Да, измина една доста дълга пауза от публикации, но това хич не означава, че приключението приключи в Мексико. Напротив, даже пое с един нов заряд, който промени хода на всичко. Отвори нови кръгозори и постави безкрайно много нови теми за размисъл. Всичко продължи така....
Боже мили, днес влизаме в Мексико. Толкова много ужасни неща слушахме за тази държава, че вече не искам никога да я посещавам, не може ли просто да избегнем това. Не, не може. Примирени със съдбата си, събираме палатката за последен път на американска територия, а може би и за последен път в живота ни. Последните неща които чухме за Мексико не бяха никак светли, особено от устата на тексасци, всичко звучеше направо ужасяващо. „Онзи ден бях до границата и видях един мексиканец да се разхожда от другата страна и да хвърля гранати в Щатите“, или пък „Сигурни ли сте за Мексико, говорили ли сте скоро с родителите си, по-добре го направете преди да минете границата“, „Да знаете, че със сигурност ще ви откраднат колелата“....
Няма какво повече да му мислим и да се страхуваме, защото друга опция просто не ни остава. Пък и погледнато от хубавата страна, ще се махнем от това ужасно гранично селище Иигълс пас. Искаме да минем границата максимално рано и просто да се отдалечим, колкото е възможно повече от нея. Първата добра новина е, че е абсолютно невъзможно който и да е да хвърля гранати през границата освен, ако не е професионален бейсболист, защото реката, която пресича двете държави е адски широка. Но изникват веднага купища проблеми с граничните, относно къде ти удрят печат за напускане на САЩ, къде се попълва имиграционен документ за влизане в Мексико и т.н.
След много кръгчета и преминавания на граничният мост, след много разправия с мързеливите, мексикански гранични, най-накрая сме официално влезнали в Мексико. Разликата в стандарта и културният шок са толкова големи, че веднага ни се налага да отпуснем малко нервите с една бира (която е евтино и достъпно развлечение тук). Всичките ми сетива веднага се препълниха от Мексико, а сме тук от няма и пет минути. Мръсно, шумно, много шумно, непоносимо шумно, строено-недостроено, всичко е сякаш изградено от пиян майстор и всяко ъгълче и ръбче са опасни, на всеки крачка можеш да си счупиш врата или да си извадиш окото. Съществуват какви ли не безумни улични бизнеси и далавери. Еклектиката в строителството е толкова невероятна, че със сигурност няма ни един архитект на този свят, който би одобрил, която и да било постройка. Организацията на градското движение ме кара да се страхувам от колоезденето в тази държава. И за капак, всички и всичко са на испански, език абсолютно непонятен за нас. И аз не знам в какво се забъркахме току що, но трябва да се махаме моментално от този град преди да сме си променили решението и да сме се върнали обратно.
Скачаме на колелата и се молим да не ни прегазят, докато излезем на магистралата, която се надяваме да е по-добра от този малък ужас, по който се движим в момента. Мисля, че параноята ме обхваща прекалено рано, защото все ми се струва, че един черен джип ни следи. Точно си казвам, че това с черният джип е типична сцена от филмите и всичко е наред, когато колата ни задминава, спира на пътя и ни принуждава също да спрем. Не знам как ни пипнаха толкова бързо, но може би неслучайно мексиканската мафия е толкова известна по цял свят. С разтреперани мартинки наблюдаваме как вратата се отваря и излиза един доста симпатичен и усмихнат чичко. На испано-английски човека ни обяснява някакви неща. Разбираме само частично това, което ни се казва. Човека се оказва запален колоездач и е част от някаква група в град, който се намира 200км на юг. Каза също, че ги известява за нашето пристигане, а накрая ни даде 200 песос и си тръгна, защото бързал.
Толкова сме шокирани, че още не можем да разберем какво се случи току що. Приемаме го, като знак за добре дошли и продължаваме напред. Наистина бързаме и бързаме, защото са ни предупредили, че ако не се отдалечим поне на 150км. от границата със сигурност ще ни заколят още през първата нощ. Но бързането не е и толкова лесно, защото постоянно ни спират коли за най-различни неща. Било то, за да се снимаме, или за да ни дадат бутилка вода, или просто да си поупражняват английският, хората са привидно добронамерени и даже адски сладки и симпатични. Но това не би трябвало да е вярно, защото всеки момент някой най-вероятно ще ни отсече главите и ще ни продаде органите... Мамка му, как само ни наплашиха в Тексас.
Боже мили, днес влизаме в Мексико. Толкова много ужасни неща слушахме за тази държава, че вече не искам никога да я посещавам, не може ли просто да избегнем това. Не, не може. Примирени със съдбата си, събираме палатката за последен път на американска територия, а може би и за последен път в живота ни. Последните неща които чухме за Мексико не бяха никак светли, особено от устата на тексасци, всичко звучеше направо ужасяващо. „Онзи ден бях до границата и видях един мексиканец да се разхожда от другата страна и да хвърля гранати в Щатите“, или пък „Сигурни ли сте за Мексико, говорили ли сте скоро с родителите си, по-добре го направете преди да минете границата“, „Да знаете, че със сигурност ще ви откраднат колелата“....
Няма какво повече да му мислим и да се страхуваме, защото друга опция просто не ни остава. Пък и погледнато от хубавата страна, ще се махнем от това ужасно гранично селище Иигълс пас. Искаме да минем границата максимално рано и просто да се отдалечим, колкото е възможно повече от нея. Първата добра новина е, че е абсолютно невъзможно който и да е да хвърля гранати през границата освен, ако не е професионален бейсболист, защото реката, която пресича двете държави е адски широка. Но изникват веднага купища проблеми с граничните, относно къде ти удрят печат за напускане на САЩ, къде се попълва имиграционен документ за влизане в Мексико и т.н.
