Затиснати от времето бягаме към Мексико

текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова​
фото: Вячеслав Стоянов

​
Събуждаме се на плажа точно навреме за изгрева и рождения ден на Слав. По случай повода съм приготвила голяма закуска от шоколади и десерти, а Марк се погрижи да имаме дори и свещичка. Малко е тъжно на раздяла с новите приятели, но няма как. Ситуацията е малко глупава и неловка, всички мълчат. Решавам да прекъсна тази погребална носталгия и казвам:

• Добре, приятели, за нас бе удоволствие да пътуваме заедно, но е време вече да потегляме към Аржентина.

И така Марк и Гилиям остават на острова, а ние потегляме на обратно към континента. Връщането винаги е по-бързо, а имахме и попътен вятър, който ни помагаше. Последният ден само времето нещо се вкисна и запердаши един дъжд, с нож да го режеш. Скриваме се за малко под един мост, където вече са се настанили разни хора. Бая пияна двойка в края на своите 40. Дошли от Минесота с каяците си и възнамерявали вече да живеят на открито. Добри бяха, но прекалено пияни. Оставяме ги да си търсят котката и продължаваме.

---

Имаме място за спане тази вечер, в покрайнините на Маями, в някаква био ферма. Днес бе дълго каране, което завърши с минаване през едно гето, където очевидно се случваше някакъв екшън. Имаше полиция и зяпачи, но сме прекалено изморени, за да видим как специалният екип ще нахлуе с взлом в една къща.
Отговорен за гостите на био фермата е Ърнест от Южна Африка. Той е започнал своето пътешествие преди 9 години, когато е продал всичко и заминал с приятелката си. Обикалял 7 години нон-стоп преди да му свършат парите. С приятелката не разбрахме колко години са пътували заедно, но той каза, че не е лесен характер и затова сега е сам. Когато стигнал същата ферма, като гост преди две години му оставали само 6 дни престой в Щатите и никакви пари. Тогава собствениците го назначили на работа и станали нещо като негови спонсори. Ърнест идва да работи във фермата на всеки 6 месеца за 6 месеца, колкото му позволява визата и след това го качват на самолет, за където той иска. Хубаво бе да го срещнем, има много истории и малко, съвсем мъничко лоши за толкова много време.

Искаме да останем малко повече във фермата с Ърнест, но трябва да продължаваме. На нас самите ни остават месец и половина, за да изминем 2000 км. Не звучи зле, но вятърът е голяма гад и няма да е толкова лесно, макар и равно почти. Още с излизането от Маями едва се справихме, а после имаше ремонт на пътя и стана опасно със силния вятър. Преместихме се на една пътека до канал и поне бяхме в безопасност от колите, но тегавото си продължава.

Преди залез слънце кой да видим на пътеката, германецът с кучето. И той се е отчаял от вятъра и е спрял за днес. Разбира се, той веднага взема думата и започва да говори или по-скоро да се оплаква от нещата, които не му харесват в Америка. Малко безумна, но компания все пак и беше хубаво, макар и ветровито.
На сутринта на германеца му е студено, но на нас ни изтича времето и потегляме рано.

Вятърът си е същият, без промяна. Това е още един ужасно тегав ден, но поне видяхме сто алигатора и даже играхме на доктор с един череп от алигатор и си взехме малко зъби. Към края на деня срещнахме една луда леличка, която пътува сама с триколка, към която е прикрепила малка фигурка на учителят Йода, за да бъде силата винаги с нея. Забавна щурачка. Другата добра находка бяха 10 хляба, които намерихме на пътя.

Трети ден по ред, вятър. Побърква ни, влудява ни, толкова е равно, че няма какво да го спре или къде да се скрием. Тази част на Флорида е просто ужасна. Няма нищо, е има едно гигантско езеро, но достъпът до него е ограничен поради ремонтни дейности на велопътя, който го обикаля. Голямото езеро веднага доведе и големите комари в края на деня, защото най-накрая спря да духа. Голямо щастие! Сега трябва да настъпим педалите здраво, защото имаме 120 км до хората, които ще ни подслонят. Днес се пътува по-лесно, но средата си остава скучна. Има една отсечка минаваща през безкрайна плантация за портокали, но те са кисели и горчиви. Говори се, че сега имало някаква зараза по портокаловите дръвчета, която ги прави такива и щата си губи главното препитание. Аз не се притеснявам, американци са, ще се оправят, тук пари има.

