са станали по-високи и стръмни и им е време да си купят малка караванка за пътешествията им. На тях също им се струва голямо безумие огромните каравани с размерите на “мега бъс”, теглени от още по-големи коли. Разменяме информация за добри места по пътя и се разделяме.
Днес навършваме 2000 км откакто сме тръгнали и спираме да похапнем царски до един гъзарски къмпинг със собствена пекарня и бира собствено производство. След похапването влизаме в пекарнята, за да помолим да си проверим пощата за 5 минути в интернет. “Да, разбира се, няма проблем, 1.50$”, пффф гледайте си работата и чао, хубав ден.
Някъде в Теслин ще си намерим интернет, безплатен при това. Продължаваме си по пътя и виждам една мечка, добре прикрила се зад един храст, как ни гледа, замръзнала. Странно е, че се притесняват от колелата, а от колите хич не им дреме. Стигаме в Теслин, който е мъничко градче разположено на брега на езеро Теслин, което е с дължина 75 км. Много красиво място. Намираме интернет и разбираме, че имаме подслон в града за тази вечер, урааа. Поемаме по един тегав, чакълест път, по който комарите ни атакуват безмилостно, копеленца. Тук са изключително зли, болезнено си забиват муцуните в нас и след това оставят огромни буци след себе си. Пътят е доста тегав и става все по-зле, сякаш кръвопийците са ни заложили капан и ни чакат с лигавници в края на пътя. На края на пътя, обаче, наистина има къща с огромен двор и градина. Мястото е вълшебно, домакините ни са голямо семейство швейцарци, които прекарват летата си тук, а зимите в Алпите, а през останалото време обикалят света с колела.
Опъваме палатката в двора и татко Андре идва с две студени бири и огромно парче риба за вечерята ни. Малко след това идват и децата, които са доста свенливи, но все пак искат да се запознаят и да разберат от къде сме и какъв език говорим. След това идва и баткото, който е много адекватен младеж. Заедно с децата ни дават идеи как да приготвим рибата и вечерята става чудна, точно преди да нападнем, идва и майката да ни донесе салата с градински зеленчуци. Много вкусна вечеря, изяждаме я като свинчовци с ръце и буквално си облизваме пръстите след това. Напълно си заслужаваше тегавият път до това райско място и прекрасното семейство, което живее тук. А също така и се запознахме с едно бодливо прасе.
Баткото принципно живее с баща си в Кувейт и след вечеря споделя с нас някакъв странен кувейтски микс за пушене. Говорим си чак до 1 през нощта, което не се усеща с тези бели нощи.
06.07.2015г.
Много хубаво спахме, а след като се събираме Андре ни връща в града с пикапа си. Виждам един медицински център и решавам да проверя колко ще струва да си направя втората ваксина за хепатит. 700$, очаквах да е скъпо, но цифрата направо ме разцепи. Май ще мина без ваксината. После прекарваме малко време в библиотеката, малко време в пощата и е станало вече следобед. Приготвяме си доста слонска гозба и се пръскаме, направо не знам как ще потеглим. Първият километър е доста тегав. Движим се по най-дългия мост в Юкон, който е с метална решетка, за да не събира много сняг през зимата, но е ужас за колела. Задниците се лашкат а на ляво, а на дясно, поне като погледнеш надолу се вижда дъното на езерото. После следва изкачване, което е доста тегаво с тези препълнени тумбаци. Слънцето пече и е адска жега, чувствам се, като забравен сладолед на слънце, разтапям се.
Пече ни, потим се, пием вода, пече ни, потим се, пием вода, пече ни, потим се, водата свърши. Често минаваме през мостове, под които текат големи шумни реки, от които лъха хлад, но не можем да ги докопаме. И точно преди да дойде моментът на отчаяние, точно от нашата страна, точно каквото ни трябва, огромна, бистра, ледено студена река. Наливаме вода, после се наливаме с вода и точно, когато се чудим дали да не останем на плажчето за нощувка виждам това, от което най-много се боях от самото начало. Малко мече, то бързо прекратява чуденето и се махаме преди мама да го е потърсила за вечеря, която в този момент доста удобно се къпе в реката. Стигаме до един претъпкан къмпинг за 12$, който е толкова пренаселен, че хора спят и на паркинга, неее. Два километра по пътя стигаме до безплатен, чуден къмпинг до огромно езеро с бистра вода, там даже за пръв път виждаме пригодено място за криене на храна. Приспособлението не е нищо специално или технологично, просто ритловица, вързана на високо между две дървета. Така само циркова мечка би я докопала.
След цялата пролята пот днес няма как да не се изкъпя в езерото. Тялото ми е още доста загрято и влизането в това езеро е като едно от изпитанията да станеш джедай.