След много кръгчета и преминавания на граничният мост, след много разправия с мързеливите, мексикански гранични, най-накрая сме официално влезнали в Мексико. Разликата в стандарта и културният шок са толкова големи, че веднага ни се налага да отпуснем малко нервите с една бира (която е евтино и достъпно развлечение тук). Всичките ми сетива веднага се препълниха от Мексико, а сме тук от няма и пет минути. Мръсно, шумно, много шумно, непоносимо шумно, строено-недостроено, всичко е сякаш изградено от пиян майстор и всяко ъгълче и ръбче са опасни, на всеки крачка можеш да си счупиш врата или да си извадиш окото. Съществуват какви ли не безумни улични бизнеси и далавери. Еклектиката в строителството е толкова невероятна, че със сигурност няма ни един архитект на този свят, който би одобрил, която и да било постройка. Организацията на градското движение ме кара да се страхувам от колоезденето в тази държава. И за капак, всички и всичко са на испански, език абсолютно непонятен за нас. И аз не знам в какво се забъркахме току що, но трябва да се махаме моментално от този град преди да сме си променили решението и да сме се върнали обратно.
Скачаме на колелата и се молим да не ни прегазят, докато излезем на магистралата, която се надяваме да е по-добра от този малък ужас, по който се движим в момента. Мисля, че параноята ме обхваща прекалено рано, защото все ми се струва, че един черен джип ни следи. Точно си казвам, че това с черният джип е типична сцена от филмите и всичко е наред, когато колата ни задминава, спира на пътя и ни принуждава също да спрем. Не знам как ни пипнаха толкова бързо, но може би неслучайно мексиканската мафия е толкова известна по цял свят. С разтреперани мартинки наблюдаваме как вратата се отваря и излиза един доста симпатичен и усмихнат чичко. На испано-английски човека ни обяснява някакви неща. Разбираме само частично това, което ни се казва. Човека се оказва запален колоездач и е част от някаква група в град, който се намира 200км на юг. Каза също, че ги известява за нашето пристигане, а накрая ни даде 200 песос и си тръгна, защото бързал.
Толкова сме шокирани, че още не можем да разберем какво се случи току що. Приемаме го, като знак за добре дошли и продължаваме напред. Наистина бързаме и бързаме, защото са ни предупредили, че ако не се отдалечим поне на 150км. от границата със сигурност ще ни заколят още през първата нощ. Но бързането не е и толкова лесно, защото постоянно ни спират коли за най-различни неща. Било то, за да се снимаме, или за да ни дадат бутилка вода, или просто да си поупражняват английският, хората са привидно добронамерени и даже адски сладки и симпатични. Но това не би трябвало да е вярно, защото всеки момент някой най-вероятно ще ни отсече главите и ще ни продаде органите... Мамка му, как само ни наплашиха в Тексас.
Наближава най-страшният момент, първата нощувка в Мексико, а дори не сме изминали и 70км. от границата. Решаваме да видим как са цените в хотелите тук. Слушахме дълго време уроци по испански и мислим, че можем да се справим с това. Слав ми казва:
- Влез и питай „Cuánto cuesta esta camisa“?
Влизам и повтарям дословно думите, мислейки си, че се справям добре. Жената зад бюрото само се подсмихна, поклати глава и написа на едно листче числото 220. Това са повече от очакваното пари и решаваме, че няма да се разнежваме, защото така и така нямаме никакви кинти. Намираме си едни доста уютни и не толкова мръсни храсти, където се настаняваме за първата ни нощ в Мексико. Докато готвим вечеря слушаме уроците по испански. Аудиото е точно на частта с „Cuánto cuesta esta camisa“. Ах, какви идиоти, това означавало „Колко струва тази риза“...
- Влез и питай „Cuánto cuesta esta camisa“?
Влизам и повтарям дословно думите, мислейки си, че се справям добре. Жената зад бюрото само се подсмихна, поклати глава и написа на едно листче числото 220. Това са повече от очакваното пари и решаваме, че няма да се разнежваме, защото така и така нямаме никакви кинти. Намираме си едни доста уютни и не толкова мръсни храсти, където се настаняваме за първата ни нощ в Мексико. Докато готвим вечеря слушаме уроците по испански. Аудиото е точно на частта с „Cuánto cuesta esta camisa“. Ах, какви идиоти, това означавало „Колко струва тази риза“...
Първата ни утрин в Мексико. Събуждаме се живи, здрави и даже доста добре отпочинали с приповдигнато настроение. Е още не се е изпарил съвсем страха, но трябва да продължаваме напред. По пътя минаваме през всички малки градчето в близост, за да видим как е, да купим карта и т.н. Всичко изглежда доста страшно, сякаш наистина всеки момент нещо ужасно ще се случи, макар и хората да изглеждат доста спокойни, щастливи и дружелюбни. Как само ни мъчат с този испански, всички сякаш имат нещо да ни кажат. Аз се чувствам длъжна да отвърна по някакъв начин на милите им изражения и им говоря на български, от което те доста се впечатляват. Трудно стигаме до факта, че сме от България и тогава винаги започва радост. „Оооооо, Христо Стоичков!!!“
При напускането на някой села и градчета наблюдаваме ужасна мизерия, мръсотия и горящи купчини боклук навсякъде. Минаваме покрай къщи без врати, покрай къщи без покриви, но от всички страни ни се усмихват мръсни и беззъби лица и всички настояват да ни почерпят чаша кока-кола или бира.