Новите ни баба и дядо от Флорида, Илейн и Бил са в средата на своите 70 и са в отлична форма. Луди са по пътешествията с колела и още ги правят. Точно са се завърнали от 4 месечна обиколка на Нова Зеландия и Австралия. Бил е водил първият организиран тур през Америка, абе изобщо пионери. За вечеря им идват на гости едни приятели на техните години. Образува се добра пенсионерска вечеринка, която продължи до късно.

Следващата спирка по пътя е при леля Лиз, която срещнахме в Джорджия и ни покани на гости. Радвам се, че имаме къде да спим тази вечер, защото се сипе ужасен дъжд. Пукаме гуми и измокрени до кости ги оправяме. Но всичко това бе забравено, когато пристигнахме при леля Лиз. Тя ни посрещна толкова топло и хубаво, страхотна е. Веднага се изкъпахме, за да се стоплим, а след това отидохме на пазар. Тя иска да ни разглези максимално и приготвя най-царската вечеря някога сготвяна. Гледахме филм, а за вечерта ни сложи да спим на голямото, удобно легло. Толкова е хубаво, че не ни се тръгва, а трябва. Времето тиктака, толкова е глупава цялата история с визите и разрешителните за престой в дадена държава. Поставили сме толкова много бариери, че човек как да се почувства свободен да прави каквото си иска, каква свободна воля изобщо?

Напускаме леля Лиз заредени с вкусотии останали от вечерята и се отправяме на север. Минаваме през една много яка вело алея за наблюдаване на диви животни. Там пред едни тоалетни се запознаваме с Марк Рос. Той е изумен от пътешествието ни и иска да помогне някак. Казва, че бил притежавал 47% от някакъв ресторант в Алабама, и когато отидем там да кажем, че сме негови приятели и сме щели да получим бира и храна на корем, а после те щели да се погрижат за нас и спането. Добре, благодарим ти Марк Рос.
Връщам се на пътеката за наблюдение на дивия живот. Хич не се шегуват, пълно е с алигатори, много големи алигатори, които са на метър два от нас, когато се разминаваме. Това ми се струва малко странно за Америка, няма огради, няма табелки, няма нищо, ходете при алигаторите.

Всъщност пътуването през Флорида и то в посока север, а после запад, хич не бе някакво кой знае какво приключение. Очевидно нямахме работа там и нямаше какво да ни задържа там. Дестинацията избрахме, за да се спасяваме от зимата и добре че поне се запознахме с доста готини хора по пътя. В тази връзка имахме една много приятна изненада една сутрин. Бе поредната сутрин в борба с вятъра на една натоварена магистрала. Слав бързаше напред, аз съм съсредоточена в мислите си на двайсетина метра отзад. Тогава една кола ме прекъсна, като се доближи до мен и от отвореното стъкло се чу глас:

• Ма вие българи ли сте?
  

Това малко ме смути в първия момент, не съм свикнала случайни хора да ме заговарят на български в Америка. Спираме на пътя и се разбираме за място на среща след един час. Пристигаме първи на срещата, и колкото повече чакаме, толкова повече ни се засилва интереса и любопитството.
В уречения час колата се връща и вече официално се запознаваме с Димитър, жена му от Пуерто Рико, чието име сега не си спомням и малката им дъщеричка Иванка. Много мило семейство, става ни много хубаво, че ни спряха и се запознахме. Даже довечера има някакъв купон на българите в района, на който ще отидем всички заедно. Купонът е много забавен, все едно сме си у дома на купон. Веселбата е народна, без изкуствени, напудрени отношения или погледи от високо. Сякаш наистина се пренесохме у дома за тази вечер и се забавлявахме там. Всички много се изкефиха на нашето начинание и искаха да им гостуваме, но не и докато бягаме от страната, за съжаление.