07.07.2015г.
Забравих да спомена нещо много важно, колелото ми не е селянин (villаger), a Филингер, който бил голяма клечка в швейцарската политика. Филингер 4olix звучи доста по-добре от селянин 4olix. Това научих от Андре, който също пътешества с Филингер.
Иначе днешната сутрин е много мързелива, едвам се изнасяме от палатката, след което закусваме юнашки и пак се внасяме в палатката. Моткаме се юнашки и чак в 13:30 потегляме.
Поне днес е облачно и слънцето не ни пържи. На върха на един хълм спираме, за да наблюдаваме как в езерото долу се къпе огромен женски лос. След това на пътя виждаме локва кръв и един доста едър гризач от сорта на съсел, който диша тежко, оцелял е след сблъсъкът, но няма сили да се мръдне от пътя. Въпрос на време е някой да го довърши. Много тъжна гледка. Слав се опитва да му помогне, но гризачът е доста агресивен. С пърче спукана гума го избутваме от пътя, там той пак замръзва. Диша много тежко с разбитото си носле, много ми е мъчно, но няма какво повече да направим за него, ако не го изяде нищо през нощта, може би ще оцелее. Интересното е, че на всякъде предупреждават за големи животни излизащи на пътя. Тези, които могат да предизвикат катастрофа, но никой не казва нищо по въпроса с хилядите малки гризачи, които постоянно тичат нагоре, надолу. На всеки горе-долу 500 метра има размазано малко животинче.
Тази вечер ни пускат да спим безплатно в един къмпинг.
Много хубаво спахме, а след като се събираме Андре ни връща в града с пикапа си. Виждам един медицински център и решавам да проверя колко ще струва да си направя втората ваксина за хепатит. 700$, очаквах да е скъпо, но цифрата направо ме разцепи. Май ще мина без ваксината. После прекарваме малко време в библиотеката, малко време в пощата и е станало вече следобед. Приготвяме си доста слонска гозба и се пръскаме, направо не знам как ще потеглим. Първият километър е доста тегав. Движим се по най-дългия мост в Юкон, който е с метална решетка, за да не събира много сняг през зимата, но е ужас за колела. Задниците се лашкат а на ляво, а на дясно, поне като погледнеш надолу се вижда дъното на езерото. После следва изкачване, което е доста тегаво с тези препълнени тумбаци. Слънцето пече и е адска жега, чувствам се, като забравен сладолед на слънце, разтапям се.
Пече ни, потим се, пием вода, пече ни, потим се, пием вода, пече ни, потим се, водата свърши. Често минаваме през мостове, под които текат големи шумни реки, от които лъха хлад, но не можем да ги докопаме. И точно преди да дойде моментът на отчаяние, точно от нашата страна, точно каквото ни трябва, огромна, бистра, ледено студена река. Наливаме вода, после се наливаме с вода и точно, когато се чудим дали да не останем на плажчето за нощувка виждам това, от което най-много се боях от самото начало. Малко мече, то бързо прекратява чуденето и се махаме преди мама да го е потърсила за вечеря, която в този момент доста удобно се къпе в реката. Стигаме до един претъпкан къмпинг за 12$, който е толкова пренаселен, че хора спят и на паркинга, неее. Два километра по пътя стигаме до безплатен, чуден къмпинг до огромно езеро с бистра вода, там даже за пръв път виждаме пригодено място за криене на храна. Приспособлението не е нищо специално или технологично, просто ритловица, вързана на високо между две дървета. Така само циркова мечка би я докопала.
След цялата пролята пот днес няма как да не се изкъпя в езерото. Тялото ми е още доста загрято и влизането в това езеро е като едно от изпитанията да станеш джедай.
07.07.2015г.
Забравих да спомена нещо много важно, колелото ми не е селянин (villаger), a Филингер, който бил голяма клечка в швейцарската политика. Филингер 4olix звучи доста по-добре от селянин 4olix. Това научих от Андре, който също пътешества с Филингер.
Иначе днешната сутрин е много мързелива, едвам се изнасяме от палатката, след което закусваме юнашки и пак се внасяме в палатката. Моткаме се юнашки и чак в 13:30 потегляме.
Поне днес е облачно и слънцето не ни пържи. На върха на един хълм спираме, за да наблюдаваме как в езерото долу се къпе огромен женски лос. След това на пътя виждаме локва кръв и един доста едър гризач от сорта на съсел, който диша тежко, оцелял е след сблъсъкът, но няма сили да се мръдне от пътя. Въпрос на време е някой да го довърши. Много тъжна гледка. Слав се опитва да му помогне, но гризачът е доста агресивен. С пърче спукана гума го избутваме от пътя, там той пак замръзва. Диша много тежко с разбитото си носле, много ми е мъчно, но няма какво повече да направим за него, ако не го изяде нищо през нощта, може би ще оцелее. Интересното е, че на всякъде предупреждават за големи животни излизащи на пътя. Тези, които могат да предизвикат катастрофа, но никой не казва нищо по въпроса с хилядите малки гризачи, които постоянно тичат нагоре, надолу. На всеки горе-долу 500 метра има размазано малко животинче.