Колко бедно и наведено изглежда всичко, тук не е ли евтино? Отиваме до първият супер-маркет, за да се запознаем с цените. Всичко е адски евтино, плодове и зеленчуци от първокласно качество се продават за жълти стотинки. Килограм авокадо струва не повече от лев. Напазарувахме си, като за последно от лакомия. Може би е добра идея да не влизаме в магазин, докато не изядем всичко.
Първото ни сериозно предизвикателство в Мексико се явява под формата на един тесен, силно натоварен път. Ние искаме да минем по магистралата, която е чисто нова и почти никой не използва, но не ни пускат, защото било много опасно и е забранено за колела. На безопасният за колела път, трафика е натоварен и предимно от камиони, които карат с над сто километра в час, без изобщо да се интересуват какво се случва на пътя. Това е наистина голям стрес, защото пътя е толкова тесен, че дори няма бяла лента, която да го обкантва по краят. А самият край е грубо отрязан и се извисява с около 10 на места 15 сантиметра над банкета. През цялото време ни се налага да спираме, за да бягаме от пътя. Това започва да изглежда сякаш никога няма няма да успеем да стигнем следващият град. Но друг избор нямаме, защото нямаме нито вода, нито място за спане.
Налага ни се да спрем за известно време, за да хапнем и да се успокоим. Определено не горим от желание да продължаваме след паузата за обяд, но какъв избор имаме? Още не мога да повярвам, че не ни пуснаха на магистралата, от тук се вижда, че там няма никакъв трафик, всички минават по това малко пътче, защото е безплатно. Няма как да се преместим на хубавият път, защото всичко е заградено с огради за животни. Когато най-накрая събираме смелост, за да продължим биваме спрени от една кола. От там слизат две малки момиченца и ни подават по една студена енергийна напитка. Бащата е един много симпатичен, усмихнат човек, който много въудушевено ни обяснява нещо на испански. Започвам да забелязвам, че макар и да нямам никаква представа какво ми казват хората, някак ги разбирам. Човека е много щастлив, че именно той ни е срещнал на пътя. Принадлежи към групата за колоездене на човека от онзи ден, та всъщност адски много хора ни очаквали в момента. Ние със сигурност не очаквахме нищо такова, но всичко се подрежда прекрасно, защото новият ни приятел, Хуан Карлос, кара зад нас бавничко, за да ни пази от лудият трафик и всичко се промени коренно. Толкова сме му благодарни!
Стигаме в градче наречено Нова Росита, там ни настаняват в хотел и ни казват, че сега трябва да си починем малко, защото по-късно ще има някакво вело събитие, не разбираме много за какво става въпрос, но с удоволствие се възползваме от душа и излизаме да се разходим из градчето. Всичко в Мексико е толкова различно и налудничаво. Все още имам чувството, че всеки момент нещо лошо ще се случи, макар и досегашният ни опит да показва точно обратното.
Събитието се оказва нощна обиколка на Нова Росита. Събрали са се над 40 души и са организирали даже полицейски ескорт, за да запушва улиците, когато колоната минава. Всички идват да се запознаят и са много дружелюбни и усмихнати. Комуникация с думи почти няма, но това е наистина без значение. След обиколката на града отиваме да хапнем в едно малко капанче. Ядем боритос и пробваме различни люти сосове. Наистина доста хубава вечер и много готини хора макар и почти нищо да не можем да си кажем. Разбрахме само, че последно преди месеци от тук минала една украинка на колело. Това било през уикенда и голяма група я ескортирала до границата. Ама че сладури.
При напускането на някой села и градчета наблюдаваме ужасна мизерия, мръсотия и горящи купчини боклук навсякъде. Минаваме покрай къщи без врати, покрай къщи без покриви, но от всички страни ни се усмихват мръсни и беззъби лица и всички настояват да ни почерпят чаша кока-кола или бира.
Колко бедно и наведено изглежда всичко, тук не е ли евтино? Отиваме до първият супер-маркет, за да се запознаем с цените. Всичко е адски евтино, плодове и зеленчуци от първокласно качество се продават за жълти стотинки. Килограм авокадо струва не повече от лев. Напазарувахме си, като за последно от лакомия. Може би е добра идея да не влизаме в магазин, докато не изядем всичко.
Първото ни сериозно предизвикателство в Мексико се явява под формата на един тесен, силно натоварен път. Ние искаме да минем по магистралата, която е чисто нова и почти никой не използва, но не ни пускат, защото било много опасно и е забранено за колела. На безопасният за колела път, трафика е натоварен и предимно от камиони, които карат с над сто километра в час, без изобщо да се интересуват какво се случва на пътя. Това е наистина голям стрес, защото пътя е толкова тесен, че дори няма бяла лента, която да го обкантва по краят. А самият край е грубо отрязан и се извисява с около 10 на места 15 сантиметра над банкета. През цялото време ни се налага да спираме, за да бягаме от пътя. Това започва да изглежда сякаш никога няма няма да успеем да стигнем следващият град. Но друг избор нямаме, защото нямаме нито вода, нито място за спане.
Налага ни се да спрем за известно време, за да хапнем и да се успокоим. Определено не горим от желание да продължаваме след паузата за обяд, но какъв избор имаме? Още не мога да повярвам, че не ни пуснаха на магистралата, от тук се вижда, че там няма никакъв трафик, всички минават по това малко пътче, защото е безплатно. Няма как да се преместим на хубавият път, защото всичко е заградено с огради за животни. Когато най-накрая събираме смелост, за да продължим биваме спрени от една кола. От там слизат две малки момиченца и ни подават по една студена енергийна напитка. Бащата е един много симпатичен, усмихнат човек, който много въудушевено ни обяснява нещо на испански. Започвам да забелязвам, че макар и да нямам никаква представа какво ми казват хората, някак ги разбирам. Човека е много щастлив, че именно той ни е срещнал на пътя. Принадлежи към групата за колоездене на човека от онзи ден, та всъщност адски много хора ни очаквали в момента. Ние със сигурност не очаквахме нищо такова, но всичко се подрежда прекрасно, защото новият ни приятел, Хуан Карлос, кара зад нас бавничко, за да ни пази от лудият трафик и всичко се промени коренно. Толкова сме му благодарни!