Понякога е трудно да си вечният чужденец и то толкова далечен от разбиранията за хубаво и добро в едно ново общество, където попадаш. Готини са американците, но има нещо много сбъркано в много отношения в разбиранията им. Най-много ме изумява отношението им към частната им собственост. Толкова са ревностни и чувствителни на тази тема, сякаш земята не е за всички и сякаш всички хора по света не споделяме един и същ животворен дъх. Всичко е обозначено с табели забраняващи влизането в гигантски гори или поля. На пръв поглед дори самите американци са толкова небрежни към нещата си, че ще речеш за какво са им и защо толкова ревностни ги пазят, по дяволите. Имахме една много странна случка в тази връзка, точно на излизане от Флорида. Ставаше късно и се стъмваше, а ние нямахме място за спане. Видяхме едно черно пътче без табелки, че е частна собственост или хилядите глупости от този род, които слагат американците. Точно завихме и забутахме колелата нагоре по калния път, когато зад нас се чу нещо като сирена от полицейска кола. Когато се обърнахме си бе най-обикновена кола, в която имаше едно момиче и един чичо. Докато излизаше енергично от колата, чичото загащи блузата си, така че хубаво да видим пистолета му, след което каза да се махаме, защото това била неговата земя. “Съжаляваме, не знаехме, никъде не пише, че е нечия”, викам му аз, а той “Не е задължително да пише, щом не е ваша, значи нямата работа там, а сега по-добре се махайте, защото имам хора с пушки на дърветата ей там зад завоя”. Това бе адски странно как така изобщо се появи на момента и какъв му бе проблема, май просто се правеше на интаресен пред момичето, или пък е един от собствениците на нелегални плантации за марихуана.

Следващият щат по пътя ни е Алабама. Това ни вълнува, защото ще ядем на корем в ресторанта на Марк Рос. Натам пътуваме в един ужасен вятър, който направо ни изпи силичките и пристигнахме точно както бяхме посъветвани - изморени, гладни до смърт и жадни за бира. Нямаме търпение, това ще е официалната ни вечеря в ресторант. Той е малко странен ресторант за “бомби” и спорт, но не ни пука. За съжаление обаче и на сервитьорките не им пукаше. Не че имам високи очквания от момичета, които превръщат гърдите си в кариера, но тези много ни ядосаха. Глупави кокошки, от къде не къде решиха, че те имат правото да решат дали заслужаваме или не обещаната ни безплатна вечеря. На мен ми се искаше да сме по-настоятелни, но Слав бързо се отказа и излезна.
Поне вече сме опитни и бързо се ориентирахме къде да спим и скалпихме вечерята, някак си. Все си мислим дали просто този въпросен Марк Рос ни излъга и изигра лоша шега, или просто сервитьорките си бяха повярвали. Вероятно никога няма да разберем, но от днес на татък името Марк Рос се свързва само с лошо.

В Алабама е толкова ветровито, че и хората не се виждат наоколо. Днес искаме да хванем един ферибот на стойност 2$, който ще ни закара до острова на Делфина, а от там по моста се засилваме към Мисисипи. Това ни спестява над 150 мили през натоварен трафик. Вятърът е нечовешки, едвам стигаме до полуостровчето, откъдето ще хванем ферибота. Когато стигаме, разбираме, че днес ферибот няма да има заради силният вятър. С това изпитвам едновременно разочарование и успокоение, защото бързаме към Мексико и успокоение, защото е ужасен вятър за каране. Решаваме да изчакаме до сутринта да видим какво ще стане, може пък да имаме късмет. Настаняваме се удобно на нещо като завет и се заемаме с наще си дела, докато чакаме търпеливо. Палатката опънахме там, на същото място, защото нито има хора, нито никой.