Тази вечер ни пускат да спим безплатно в един къмпинг.
08.07.2015г.
Днешният ден започва с малко преваляване, но нищо сериозно. Поне и днес няма да сме на пек, а както никога, имаме и попътен вятър. Пътят започва много красиво с приятни завойчета откриващи красиви гледки около една голяма река. След 20 км виждаме някакво крайпътно местенце за отдих и спираме за вода и една много мила жена от ресторанта ни черпи с току що изпечени кексчета. Едното е с боровинки, а другото е с течен шоколад, много са вкусни, мога да изям цяла планина от тези кексчета.
Продължаваме с идеята да се възползваме от попътния вятър, много добре се движим, направо летим. Не едно спускане обаче, някаква пчела, оса или каквато там жилеща гад, ми влиза в крачола на късите панталони и започва да ме жили. Гадно копеленце, само се завря, а пък и жилиш от злоба. Налага се да спра и да си събуя панталоните, за да излезне гадината. Добре че точно до нас има място за почивка, защото трябва да взема мерки, преди да се подуя. Намазвам се с вълшебния мехлем на Джеф и болката и паренето веднага спират. Поне това извънредно спиране ни подсеща да се нахраним преди да продължим. Стигаме до един къмпинг, където решаваме да останем точно преди да запердаши дъждът.
09.07.2015г.
И днес ще е дъждовен, вали как си требе. Поне имаме покрив в общото помещение на къмпинга. Никой не ползва тези места, а те са оборудвани с маси и печки на дърва. Вече сме много добри в правенето на хляб. Един възрастен чичко идва впечатлен от факта, че можем да запалим печката, а като вижда, че и хляб правим, много се възхищава. Сигурно в неговото детство на климатици са пекли хляба. Мислим да стартираме бизнес по къмпингите и да продаваме малки хлебчета. Наистина много сме надобрели, можем да се конкурираме с Неделчо като се приберем. То, всъщност, след две години и с Христо ще можем да се конкурираме.
Удряме една следобедна дрямка под дъжда, а след това правим още една партида хлебчета. Вече отговорът на въпроса “Защо с колела?” ще е “Защото обичаме да си хапваме?”
Днешният ден започва с малко преваляване, но нищо сериозно. Поне и днес няма да сме на пек, а както никога, имаме и попътен вятър. Пътят започва много красиво с приятни завойчета откриващи красиви гледки около една голяма река. След 20 км виждаме някакво крайпътно местенце за отдих и спираме за вода и една много мила жена от ресторанта ни черпи с току що изпечени кексчета. Едното е с боровинки, а другото е с течен шоколад, много са вкусни, мога да изям цяла планина от тези кексчета.
Продължаваме с идеята да се възползваме от попътния вятър, много добре се движим, направо летим. Не едно спускане обаче, някаква пчела, оса или каквато там жилеща гад, ми влиза в крачола на късите панталони и започва да ме жили. Гадно копеленце, само се завря, а пък и жилиш от злоба. Налага се да спра и да си събуя панталоните, за да излезне гадината. Добре че точно до нас има място за почивка, защото трябва да взема мерки, преди да се подуя. Намазвам се с вълшебния мехлем на Джеф и болката и паренето веднага спират. Поне това извънредно спиране ни подсеща да се нахраним преди да продължим. Стигаме до един къмпинг, където решаваме да останем точно преди да запердаши дъждът.
09.07.2015г.
И днес ще е дъждовен, вали как си требе. Поне имаме покрив в общото помещение на къмпинга. Никой не ползва тези места, а те са оборудвани с маси и печки на дърва. Вече сме много добри в правенето на хляб. Един възрастен чичко идва впечатлен от факта, че можем да запалим печката, а като вижда, че и хляб правим, много се възхищава. Сигурно в неговото детство на климатици са пекли хляба. Мислим да стартираме бизнес по къмпингите и да продаваме малки хлебчета. Наистина много сме надобрели, можем да се конкурираме с Неделчо като се приберем. То, всъщност, след две години и с Христо ще можем да се конкурираме.
Удряме една следобедна дрямка под дъжда, а след това правим още една партида хлебчета. Вече отговорът на въпроса “Защо с колела?” ще е “Защото обичаме да си хапваме?”
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
моля, споделяйте за нас :)
моля, споделяйте за нас :)