Стигаме в градче наречено Нова Росита, там ни настаняват в хотел и ни казват, че сега трябва да си починем малко, защото по-късно ще има някакво вело събитие, не разбираме много за какво става въпрос, но с удоволствие се възползваме от душа и излизаме да се разходим из градчето. Всичко в Мексико е толкова различно и налудничаво. Все още имам чувството, че всеки момент нещо лошо ще се случи, макар и досегашният ни опит да показва точно обратното.
Събитието се оказва нощна обиколка на Нова Росита. Събрали са се над 40 души и са организирали даже полицейски ескорт, за да запушва улиците, когато колоната минава. Всички идват да се запознаят и са много дружелюбни и усмихнати. Комуникация с думи почти няма, но това е наистина без значение. След обиколката на града отиваме да хапнем в едно малко капанче. Ядем боритос и пробваме различни люти сосове. Наистина доста хубава вечер и много готини хора макар и почти нищо да не можем да си кажем. Разбрахме само, че последно преди месеци от тук минала една украинка на колело. Това било през уикенда и голяма група я ескортирала до границата. Ама че сладури.
На сутринта ни подаряват еднакви фланели за колоездене и Хуан Карлос ни завежда на закуска. Спираме се на будка за такос. Тя представлява нещо, като хот-дог будка, където затоплят тортия и после вътре слагат някоя от многото вкусотиики, които се крият под множеството капачета. Пробвахме сигурно от всички поне по няколко. Всичките са адски вкусни, страхотна закуска. После отиваме до някакъв човек, който разкодира телефона на Слав, за да може да работи в Цяла Латинска Америка и даже в Бразилия (очевидно Бразилия не се брои за Латинска Америка). После Хуан Карлос ни купува чип, за телефона, за да може да ни се обажда. Настоява, защото казва, че така ще ни свързва с приятели по пътя, и че в Мексико не може без телефон, ха-ха.
Хората в Нова Росита са адски готини, но трябва да продължаваме по пътя. За обяд ни подаряват една огромна торба такос. Хубавото, е че тук можем да продължим по магистралата без да се обясняваме с никого. Вечерта трябва да сме стигнали в Монклова, където ще ни чака друг Хуан. По пътя спираме в Сабинас, за да разгледаме. Нищо интересно не намираме тук, но хората на площада ни намират за много интаресни и всички идват, за да ни разпитват. Полицията идва, за да се снимаме, а накрая от някъде идва местен репортер, за да ни вземе интервю. Интервюто протича направо трагично, но накрая се обаждат на някого, който знаел английски. Така им разказваме нашата история за оцеляване с 3$ на ден. Хората събират пари и ни завеждат на ресторант. Колко невероятно мило. В ресторанта, сервитьорките ни почерпиха по два десерта. Всичко това точно след като изядохме цялата торба с такос. Направо ще се пръснем.
Продължаваме с натежали тумбаци, трудно е и се потим от преяждане с месо и люто. Към 18ч. Става ясно, че до Монклова няма да стигнем, макар и неоспоримото ни желание да спим на сигурно място. Какво пък, ще рискуваме главите си и ще спим някъде из пустинните поля. Проблема е обаче, че всичко е заградено заради добитък и достъп до полята няма. Решаваме, че няма да е никак зле да се заврем под някой мост, защото реки не текът и пространството там е напълно свободно. Организираме си мястото прекрасно и удобно със снопове трева под палатката за допълнителен комфорт и в този момент телефона звъни. Хуан Карлос се обажда, на разбираме какво точно иска да каже и решаваме, че просто трябва да му изразим колко добре се чувстваме и колко се радваме да го чуем. Звучи сякаш иска да ни каже нещо важно, говори за Монклова и за другият Хуан, който ни очаква там. Опитваме се да обясним, че утре ще стигнем, и че сега сме на сигурно място. Търсим разни думи в речника и обясняваме къде сме. Мисля, че това още повече го разтревожи. Започват да се изреждат различни хора, които знаят малко английски, за да ни кажат, че е абсолютно наложително да стигнем в Монклова днес, че ще има циклон и следващите 4 дни ще е як порой. Охххх, не можем да се разберем, не можем да стигнем днес, защото вече е започнало да се стъмва. Питат ни къде точно сме и че ще изпратят някой да ни вземе. Не знам какво точно става, но трябва да излезем на пътя и да чакаме Хуан да ни вземе.
Хората в Нова Росита са адски готини, но трябва да продължаваме по пътя. За обяд ни подаряват една огромна торба такос. Хубавото, е че тук можем да продължим по магистралата без да се обясняваме с никого. Вечерта трябва да сме стигнали в Монклова, където ще ни чака друг Хуан. По пътя спираме в Сабинас, за да разгледаме. Нищо интересно не намираме тук, но хората на площада ни намират за много интаресни и всички идват, за да ни разпитват. Полицията идва, за да се снимаме, а накрая от някъде идва местен репортер, за да ни вземе интервю. Интервюто протича направо трагично, но накрая се обаждат на някого, който знаел английски. Така им разказваме нашата история за оцеляване с 3$ на ден. Хората събират пари и ни завеждат на ресторант. Колко невероятно мило. В ресторанта, сервитьорките ни почерпиха по два десерта. Всичко това точно след като изядохме цялата торба с такос. Направо ще се пръснем.
Продължаваме с натежали тумбаци, трудно е и се потим от преяждане с месо и люто. Към 18ч. Става ясно, че до Монклова няма да стигнем, макар и неоспоримото ни желание да спим на сигурно място. Какво пък, ще рискуваме главите си и ще спим някъде из пустинните поля. Проблема е обаче, че всичко е заградено заради добитък и достъп до полята няма. Решаваме, че няма да е никак зле да се заврем под някой мост, защото реки не текът и пространството там е напълно свободно. Организираме си мястото прекрасно и удобно със снопове трева под палатката за допълнителен комфорт и в този момент телефона звъни. Хуан Карлос се обажда, на разбираме какво точно иска да каже и решаваме, че просто трябва да му изразим колко добре се чувстваме и колко се радваме да го чуем. Звучи сякаш иска да ни каже нещо важно, говори за Монклова и за другият Хуан, който ни очаква там. Опитваме се да обясним, че утре ще стигнем, и че сега сме на сигурно място. Търсим разни думи в речника и обясняваме къде сме. Мисля, че това още повече го разтревожи. Започват да се изреждат различни хора, които знаят малко английски, за да ни кажат, че е абсолютно наложително да стигнем в Монклова днес, че ще има циклон и следващите 4 дни ще е як порой. Охххх, не можем да се разберем, не можем да стигнем днес, защото вече е започнало да се стъмва. Питат ни къде точно сме и че ще изпратят някой да ни вземе. Не знам какво точно става, но трябва да излезем на пътя и да чакаме Хуан да ни вземе.
Продължаваме с натежали тумбаци, трудно е и се потим от преяждане с месо и люто. Към 18ч. Става ясно, че до Монклова няма да стигнем, макар и неоспоримото ни желание да спим на сигурно място. Какво пък, ще рискуваме главите си и ще спим някъде из пустинните поля. Проблема е обаче, че всичко е заградено заради добитък и достъп до полята няма. Решаваме, че няма да е никак зле да се заврем под някой мост, защото реки не текът и пространството там е напълно свободно. Организираме си мястото прекрасно и удобно със снопове трева под палатката за допълнителен комфорт и в този момент телефона звъни. Хуан Карлос се обажда, на разбираме какво точно иска да каже и решаваме, че просто трябва да му изразим колко добре се чувстваме и колко се радваме да го чуем. Звучи сякаш иска да ни каже нещо важно, говори за Монклова и за другият Хуан, който ни очаква там. Опитваме се да обясним, че утре ще стигнем, и че сега сме на сигурно място. Търсим разни думи в речника и обясняваме къде сме. Мисля, че това още повече го разтревожи. Започват да се изреждат различни хора, които знаят малко английски, за да ни кажат, че е абсолютно наложително да стигнем в Монклова днес, че ще има циклон и следващите 4 дни ще е як порой. Охххх, не можем да се разберем, не можем да стигнем днес, защото вече е започнало да се стъмва. Питат ни къде точно сме и че ще изпратят някой да ни вземе. Не знам какво точно става, но трябва да излезем на пътя и да чакаме Хуан да ни вземе.
Вече е тъмно, а ние от час чакаме някой да ни вземе. Поне бирата е евтина тук, та си пийваме една, докато чакаме. Един сеньор ни заговаря за Аляска. Навремето правил трип до там с кола и не вярва, че чак от там сме дошли на колела. Човека знае малко английски и го молим той да се обади на Хуан, защото говорихме вече сто пъти и нищо не излезе от това. След малко колелата ни са натоварени в ремаркето на човека, а ние сме на задната седалка. По пътя за Монклова има ремонт на пътя и изглежда направо страшно. Сигурно сами нямаше да стигнем така ли иначе. Човека се е разбрал с Хуан къде да ни стовари. Там ни очакват много хора. Част от тях са Хуан и групата по колоездене, а другите са семейството на човека, който ни докара, дошли, за да се запознаят. Казват, че те самите не биха тръгнали на колела през Мексико, защото е твърде опасно, и че се възхищават на смелостта ни. На раздяла казват, че винаги сме добре дошли в къщата им, колко са мили само.
Хуан знаел малко английски, но не може да се оправя с него. Разбираме, че са се въртели около града, но не са ни намерили, когато разбраха колко далеч сме били казаха, че със сигурност е нямало да ни намерят. Самият Хуан трябва да се прибира при семейството си, но ни оставя в ръцете на Емилио, който знае английски. Той ни повежда към къщата на момче от тяхната вело група, там приемали пътешественици от сайта за топъл душ, яко. Разтоварваме багажа в къщата на Христо и Луиза, след което Емилио настоява да отидем на вечеря, защото днес му е денят за излизане. И така ние двамата, Христо и Емилио отиваме да хапнем мексикански хамбургери в местно капанче. Храната е хубава, мястото ми е доста екзотично, Слав и Емилио си говорят за планини в Мексико, а аз се опитвам да комуникирам на испански с Христо. Той взема малкият речник и казва, че българският му се струва, като китайски, така че със сигурност скоро ще науча испански, който е доста по-лесен. Хубава вечер, след която се връщаме у Христо.
Започва тур на къщата. Самата къща, Боже, как се описва мексиканска къща, не знам от къде да започна, изпълнена е с противоречия, хаос и прах. Строено-недостроено, с безумни кьошета, стълбище без парапет, а ние ще спим горе, точно до дупката за стълбите. Банята е в стаята на Луиза, няма врата, нито пък тоалетна чиния, душа е студен, а водата се сипе от чучур на чешма забит доста грубо в стената. Толкова е безумно всичко, че няма как да не ти хареса. Хората тук очевидно са доста над нещата и не се притесняват много, много за глупости като тоалетни чинии и т.н.
Преди да си легне Луиза казва да не се притесняваме, ако ни се ходи до тоалетна през нощта, тя спяла дълбоко, та да влизаме смело. Но все пак мен малко си ме притеснява ходенето по голяма нужда в тоалетната без врата, в стаята на човек, с който току що съм се запознала. Предполагам това са задръжките на т.н. западен човек, до колкото за българина може да се каже, че е западен човек.
На сутринта наистина вали обилно и сега разбираме притесненията на Хуан Карлос относно спането под моста. Луиза и Христо излизат към 8ч. И ни казват да се обслужваме в кухнята и къщата все едно сме си у дома, хич да не се притесняваме. Това е добро начало, защото мен мръсотията малко си ме притеснява и започвам с миене на кухнята, а Слав разучава фурната. Ще вали още доста дни, така че мисля да се възползвам от климатичното несгодие и да си направя мой, личен разговорник, защото аудио уроците, както и малката книжка с испански за пътуване се оказаха доста безполезни, защото ние на сме типичните туристи отсядащи в хотели, хранещи се в ресторанти или ползващи междуградски транспорт. Ситуацията на улицата няма нищо общо с учебният формат на един език. Пък и така да се учи език, направо потопен в средата и ситуацията, без да знаеш нищо за структурата или граматиката прави нещата по-интересни.
Поведението на мексиканската къща по време на дъжд е много интересно. Водата и интернета спират от време на време, наводнява се от много места, а испанската дума за покрив е “techo“, което обяснява много неща. Най-сухото място се оказва пред къщата, но е заето от едно квартално куче, което изглежда е дошло тук, за да умре на сухо и спокойно. Разбира се, сърце не ни дава да го притесняваме, макар и да разбираме, че то обикновено тук си прекарва дните в очакване на косача.
Следобеда излизаме да разгледаме града. На пръв поглед Монклова е ужасно грозен и хаотичен град, прилича на хибрид между шопско село и ромска махала. Всичко е грубо, остро, разбито, напукано, очукано, построено от намерени материали. Дори не знам от къде да започна описа на този град, който на всичкото отгоре е наводнен до глезени или колене, в зависимост от улицата, на която се намираш. Дали от това, че тротоарите се извисяват на впечатлителната височина от 60-70см. Или от това, че хората просто хвърлят праните си дрехи да съхнат върху бодливата тел. Всъщност всички безумия, които видяхме днес са дреболия, важното е, че за пръв път се намирам в държава, където хората са наистина щастливи и с греещи лица (макар и малко мърлявички).
Когато се прибираме Луиза изказва огромното си впечатление от хляба. За вечеря приготвя “papas mexicanos“, което означава, че вечерята бе адски люта, но пък забавна. В полунощ на гости идва съседа Хосе. Бил ни видял по-рано в града и с жена му спорели какви сме. Тя била на мнение, че сме бразилци, защото говорим странен език, а аз съм мургава, но той бил убеден, че сме европейци. Пихме бира и учехме нови думи от Хосе, защото той знае добър английски. Много ми харесва мексиканският испански, нямам търпение да започна да водя разговори на испански.
На другият ден за вечеря приготвих чеснов хляб и пълнени чушки. Луиза и Христо много харесаха всичко. Хубавото е, че и разговора малко по малко тръгва. Днес дойде някакъв репортер да ни взема интервю и да каже, че местни колоездачи ще тръгнат с нас към следващият град Куатросинегас, когато спре да вали, най-вероятно събота.
Хуан знаел малко английски, но не може да се оправя с него. Разбираме, че са се въртели около града, но не са ни намерили, когато разбраха колко далеч сме били казаха, че със сигурност е нямало да ни намерят. Самият Хуан трябва да се прибира при семейството си, но ни оставя в ръцете на Емилио, който знае английски. Той ни повежда към къщата на момче от тяхната вело група, там приемали пътешественици от сайта за топъл душ, яко. Разтоварваме багажа в къщата на Христо и Луиза, след което Емилио настоява да отидем на вечеря, защото днес му е денят за излизане. И така ние двамата, Христо и Емилио отиваме да хапнем мексикански хамбургери в местно капанче. Храната е хубава, мястото ми е доста екзотично, Слав и Емилио си говорят за планини в Мексико, а аз се опитвам да комуникирам на испански с Христо. Той взема малкият речник и казва, че българският му се струва, като китайски, така че със сигурност скоро ще науча испански, който е доста по-лесен. Хубава вечер, след която се връщаме у Христо.
Започва тур на къщата. Самата къща, Боже, как се описва мексиканска къща, не знам от къде да започна, изпълнена е с противоречия, хаос и прах. Строено-недостроено, с безумни кьошета, стълбище без парапет, а ние ще спим горе, точно до дупката за стълбите. Банята е в стаята на Луиза, няма врата, нито пък тоалетна чиния, душа е студен, а водата се сипе от чучур на чешма забит доста грубо в стената. Толкова е безумно всичко, че няма как да не ти хареса. Хората тук очевидно са доста над нещата и не се притесняват много, много за глупости като тоалетни чинии и т.н.
Преди да си легне Луиза казва да не се притесняваме, ако ни се ходи до тоалетна през нощта, тя спяла дълбоко, та да влизаме смело. Но все пак мен малко си ме притеснява ходенето по голяма нужда в тоалетната без врата, в стаята на човек, с който току що съм се запознала. Предполагам това са задръжките на т.н. западен човек, до колкото за българина може да се каже, че е западен човек.
На сутринта наистина вали обилно и сега разбираме притесненията на Хуан Карлос относно спането под моста. Луиза и Христо излизат към 8ч. И ни казват да се обслужваме в кухнята и къщата все едно сме си у дома, хич да не се притесняваме. Това е добро начало, защото мен мръсотията малко си ме притеснява и започвам с миене на кухнята, а Слав разучава фурната. Ще вали още доста дни, така че мисля да се възползвам от климатичното несгодие и да си направя мой, личен разговорник, защото аудио уроците, както и малката книжка с испански за пътуване се оказаха доста безполезни, защото ние на сме типичните туристи отсядащи в хотели, хранещи се в ресторанти или ползващи междуградски транспорт. Ситуацията на улицата няма нищо общо с учебният формат на един език. Пък и така да се учи език, направо потопен в средата и ситуацията, без да знаеш нищо за структурата или граматиката прави нещата по-интересни.
Поведението на мексиканската къща по време на дъжд е много интересно. Водата и интернета спират от време на време, наводнява се от много места, а испанската дума за покрив е “techo“, което обяснява много неща. Най-сухото място се оказва пред къщата, но е заето от едно квартално куче, което изглежда е дошло тук, за да умре на сухо и спокойно. Разбира се, сърце не ни дава да го притесняваме, макар и да разбираме, че то обикновено тук си прекарва дните в очакване на косача.
Следобеда излизаме да разгледаме града. На пръв поглед Монклова е ужасно грозен и хаотичен град, прилича на хибрид между шопско село и ромска махала. Всичко е грубо, остро, разбито, напукано, очукано, построено от намерени материали. Дори не знам от къде да започна описа на този град, който на всичкото отгоре е наводнен до глезени или колене, в зависимост от улицата, на която се намираш. Дали от това, че тротоарите се извисяват на впечатлителната височина от 60-70см. Или от това, че хората просто хвърлят праните си дрехи да съхнат върху бодливата тел. Всъщност всички безумия, които видяхме днес са дреболия, важното е, че за пръв път се намирам в държава, където хората са наистина щастливи и с греещи лица (макар и малко мърлявички).
Когато се прибираме Луиза изказва огромното си впечатление от хляба. За вечеря приготвя “papas mexicanos“, което означава, че вечерята бе адски люта, но пък забавна. В полунощ на гости идва съседа Хосе. Бил ни видял по-рано в града и с жена му спорели какви сме. Тя била на мнение, че сме бразилци, защото говорим странен език, а аз съм мургава, но той бил убеден, че сме европейци. Пихме бира и учехме нови думи от Хосе, защото той знае добър английски. Много ми харесва мексиканският испански, нямам търпение да започна да водя разговори на испански.
На другият ден за вечеря приготвих чеснов хляб и пълнени чушки. Луиза и Христо много харесаха всичко. Хубавото е, че и разговора малко по малко тръгва. Днес дойде някакъв репортер да ни взема интервю и да каже, че местни колоездачи ще тръгнат с нас към следващият град Куатросинегас, когато спре да вали, най-вероятно събота.
Последният ни ден в Монклова е направо незабравим. Надвечер, когато се канихме да правим пица за вечеря, дойде Хуан със семейството си и двама приятели, за да ни вземе и заведе на ресторант. Така в една доста мъничка количка се качихме Хуан, жена му, двете им дъщери, приятелят с приятелката му, Христо, Слав и аз. Това излизане започва да прилича на истинска клоунада. Това което най-много ми харесва в мексиканските ресторанти е, че те хич не са изискани, префърцунени, бели салони без душа, а са най-обикновени, народни местенца за всички и по всяко време. Когато обстановката е толкова неангажираща и хората са по-естествени.
След вечеря купуваме, колкото бира можем да носим и се връщаме в къщата, за да правим пица. Всички са много търпеливи към нашият испански и всячески се опитват да ни помогнат да започнем да го говорим. Което ни пържи на бавен огън, но хората са си прави, испански ще се говори от тук до Огнена земя, не че не го знаем, но трудните неща е хубаво да се отлагат, нали? Чувствам се, като пълен олигофрен разказвайки на всички за съставките на пицата, най-вече защото все обърквам едни и същи думи и макар и сто пъти да ми бе повтаряна една или друга дума, ума ми просто отказва да я приема на топло в дебрите на плитката ми памет. Малко по-късно се появява и Хосе. Появата му е толкова театрална, че за малко да падна от смях и изненада. Той дойде носейки запалена скара (доста голяма скара), която сложи точно пред вратата на къщата, така че пушека да влиза вътре. Сега имаме много хора, пиене, и ужасно много ядене. Това наистина е една незабравима вечер. Христо ни умолява да останем поне до понеделник, защото събота е работен ден в Мексико, но Слав е непоклатим, утре заминаваме.
След вечеря купуваме, колкото бира можем да носим и се връщаме в къщата, за да правим пица. Всички са много търпеливи към нашият испански и всячески се опитват да ни помогнат да започнем да го говорим. Което ни пържи на бавен огън, но хората са си прави, испански ще се говори от тук до Огнена земя, не че не го знаем, но трудните неща е хубаво да се отлагат, нали? Чувствам се, като пълен олигофрен разказвайки на всички за съставките на пицата, най-вече защото все обърквам едни и същи думи и макар и сто пъти да ми бе повтаряна една или друга дума, ума ми просто отказва да я приема на топло в дебрите на плитката ми памет. Малко по-късно се появява и Хосе. Появата му е толкова театрална, че за малко да падна от смях и изненада. Той дойде носейки запалена скара (доста голяма скара), която сложи точно пред вратата на къщата, така че пушека да влиза вътре. Сега имаме много хора, пиене, и ужасно много ядене. Това наистина е една незабравима вечер. Христо ни умолява да останем поне до понеделник, защото събота е работен ден в Мексико, но Слав е непоклатим, утре заминаваме.
На сутринта си вземаме горещо „Сбогом“ с нашите прекрасни домакини и потегляме водени от Хуан. На всеки ъгъл се присъединява нов и нов колоездач и накрая ставаме един сносен конвой, който препуска с бясна скорост към Куатросинегас. От далеч сигурно изглеждаме, като привидение в пустинната мараня. Спираме се във всяко село по пътя, за да бъдем почерпени с това или онова типично мексиканско ядене. Царевичен хляб с пръжки заема специално място в сърцето (надявам се следващите километри да успеят да го изпомпат от там) и корема ми, като най-вкусен деликатес на деня. А колкото до интервюто и репортажа, щеше да е пълен провал, ако Хуан и останалите не ни бяха помогнали.
Куатросинегас е на 80км. от Монклова, които ние вземаме доста бързо. Там ни настаняват при роднина или приятел на роднина, или роднина на приятел, няма значение. Оказваме се в къщата на доня Кристина. Една дребничка и много, много миличка жена, която ни приема, като дългоочаквани гости. Първо душа, студен, разбира се, тук водата излиза от дупка в стената, но цялата къща е много добре подредена и чиста. Днес ще има фиеста само за жени и Слав ще трябва да напусне къщата. За него ще се грижи съпруга на сестрата на Кристина. Аз оставам за купона. На тази фиеста всички трябва да са в пълният си блясък, с грим, прическа и сомбреро. Грима и сомбрерото добре, но наскоро обръснатата ми глава мисля ще затрудни прическата. Никакви такива, дават ми една перука и съм готова за вечерта. Всъщност всички идват с перуки, които в разгара на купона се разменяха. Като едно дамско парти всичко бе много добре организирано. Има много и вкусна храна. Всяка приятелка пристига с много вкусна домашна гозба и алкохол. Когато се наядохме, започнахме със сериозното пиене, а накрая караоке. Всички пяха, дори аз, макар и на испански. И така с песни, танци и много, много смях до късно, или рано е по-правилно казано. Макар и да не мога да се включвам в разговорите и шегите, да не разбирам какво се говори и т.н., това не бе абсолютно никаква пречка за купона. Наистина много се забавлявах. Слав го докарват в 3:30 сутринта и изглежда много мизерно. Нощта в пустинята е доста студена, а до колкото разбрах той и още двама са стояли в двора на някаква къща до отворен багажник пълен с бира.
Куатросинегас е на 80км. от Монклова, които ние вземаме доста бързо. Там ни настаняват при роднина или приятел на роднина, или роднина на приятел, няма значение. Оказваме се в къщата на доня Кристина. Една дребничка и много, много миличка жена, която ни приема, като дългоочаквани гости. Първо душа, студен, разбира се, тук водата излиза от дупка в стената, но цялата къща е много добре подредена и чиста. Днес ще има фиеста само за жени и Слав ще трябва да напусне къщата. За него ще се грижи съпруга на сестрата на Кристина. Аз оставам за купона. На тази фиеста всички трябва да са в пълният си блясък, с грим, прическа и сомбреро. Грима и сомбрерото добре, но наскоро обръснатата ми глава мисля ще затрудни прическата. Никакви такива, дават ми една перука и съм готова за вечерта. Всъщност всички идват с перуки, които в разгара на купона се разменяха. Като едно дамско парти всичко бе много добре организирано. Има много и вкусна храна. Всяка приятелка пристига с много вкусна домашна гозба и алкохол. Когато се наядохме, започнахме със сериозното пиене, а накрая караоке. Всички пяха, дори аз, макар и на испански. И така с песни, танци и много, много смях до късно, или рано е по-правилно казано. Макар и да не мога да се включвам в разговорите и шегите, да не разбирам какво се говори и т.н., това не бе абсолютно никаква пречка за купона. Наистина много се забавлявах. Слав го докарват в 3:30 сутринта и изглежда много мизерно. Нощта в пустинята е доста студена, а до колкото разбрах той и още двама са стояли в двора на някаква къща до отворен багажник пълен с бира.
Другият ден прекарваме с махмурлук в къщата на Кристина, с която разговаряме цял ден. Казвам разговаряме, защото с помощта на интернет е много по-лесно. Получаваме няколко телефонни обаждания през този ден. Първо от Хуан Карлос, а после от Хуан, за да ни предупредят да вземем колкото вода можем да носим с нас, защото следващите 240км. няма да има нищо по пътя.
От толкова кратко сме в Мексико, а вече толкова силно се привързах към толкова много хора. Харесвам Мексико, мексиканците, мексиканската кухня, мексиканският хаос и мексиканският манталитет. Е, истината е, че наистина се случват страшни неща. Даже ни казаха да внимаваме с кой се забъркваме, защото наскоро имало случай на две изчезнали австралийски момчета, сърфисти. Накрая ги намерили изгорени във вана им. Всъщност намерили само два овъглени скелета. Не мога да си представя кой изобщо ги върши тези ужасии в една държава, където хората са толкова добронамерени и приятелски настроени. Тук сме само от една седмица, но мексиканците са ми вече любимите хора.
От толкова кратко сме в Мексико, а вече толкова силно се привързах към толкова много хора. Харесвам Мексико, мексиканците, мексиканската кухня, мексиканският хаос и мексиканският манталитет. Е, истината е, че наистина се случват страшни неща. Даже ни казаха да внимаваме с кой се забъркваме, защото наскоро имало случай на две изчезнали австралийски момчета, сърфисти. Накрая ги намерили изгорени във вана им. Всъщност намерили само два овъглени скелета. Не мога да си представя кой изобщо ги върши тези ужасии в една държава, където хората са толкова добронамерени и приятелски настроени. Тук сме само от една седмица, но мексиканците са ми вече любимите хора.