През нощта Слав се събужда от шумолене до палатката и вижда една малка, черна, космата ръка да опипва земята в предверието и да докопва пакета спанак, който имаме. Копелдак, как ни ограби грозно, хич не му пука, че сме на оцеляване.
На сутринта се чудим дали миещите мечки изобщо ядат спанак и Слав отива да обходи горичката. Връща се с пакета в ръце. Толкова е смешно, защото очевидно миещите мечки не ядат спанак, но е отворено сякаш от човек, точно там, където е обозначено “Отвори тук”. Никакви разкъсвания или гризания, както правят дивите животни. Предполагам миещите мечки са достигнали до интелектуален възход благодарение на съжителството си с хора. Определено са се ориентирали, че около хората винаги има кльопачка.

Днес фериботът работи и се настаняваме на първа линия на малкото корабче. Вятърът ни брули, вълните ни плискат и е толкова студено, че бихме полудяли след това возене, но сме щастливи, че се наложи да чакаме само един ден.
Следващият щат по пътя ни е Мисисипи, родно място на американската музика, както гласи табелката. Още с влизането тук се усети една особена подтиснатост. Пътищата са недобре подържани, с израсла трева между пукнатините. Покрай пътя е пълно с фалирали заведения и места. Само тъмни зомбита се мяркат наоколо. Сякаш е друга реалност. Хората от този щат не знаят нищо за прогреса на Америка. Тук те са назад във времето, когато хероинът и метамфетаминът са на мода и всички се бунтуват срещу правителството. Тук сякаш правителството е вдигнало ръце и е казало “стига толкова, не мога повече да се занимавам с тези мърляви наркоманчета”. Не ни е приятно как ни гледат хората, нито пък виждаме топлина на човешко същество от другата страна на очите.

Все още е студено и ветровито и вземаме решение да влезнем по на вътре в континента и без това около плажа е само изкуствено напудрена обстановка. Това бе много добро решение, навътре има хълмчета, което означава леки качвания и бързи спускания, което е голямо разнообразие след толкова много месеци равен терен. Летим неудържимо нароре-надолу и това е едно от най-хубавите карания от цяла вечност насам. На една бензиностанция спираме, за да сушим палатката и да хапнем. При нас идва един мърляв тип, облечен е в син, силно изхабен и замърсен гащеризон, носи бяла фанела на дупки, лекета и жълти петна, обут в ужулени, стари каубойски ботуши. Брадата и косата му са мазни и пожълтели, а ръцете му са толкова гнусни, сякаш никога не ги е мил. Говори ни нещо на неразбираемия си силен акцент и плюе тютюн. Учим го да произнася България, а на него му е толкова екзотично, че вижда чужденци по тези земи. И то не просто чужденци от друг щат, а чужденци от друг континент. После ни каза, че тук е най-хубавото място в цяла Америка, а аз не се сдържам и питам “Защо?” С този елементарен на пръв поглед въпрос го изпратих в дебрите на мисълта, която май никога не е използвал. Той самият не знае защо, но е така!

Луизияна, не помня какво е особеното за този щат освен, че тук е Ню Орлиънс, който е известен град. За съжаление няма да минем от там, защото е на краибрежието, а ние сме на съвсем друго място. Луизияна също е много подтиснато място, с лоши пътища и игли захвърлени наоколо. Целият щат някак мирише на химическа тоалетна и е адски влажно. Не искам и да мисля как е през лятото.
Хората тук са странни и трудно им разбираме какво говорят, но всеки който ни заговаря се опитва да изкопчи от нас нещо, цигари, пари или други работи. Там прекарахме повече време, отколкото в Алабама и Мисисипи, но не мога да си спомня нищо толкова интересно да се е случвало, както навсякъде другаде до сега, валя ни дъжд, духа ни вятър и подскачахме по дупките на пътя.

А да, сетих се, когато спряхме в едно сравнително голямо градче и там един човек дойде при нас. Каза, че ние сме третите големи пътешественици, които среща. Един от другите бил някакъв луд, който показвал старданията на Исус Христос и пътувал пеш през Америка, носейки огромен дървен кръст и венец от бодли на главата си. Нищо чудно, че хората са резервирани към нас, кой знае за какви ни мислят след човека с кръста, сигурно вече всичко очакват.

Една вечер в търсене на място за спане се лутаме из много любопитни места. Цялата местност е в канали, покрай които живеят хора. Имат тук-там някой безумен, малък бар, където се събират всички и винаги е лудница. Изглежда като много подтискащо място за живеене. Как изобщо има хора в Луизияна и Мисисипи? Разбира се, имаме забавни и хубави моменти там, но усещането не е приятно, дори децата са тъмни, бездушни субекти. Тук в Луизияна бе последният път, в който пресякохме реката Мисисипи. В тази си част е толкова широка, че минавахме по моста цяла вечност, но река не видяхме, защото мъглата бе непрогледна.

И ето ни най-накрая в Тексас, щат събуждащ много емоции у хората. Сега ще видим за какво се вдига толкова много шум около Тексас. Първото, което отчитаме, е разбира се, промени в движението. Пътищата станаха по-големи и широки, колите станаха по-големи и широки, а на хората хич не им харесваше колела да се движат по големите им, бързи магистрали. Все пак това е първо мнение, трябва да дадем повече шанс на мястото.
След известно време, разбира се става място, като всяко друго, поне не мирише на химически кенеф и хората не са масово наркомани.

Тексас е известен с гигантските си диви глигани, които ние виждаме да лежат мъртви около пътя. Направо са чудовищно големи, същински зверове с черна, гъста четина и здрави бивни. Интересно ми е как така удряш толкова голямо животно и си продължаваш сякаш нищо не се е случило. Но да, тук никой не кара леки автомобили, хората са мегаломани, всичко е голямо, ако можеха сигурно щяха да карат танкове.
Относно частната си собственост, тук е най-зле. Хората са издигнали навсякъде високи, здрави огради, продължаващи в някои случаи десетки, стотици мили.

Като стана въпрос за стотици мили, колелата все повече започват да ни предават и веригите да прескачат по венците, без да искат да се задържат, където ни се иска. Това е проблем още от Мисисипи насам, но не сме минавали през подходящ град за ремонт. Трябва да осъществим ремонта тук, в Тексас. Мислите по ремонта ни се разсейват от един имейл, който получихме неотдавна. Изпратен е от нашите приятели Крис и Кери от Чикаго, те ни съобщават, че скоро ще са в Остин и предлагат да се срещнем там. Звучи добре, там можем да оправим колелата, обаче за съжаление човекът, при който трябваше да останем ни изпържи в последният момент. Преорганизирахме срещата на бързо и без нищо да подозираме избрахме град Локхарт за среща.

Когато се срещнахме там с Крис и Кери, разбрахме, че това е столицата на барбекюто в цяла Америка. Крис каза, че не може да пропуснем това и трябва да го пробваме. Отиваме на едно място, където се слави със стара традиция в печенето. Влизаме заедно с колелата в една стара, огромна сграда, където има огромни огньове, а над тях най-големите скари, които някой от вас някога е виждал. Отгоре се пекат най-големите бутове месо, а готвачът от време на време ги маже с огромна баданарка, напоена със сос. Всички служители вътре ядат месо през цялото време. Човекът, който пече, гризе мръвка, този, който реже, гризе мръвка, дори касиерът има до себе си чинийка с месо. Докато ние разглеждаме, Крис е купил по една наденичка за всеки и няколко резанчета месо от големия бут. Това бе най-вкусната наденичка, която някога съм яла. Толкова е сочна и добре овкусена, че направо всички се изтрелваме в космоса, доката ядем. Прекрасно, отлично! Радваме се, че успяхме да пробваме световноизвестното барбекю.
​С Крис и Кери прекарахме само една нощ за съжаление, но бе толкова хубаво, че ще я помним дълго.

На другата сутрин трябва да се отправим към едно градче, където сме се свързали с един собственик на магазин за колела, обещал ни да помогне с ремонта.
Пристигаме при Джим. По всичко си личи, че е голям почитател на марихуанените уикенди. Омайващият дим излиза на талази от отворената врата, а самият Джим със зачервени очи ни гледа някак тъпо и неразбиращо кои сме ние. Отне време, но се сети и ни пусна в двора. Каза ни точно къде да опънем палатката в двора. Мястото е тъпо, определено не бихме я сложили там в този голям двор, но все тая, както на него му харесва. Вземаме душа и всичко там, а после водим празни разговори вдъхновени от пушека в дробовете и ума му. Става ясно, че той няма да помогне с ремонта. Разреши ни поне да се изперем, като след това започна да говори за оръжието си и за 5$, които трябва да му платим за прането. Не ни позволи да се изсушим, защото палатката ни била точно на вентилационната шахта за топлия въздух… Мисли се за много хитър, но е просто с изпушен мозък и лесно се справяме с него. За парите повече не се повдига въпроса, а на сутринта ми е ясно, че е забравил и си тръгваме преди да се сети.

Следващата и последна надежда за нас е Сан Антонио, Тексас. Последният голям град, където може да се намери всичко. Трудно стигаме до там, защото колелата са яко зле вече и трудно се движим останали само с по една-две скорости и то най-ниските.
Сан Антонио има големи магистрали, минаващи през града, убийствен трафик и безумно много задръствания. Добрахме се до магазин за колела “Rideaway bikes” (колела на момента). Звучи обещаващо. Влизам и заявявам, че сме изминали 10,000 мили от Аляска до тук, и че след няколко дни трябва да сме в Мексико, но колелата имат нужда от основен ремонт. Казвам им също, че нямаме много пари, но можем да купим новите части и ако ни позволят да ползваме инструментите, сами бихме си ги сложили. Впечатлих ги, гледат ни известно време и после мениджърът заявява, че е против политиката на магазина да ни позволят да им ползваме инструментите, но можем да питаме механика дали би искал да ни помогне. Няма нужда дори да питаме, когато се приближаваме до него, той е чул всичко и е готов да помогне.

4оликса е проблемен, нямат нищо от това, което му трябва, ще се наложи да се поръчат частите, но всичко ще дойде утре до обед. Оправяме Коня днес. Механикът е пич и си разбира добре от работата, направи всичко адски прецизно и професионално.

Вечерта прекарахме в парка, а на сутринта се върнахме в магазина за 4оликса. Днес е друг механик, но той знае за нас, пич е и също е доста в час с работата си. Сръчен е, но 4оликса създава доста проблеми и се налага да се приложи доста изобретателност и находчивост. Курбелите сряза с малък флекс, защото след последното затягане резбата бе разбита. За поставянето на новата касета също прояви доста изобретателност, като използва част от старата и част от новата, за да може да се сложи на старото колело, което е извън всякакви стандарти вече. За съжаление се наложи да смени и средното движение, защото новите курбели не пасват. Той каза, че старото е по-добро от новото, но няма как, ако имам пак проблеми поне с новото бързо мога да ги реша.
Страхотни са тия пичове, обичам ги! В крайна равносметка бяха счупени три скъпи инструмента, похабени доста часове, но всичко върви като ново сега. “Rideawey bikes” място, което абсолютно носи името си!

Последна вечер в парка на Сан Антонио.  Какво щастие се разлива от нас, колелата са готови да поемат отново по пътя, а ние вече няма какво да му мислим относно пустинята в Северно Мексико.
Прекарахме спокойни последни няколко дни в Тексас и леко се придвижвахме на юг към Мексико. Все повече мексиканци живеят тук и започваме да добиваме представа за мексиканската идилия или поне така си милсим. Последният град по пътя ни в Тексас се казва Игъл Пас, там живеят единствено и само мексиканци. Друго такова място не сме виждали в щатите, извън контрол е. За пръв път в САЩ няма тоалетна хартия в обществената тоалетна, а за сапун няма и да мисля. Хехе, Мексико, идеме!
​
20.01.16 - 05.03.16г.

Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle