текст: Яна Меламед
фото: Вячеслав Стоянов
15.06.2015г.
Ставаме в 4 ч., за да можем да си кажем чао с нашия изключително гостоприемен и мил домакин, който в този момент ни приготвя царска закуска. За последно завъртаме лулата и се хилим преди да се разделим и ние да изцепим. Джеръми е супер пич и задължително с Ива трябва официално да го направим ликсанче, като се видим пак в България.
Поемаме по пътя покрай тръбата, който Джеръми ни показа. Там си спестяваме малко трафик, а също така има и вероятност да срещнем лос. За съжаление, обаче, не срещаме нито един, жалко, представям си го много смешно. Все едно си вървиш из жк. Младост и срещаш абсурдно голямо животно - лос.
Сега, когато великите торби са заредени на макс, управлението на 4olix'а е голям филм. Сещам се за онзи епизод на Том и Джери, където замразиха кухнята и караха кънки на лед на фона на музиката от "Лебедово езеро". Имам чувството, че точно това е ритъмът, с който задницата на 4olix'a се носи наляво-надясно по пясъка и чакъла.
Днешната сутрин е направо божествена, в по-хубаво време на сме тръгвали до сега. Още няма коли, защото е 6 сутринта, топло е, няма нито едно облаче в небето, а светлината е невероятна. Много е хубаво да е топло сутрин и да не се налага да си миеш зъбите с ръкавици или пък да си чупиш пръстите по всичките щракалки на дисагите. Пътят е равен и асфалтиран, най-накрая е лято и усещам пълно щастие.
Към обед вече сме напреднали доста и спираме, за да изперем всичко, което се пере на ръка. Става голяма жега, разхлаждаме се в реката. Направо не мога да повярвам, че ни се налага да се разхлаждаме, сякаш никога вече няма да е топло.
Потегляме след дългата, приятна почивка и се наслаждаваме на пътя и времето. Вече съм ОК със стокилограмовия 4olix и го управлявам без проблем. Даже бих казала, че сякаш карам кадилак, много мазно върви по асфалта и скоростта въобще не се усеща. Като е толкова тежко колелото, засилили се веднъж, върви с по-малко усилие от моя страна. Както небрежно си се движим, изведнъж стигаме до гигантско езеро, като от филмите. Има къщи със собствени кейчета по брега, във водата е пълно с моторници и джетове. Ние сме на чудно място и решаваме да приготвим там вечерята преди да намерим място за спане. Разхвърляме цялата си мизерия и започваме да готвим, докато около нас е пълно е хора, дошли с децата си или просто спрели, за да се полюбуват на гледката. В такива моменти е много готино да си марсиянец, защото говорим странния си език и готвим точно там, където те са решили да си почиват. Сигурно се чудят какви сме и от къде сме се пръкнали, защо точно тук в техния ден край езерото. Защо им пречим да се любуват на американската си мечта. Иначе, вече заредени с малко повече екстри, си приготвяме спагети с доматен сос, чесън и салам от северен елен, които Джеръми ни подари за из път (голяма работа е този Джеръми).
Много ни харесва това езеро и искаме да проверим как седи въпросът с частта за посетители. Къмпинг за каравани 15$, питаме за нас как седи въпросът с колелата, отговор 15$, а дори няма душ или нещо друго поне. Ние ще намерим по-уютно място.
Така и става, малко по-надолу, в страни от пътя, има едно кюшенце в една горичка. Най-накрая имаме възможността да спим в гора, принципно горите тук са толкова гъсти, че са абсолютно непроходими, камо ли палатка да се опъва. Срещаме се с новата напаст в лицето на черни мухички. Това е голям бъзик с нас, тъй като вече имаме какво ли не срещу комари :D. Тази вечер мухичките изпълват мястото между двата слоя на палатката, но поне, за разлика от комарите, не създават зловеща, а приятна атмосфера, защото издават звук сякаш вали дъжд.
Тази вечер се услушвам за лосове. Малко ме притеснява факта, че са полови атлети и от глупост нападат жени в цикъл, а на мен ми е момента. Но, все пак, искам да видя лос, защото някак си не вярвам, че съществуват толкова абсурдно големи животни, особено в тези гъсти гори, където аз едвам се промушвам между дърветата. Но, все пак, не искам адреналинова, близка среща, защото не нося пушка, а срещу огромния тъпунгер съм абсолютно безпомощна. Искам безобидна среща, да го поздравя, може би на английски, защото все пак са американци, с “hello there moose”, а той да ме погледне тъпо и да дъвче трева.
фото: Вячеслав Стоянов
15.06.2015г.
Ставаме в 4 ч., за да можем да си кажем чао с нашия изключително гостоприемен и мил домакин, който в този момент ни приготвя царска закуска. За последно завъртаме лулата и се хилим преди да се разделим и ние да изцепим. Джеръми е супер пич и задължително с Ива трябва официално да го направим ликсанче, като се видим пак в България.
Поемаме по пътя покрай тръбата, който Джеръми ни показа. Там си спестяваме малко трафик, а също така има и вероятност да срещнем лос. За съжаление, обаче, не срещаме нито един, жалко, представям си го много смешно. Все едно си вървиш из жк. Младост и срещаш абсурдно голямо животно - лос.
Сега, когато великите торби са заредени на макс, управлението на 4olix'а е голям филм. Сещам се за онзи епизод на Том и Джери, където замразиха кухнята и караха кънки на лед на фона на музиката от "Лебедово езеро". Имам чувството, че точно това е ритъмът, с който задницата на 4olix'a се носи наляво-надясно по пясъка и чакъла.
Днешната сутрин е направо божествена, в по-хубаво време на сме тръгвали до сега. Още няма коли, защото е 6 сутринта, топло е, няма нито едно облаче в небето, а светлината е невероятна. Много е хубаво да е топло сутрин и да не се налага да си миеш зъбите с ръкавици или пък да си чупиш пръстите по всичките щракалки на дисагите. Пътят е равен и асфалтиран, най-накрая е лято и усещам пълно щастие.
Към обед вече сме напреднали доста и спираме, за да изперем всичко, което се пере на ръка. Става голяма жега, разхлаждаме се в реката. Направо не мога да повярвам, че ни се налага да се разхлаждаме, сякаш никога вече няма да е топло.
Потегляме след дългата, приятна почивка и се наслаждаваме на пътя и времето. Вече съм ОК със стокилограмовия 4olix и го управлявам без проблем. Даже бих казала, че сякаш карам кадилак, много мазно върви по асфалта и скоростта въобще не се усеща. Като е толкова тежко колелото, засилили се веднъж, върви с по-малко усилие от моя страна. Както небрежно си се движим, изведнъж стигаме до гигантско езеро, като от филмите. Има къщи със собствени кейчета по брега, във водата е пълно с моторници и джетове. Ние сме на чудно място и решаваме да приготвим там вечерята преди да намерим място за спане. Разхвърляме цялата си мизерия и започваме да готвим, докато около нас е пълно е хора, дошли с децата си или просто спрели, за да се полюбуват на гледката. В такива моменти е много готино да си марсиянец, защото говорим странния си език и готвим точно там, където те са решили да си почиват. Сигурно се чудят какви сме и от къде сме се пръкнали, защо точно тук в техния ден край езерото. Защо им пречим да се любуват на американската си мечта. Иначе, вече заредени с малко повече екстри, си приготвяме спагети с доматен сос, чесън и салам от северен елен, които Джеръми ни подари за из път (голяма работа е този Джеръми).
Много ни харесва това езеро и искаме да проверим как седи въпросът с частта за посетители. Къмпинг за каравани 15$, питаме за нас как седи въпросът с колелата, отговор 15$, а дори няма душ или нещо друго поне. Ние ще намерим по-уютно място.
Така и става, малко по-надолу, в страни от пътя, има едно кюшенце в една горичка. Най-накрая имаме възможността да спим в гора, принципно горите тук са толкова гъсти, че са абсолютно непроходими, камо ли палатка да се опъва. Срещаме се с новата напаст в лицето на черни мухички. Това е голям бъзик с нас, тъй като вече имаме какво ли не срещу комари :D. Тази вечер мухичките изпълват мястото между двата слоя на палатката, но поне, за разлика от комарите, не създават зловеща, а приятна атмосфера, защото издават звук сякаш вали дъжд.
Тази вечер се услушвам за лосове. Малко ме притеснява факта, че са полови атлети и от глупост нападат жени в цикъл, а на мен ми е момента. Но, все пак, искам да видя лос, защото някак си не вярвам, че съществуват толкова абсурдно големи животни, особено в тези гъсти гори, където аз едвам се промушвам между дърветата. Но, все пак, не искам адреналинова, близка среща, защото не нося пушка, а срещу огромния тъпунгер съм абсолютно безпомощна. Искам безобидна среща, да го поздравя, може би на английски, защото все пак са американци, с “hello there moose”, а той да ме погледне тъпо и да дъвче трева.
16.06.2015г.
Свежа сутрин в горичката, добрата новина, е че шоколадът е стегнал и изяждаме по един за закуска (да и малко енергийни глезотийки си купихме :)). Благодарение на мухите, бързо се стягаме и потегляме. Днес също е прекрасен ден за каране на колело.
Намираме супер място с прекрасна гледка към високи планини още целите в сняг. Има нещо много приятно в това да гледаш снега от топло, слънчево място и да ядеш бонбони M&M. Малко преди да потеглим, при нас идва още един колоездач, който е от Швейцария. Планът му е да прекара две-три години в Северна и Южна Америка, а накрая да финишира в Патагония. Сигурно ще се засичаме следващите две години. За сега изминаваме само няколко километра заедно, защото той спира за обяд, а ние продължаваме. И то продължаваме как си требе с 30км/ч.
Минаваме през много места, каквито лосовете обичат, но за съжаление не виждаме нито един. Може би ще стане както с мечките - ще видим, ще се успокоя и после ще изчезнат (макар че още сме в техните територии). Стигаме до Делта, където пред една бензиностанция виждаме контакт и спираме, за да прехвърля малко писания от тефтера на компютъра. Интаресно ми е да се връщам така назад във времето, сякаш всичко, което съм записала, се е случило много отдавна.
Много са ни се дояли зеленчуци и си купуваме от магазина, който е пълен с руски стоки, добре познати на Слав от детството му. Направо му потичат лигите, но за съжаление нямаме пари, купуваме скромно два домата, две глави лук и кутия кафе и всичко ни излиза 7$. Може би това е последното кафе, което си купуваме. Жалко, защото то ни кара да се чувстаме добре сутрин, някак си е супер да го имаш, но не е от жизнена необходимост. Поне така ще спестим и от захар (макар, че тя си е енергийка). Вече започваме да се притесняваме за финансите си, много по-скъпо е, от колкото мислехме. Дано в Канада е по-евтино, макар, че и там са малки градчета с липса на конкуренция в пазара на хранителни стоки. Ще разберем скоро :). Ще се опитаме, докато сме тук, тъй като е малък град, да си намерим някаква работа като помощници на някой.
Но притесненията засега на страна, вечеряме царски с шишчета от останалия ни салам и салата. Намираме се на брега на голяма река, която в момента, съдейки по коритото й, е на ⅕ от размерите си. Тук е нещо като пустиня и с вятъра направо все едно сме в пясъчна буря в пустинята Сахара. Навсякъде около нас има следи от лосове, доста са внушителни. Със сигурност тежи повече от тон и половина. Адски ми е странно, че в градовете има толкова големи диви животни, направо безумно. Представям си колко ли огромна популация имат.
Свежа сутрин в горичката, добрата новина, е че шоколадът е стегнал и изяждаме по един за закуска (да и малко енергийни глезотийки си купихме :)). Благодарение на мухите, бързо се стягаме и потегляме. Днес също е прекрасен ден за каране на колело.
Намираме супер място с прекрасна гледка към високи планини още целите в сняг. Има нещо много приятно в това да гледаш снега от топло, слънчево място и да ядеш бонбони M&M. Малко преди да потеглим, при нас идва още един колоездач, който е от Швейцария. Планът му е да прекара две-три години в Северна и Южна Америка, а накрая да финишира в Патагония. Сигурно ще се засичаме следващите две години. За сега изминаваме само няколко километра заедно, защото той спира за обяд, а ние продължаваме. И то продължаваме как си требе с 30км/ч.
Минаваме през много места, каквито лосовете обичат, но за съжаление не виждаме нито един. Може би ще стане както с мечките - ще видим, ще се успокоя и после ще изчезнат (макар че още сме в техните територии). Стигаме до Делта, където пред една бензиностанция виждаме контакт и спираме, за да прехвърля малко писания от тефтера на компютъра. Интаресно ми е да се връщам така назад във времето, сякаш всичко, което съм записала, се е случило много отдавна.
Много са ни се дояли зеленчуци и си купуваме от магазина, който е пълен с руски стоки, добре познати на Слав от детството му. Направо му потичат лигите, но за съжаление нямаме пари, купуваме скромно два домата, две глави лук и кутия кафе и всичко ни излиза 7$. Може би това е последното кафе, което си купуваме. Жалко, защото то ни кара да се чувстаме добре сутрин, някак си е супер да го имаш, но не е от жизнена необходимост. Поне така ще спестим и от захар (макар, че тя си е енергийка). Вече започваме да се притесняваме за финансите си, много по-скъпо е, от колкото мислехме. Дано в Канада е по-евтино, макар, че и там са малки градчета с липса на конкуренция в пазара на хранителни стоки. Ще разберем скоро :). Ще се опитаме, докато сме тук, тъй като е малък град, да си намерим някаква работа като помощници на някой.
Но притесненията засега на страна, вечеряме царски с шишчета от останалия ни салам и салата. Намираме се на брега на голяма река, която в момента, съдейки по коритото й, е на ⅕ от размерите си. Тук е нещо като пустиня и с вятъра направо все едно сме в пясъчна буря в пустинята Сахара. Навсякъде около нас има следи от лосове, доста са внушителни. Със сигурност тежи повече от тон и половина. Адски ми е странно, че в градовете има толкова големи диви животни, направо безумно. Представям си колко ли огромна популация имат.
17.06.2015г.
Снощи бяхме събудени от тичащ лос в гората зад палатката ни. Той премина с 300км/ч, дигна страхотен шум и изпотроши гората. Земята се растресе и се дигна страхотен шум, все едно мина танк. Прииска ми се да излезна да го видя, но ме домързя, беше късно. Спахме като свине тази сутрин, чак до 9:30, физономиите ни се издуха, като понички. Хубавото на вечния ден, е че можеш да спиш, когато си искаш и да пътуваш, когато си искаш. Сигурно като стигнем до нощта ще ни липсва да е светло постоянно.
Закусваме и отиваме да пуснем малко картички. След това отиваме в библиотеката, за да се облъчим с интернет. Уреждаме си среща за закуска и душ утре в Делта. Засега няма изглед за работа тук в Аляска, може би в Канада ще намерим нещичко.
Тази вечер обаче има промоция в магазина и си правим царска вечеря за 6$. Яхния от пуйка, картофи, лук и чесън, ммммм. След вечеря си опъваме палатката зад църквата.
18.06.2015г.
Днешният ден започва много спокойно. Първо се запознахме с един французин. Той е стигнал до Делта с колелото си от Ванкувър. Комуникацията е много тегава, защото той разбира се говори единствено френски, като всички французи. Оставяме го да си пазарува, а ние се отправяме към уредения ни душ. Каучсърфинг е готина социална мрежа :).
Много забавно, когато стигаме до къщата, момичето се оказва същото, с което вече се бяхме запознали предишния ден в центъра за информация. Това всъщност е лятната й работа, иначе е учителка по английски в местното училище. Домакинката се казва Линдзи и живее с две кучета в малка, но пък много симпатична и уютна къщичка. Визитата е много приятна, защото Линдзи е готина и ни разказва много забавни неща за живота си в Аляска. Тя е родом от Уисконсин и е дошла тук, за да е учителка. И тя е най-впечатлена от това колко са любезни и мили хората и как всеки има оръжие. Разказа ни безумни истории за това как се е случвало баща да простреля промъкващият се през прозореца син, или пък жена да простреля по-рано прибиращия й се мъж. Безумнооо. Много бе приятно да се изкъпем, изперем, закусим на маса в чинии, но по обед Линдзи изхвърча, защото иска да отиде до някакво градче да прави снимки. Фотографията е нейното хоби, от което даже е започнала да изкарва пари.
Следобеда пак прекарваме в библиотеката в търсене на хора, работа и пари. Нямаме успех, защото сме марсиянци, а работата я получават местните, които искат повечко джобни за алкохол. Ех, дано в Канада имаме повече късмет.
Преди да поемем по магистрала “Аляска” се спираме за гориво. На бензиностанцията ни се припомня, че с българска дебитна карта не можем да плащаме. Отнема известно време да извадим пари в брой и така нататък и хората около нас веднага идват на помощ. Даже ни предлагат да ни купят горивото (вече го платихме :D). Много са мили хората тук, явно, колкото по-студено е мястото, толкова по-топли са хората. Става ми тъжно като се замисля, колко са груби хората в България и как на никой не му пука за другите. Иска ми се българите да разберат, че всички държави имат своите проблеми, но това, което прави живота по-добър, е отношението човек към човек. Когато хората се държат един за друг, по-трудно им се налага да търпят неща, с които не са съгласни. Единствено ние, всички заедно можем да променим нещо.
Днес разбираме, че там, накъдето сме се запътили, горят големи пожари, които вече от няколко дни са абсолютно неудържими. Това се усеща във въздуха, много е задимено, а колкото по на север отиваме, толкова по-зле става. Липсата на кислород ни затруднява, но все пак, успяваме да се предвижим около 70 км за 4 часа. Намираме хубаво местенце до една река. Колкото по на изток отиваме, толкова по-мътна става водата в реките, но след като я пречистим, си е все така сладка и вкусна. Днес също така се запознахме и с новата напаст. Малки, миниатюрнички, микроскопичнички мушички, които се забиват като карфички и хапят много лошо. Срещу тях няма никаква защита. Трябва да започна да свиквам повече с насекомите, защото около екватора ще са брутални.
Имам си и ново упражнение за търпение, опитвам се да измия мазната тенджера със студена вода, докато ме ядат какви ли не гадини. По-добре да ни тормозят насекоми, отколкото мечки или вълци, макар че и лосовета са доста опасни. Но предполагам, че в този пушек всички животни са избягали, без насекомите, те са напаст.
Снощи бяхме събудени от тичащ лос в гората зад палатката ни. Той премина с 300км/ч, дигна страхотен шум и изпотроши гората. Земята се растресе и се дигна страхотен шум, все едно мина танк. Прииска ми се да излезна да го видя, но ме домързя, беше късно. Спахме като свине тази сутрин, чак до 9:30, физономиите ни се издуха, като понички. Хубавото на вечния ден, е че можеш да спиш, когато си искаш и да пътуваш, когато си искаш. Сигурно като стигнем до нощта ще ни липсва да е светло постоянно.
Закусваме и отиваме да пуснем малко картички. След това отиваме в библиотеката, за да се облъчим с интернет. Уреждаме си среща за закуска и душ утре в Делта. Засега няма изглед за работа тук в Аляска, може би в Канада ще намерим нещичко.
Тази вечер обаче има промоция в магазина и си правим царска вечеря за 6$. Яхния от пуйка, картофи, лук и чесън, ммммм. След вечеря си опъваме палатката зад църквата.
18.06.2015г.
Днешният ден започва много спокойно. Първо се запознахме с един французин. Той е стигнал до Делта с колелото си от Ванкувър. Комуникацията е много тегава, защото той разбира се говори единствено френски, като всички французи. Оставяме го да си пазарува, а ние се отправяме към уредения ни душ. Каучсърфинг е готина социална мрежа :).
Много забавно, когато стигаме до къщата, момичето се оказва същото, с което вече се бяхме запознали предишния ден в центъра за информация. Това всъщност е лятната й работа, иначе е учителка по английски в местното училище. Домакинката се казва Линдзи и живее с две кучета в малка, но пък много симпатична и уютна къщичка. Визитата е много приятна, защото Линдзи е готина и ни разказва много забавни неща за живота си в Аляска. Тя е родом от Уисконсин и е дошла тук, за да е учителка. И тя е най-впечатлена от това колко са любезни и мили хората и как всеки има оръжие. Разказа ни безумни истории за това как се е случвало баща да простреля промъкващият се през прозореца син, или пък жена да простреля по-рано прибиращия й се мъж. Безумнооо. Много бе приятно да се изкъпем, изперем, закусим на маса в чинии, но по обед Линдзи изхвърча, защото иска да отиде до някакво градче да прави снимки. Фотографията е нейното хоби, от което даже е започнала да изкарва пари.
Следобеда пак прекарваме в библиотеката в търсене на хора, работа и пари. Нямаме успех, защото сме марсиянци, а работата я получават местните, които искат повечко джобни за алкохол. Ех, дано в Канада имаме повече късмет.
Преди да поемем по магистрала “Аляска” се спираме за гориво. На бензиностанцията ни се припомня, че с българска дебитна карта не можем да плащаме. Отнема известно време да извадим пари в брой и така нататък и хората около нас веднага идват на помощ. Даже ни предлагат да ни купят горивото (вече го платихме :D). Много са мили хората тук, явно, колкото по-студено е мястото, толкова по-топли са хората. Става ми тъжно като се замисля, колко са груби хората в България и как на никой не му пука за другите. Иска ми се българите да разберат, че всички държави имат своите проблеми, но това, което прави живота по-добър, е отношението човек към човек. Когато хората се държат един за друг, по-трудно им се налага да търпят неща, с които не са съгласни. Единствено ние, всички заедно можем да променим нещо.
Днес разбираме, че там, накъдето сме се запътили, горят големи пожари, които вече от няколко дни са абсолютно неудържими. Това се усеща във въздуха, много е задимено, а колкото по на север отиваме, толкова по-зле става. Липсата на кислород ни затруднява, но все пак, успяваме да се предвижим около 70 км за 4 часа. Намираме хубаво местенце до една река. Колкото по на изток отиваме, толкова по-мътна става водата в реките, но след като я пречистим, си е все така сладка и вкусна. Днес също така се запознахме и с новата напаст. Малки, миниатюрнички, микроскопичнички мушички, които се забиват като карфички и хапят много лошо. Срещу тях няма никаква защита. Трябва да започна да свиквам повече с насекомите, защото около екватора ще са брутални.
Имам си и ново упражнение за търпение, опитвам се да измия мазната тенджера със студена вода, докато ме ядат какви ли не гадини. По-добре да ни тормозят насекоми, отколкото мечки или вълци, макар че и лосовета са доста опасни. Но предполагам, че в този пушек всички животни са избягали, без насекомите, те са напаст.
19.06.2015г.
Тази сутрин се събуждам от безумен сън. Много е интересно как мозъкът сглобява спомени, чувства и информация, докато спя. Интересното тук е как винаги помня сънищата на сутринта.
Иначе утрото е много приятно, слушаме Джими Хендрикс, докато редим великите торби. Пушекът се е разредил и се диша по-нормално. За закуска пием по едно кафе с М&М (все пак купихме party size за 6$). Не ядем нищо сериозно, защото се чувстваме добре само с по едно кафе, пък и нали пестим гледаме да не се лакомим. Въпреки, че каквото и да си говорим, от храна не може да се пести, особено като пътуваме с колела. Макар че бих разменила един обяд за една студена биричка. Ехххх, биричката как ми липсва, може би най-много от всичко (като изключим Ричката, разбира се). В Мексико било четри пъти по-евтино от тук, направо съм склонна да тегля черта надолу и в първия магазин да си поръчам куатро сервесас или няколко серии по толкова. Но от време на време имам тези спомени, че пържолите бяха голяма работа. Понякога със Слав се приспиваме с мантрата: “пържоли, кюфтета, кебабчета, ребърца, дробчета, сланина, наденички, луканка, сирене, кисело мляко….” и каквото там ни се върти в главите в дадената нощ.
Днес жегата е непоносима, явно няма значение дали си в Калифорния, или в Аляска, лятото е изпепеляващо в щатите. Виждаме в далечината и доста пожари. Обсъждаме, че в тази жега едно малко стъкълце е достатъчно, за да започне пожар в тази денонощна слънчева атака (The day destroys the night). Макар хората да са много мили тук, не бих казала, че се грижат много добре за природното си богатство. Боклукът е навсякъде.
Тъкмо по обед стигаме до едно езеро с църквичка и веранда със столчета на сянка с гледка към водата. Супер място за почивка от жегата. Там прекарваме доста време под сянката, за да си починем от слънцето. Когато потегляме, обаче, е още по-голяма жега, чак асфалтът се разтапя. Водата бързо става на чай и не ни разхлажда. Голяма е сауна, иска ни се да срещнем рекичка или поточе със студена вода и да се разхладим, но всичко е пресъхнало. Най-накрая намираме едно миниатюрно поточенце и се накисваме с все дрехите. Жегата ни изсушава малко по-надолу по пътя. Освен тренировка с насекомите, това си е и тренировка с жегата. Още в Мексико ще сме на бройлерчета. Малко съм изгоряла на сгъвките на коленете, а Слав горкият е червен като рак, добре че съм мургава и бързо хващам тен, рядко изгарям. Забавляваме се като обсъждаме, че ако имахме кисело мляко в никакъв случай нямаше да се мажем, директно го изяждаме. Спомням си как в полярния кръг свалях тенджерата с голи ръце от огъня и я държах без да я пускам, а храната и напитките се консумираха в момента, в който станат готови, никакво чакане за охлаждане. Сега топлата вечеря направо ни изпотява и мъчи. Като спечелим от тотото директно минаваме на вечери от сладолед. Иначе извън жегата, мястото ни за спане тази вечер е супер красиво. Имаме си собствено малко езерце с гледка към красиви планини.
Тази сутрин се събуждам от безумен сън. Много е интересно как мозъкът сглобява спомени, чувства и информация, докато спя. Интересното тук е как винаги помня сънищата на сутринта.
Иначе утрото е много приятно, слушаме Джими Хендрикс, докато редим великите торби. Пушекът се е разредил и се диша по-нормално. За закуска пием по едно кафе с М&М (все пак купихме party size за 6$). Не ядем нищо сериозно, защото се чувстваме добре само с по едно кафе, пък и нали пестим гледаме да не се лакомим. Въпреки, че каквото и да си говорим, от храна не може да се пести, особено като пътуваме с колела. Макар че бих разменила един обяд за една студена биричка. Ехххх, биричката как ми липсва, може би най-много от всичко (като изключим Ричката, разбира се). В Мексико било четри пъти по-евтино от тук, направо съм склонна да тегля черта надолу и в първия магазин да си поръчам куатро сервесас или няколко серии по толкова. Но от време на време имам тези спомени, че пържолите бяха голяма работа. Понякога със Слав се приспиваме с мантрата: “пържоли, кюфтета, кебабчета, ребърца, дробчета, сланина, наденички, луканка, сирене, кисело мляко….” и каквото там ни се върти в главите в дадената нощ.
Днес жегата е непоносима, явно няма значение дали си в Калифорния, или в Аляска, лятото е изпепеляващо в щатите. Виждаме в далечината и доста пожари. Обсъждаме, че в тази жега едно малко стъкълце е достатъчно, за да започне пожар в тази денонощна слънчева атака (The day destroys the night). Макар хората да са много мили тук, не бих казала, че се грижат много добре за природното си богатство. Боклукът е навсякъде.
Тъкмо по обед стигаме до едно езеро с църквичка и веранда със столчета на сянка с гледка към водата. Супер място за почивка от жегата. Там прекарваме доста време под сянката, за да си починем от слънцето. Когато потегляме, обаче, е още по-голяма жега, чак асфалтът се разтапя. Водата бързо става на чай и не ни разхлажда. Голяма е сауна, иска ни се да срещнем рекичка или поточе със студена вода и да се разхладим, но всичко е пресъхнало. Най-накрая намираме едно миниатюрно поточенце и се накисваме с все дрехите. Жегата ни изсушава малко по-надолу по пътя. Освен тренировка с насекомите, това си е и тренировка с жегата. Още в Мексико ще сме на бройлерчета. Малко съм изгоряла на сгъвките на коленете, а Слав горкият е червен като рак, добре че съм мургава и бързо хващам тен, рядко изгарям. Забавляваме се като обсъждаме, че ако имахме кисело мляко в никакъв случай нямаше да се мажем, директно го изяждаме. Спомням си как в полярния кръг свалях тенджерата с голи ръце от огъня и я държах без да я пускам, а храната и напитките се консумираха в момента, в който станат готови, никакво чакане за охлаждане. Сега топлата вечеря направо ни изпотява и мъчи. Като спечелим от тотото директно минаваме на вечери от сладолед. Иначе извън жегата, мястото ни за спане тази вечер е супер красиво. Имаме си собствено малко езерце с гледка към красиви планини.
20.06.2015г.
Цяла нощ ми се причуват звуци от лос, но като се огледам и ослушам разбирам, че Слав ги издава. На сутринта се събуждаме от жегата и чувам плацикане във водата, казвам:
- Нещо се къпе в нащо езеро!
- Причува ти се. - Слав
Отварям палатката и най-накрая го виждам, по-точно я виждам, голяма лоска. Плува в езерото ни, излиза от водата и се скрива в храстите оглеждайки се тъпо. Замръзва за момент, а след това пробягва през езерото и се скрива в гората. Въпреки дистанцията, е огромно животно. И много шум вдига, сигурно са лесна плячка за всеки, който иска да си хапне пържоли от лос.
Заради жегата ли не знам, но пак не чувстваме нужда от закуска и след кафето скачаме на колелата. Днес имаме удоволствието да ни духа попътен вятър и стигаме бързо до Ток. Първо посещаваме информационния център, от където се сдобиваме с карта на Юкон. Следва библиотеката, където наваксваме с информацията за нашите приключения, а след това отиваме да пазаруваме. Купуваме цял кашон нудълс за 10,59$ и галон мляко (почти 4 литра), за да наваксаме с калция. Докато се наливаме с мляко, отново срещаме Жил. Той е айляк, като нас и за никъде не бърза. Гледа да се наслаждава повече на мястото.
Потегляме и завалява дъжд, имаме си дрехи и всичко, но все пак не е много приятно. По пътя виждаме изоставено кафене с бунгала. Решаваме да се подслоним там за една вечер. След огледа намираме доста храна в консерви, доста добра находка. Мястото е малко страшно иначе, като град на призраците. Като са го изоставили, са оставили всичко, колите, храната, нещата. Малко е страшно за спане, мен ме е страх от мечките, както винаги, но не сме скрили и храната, а Слав се страхува от призраци. Обезопасили сме всички входове, но все пак сме в страната на мечките. Хубаво е, че поне нощта е светла, защото иначе щеше да е още по-страшно. Като във филм на ужасите е тук. Ако не се успокоим, напускаме мястото.
21.06.2015г.
Събуждаме се в къщата на ужасите. Аз доста добре се наспах, Слав беше този с параноята тази нощ. От време на време ме будеше, за да пита : “Чуваш ли това?”
Закуската поне беше доста богата, а великите торби са още по-велики от всякога, заради намерените богатства. Поне тези консерви ще ни спестят малко парички.
До тук бяхме с равния терен, пак се започна нагоре-надолу, но поне не е толкова тегаво, както по магистрала “Делтън”. Тук досадното са хилядите мухи, които ни обграждат в черен облак. Те са доста по-силни от комарите и ни следват дори при скорост от 30км/ч.
На върха на едно хълмче срещаме две двойки въз пълнички американци, които пътуват с каравани. Забавна среща, защото Слав им каза, че ако пътуват с колела ще са доста по-секси. Те се направиха, че не разбират и отвърнаха, че колоездачите са храна за мечки на две колела.
Малко по-късно започва да вали и опъваме палатката за следобедна дрямка. Много добре ни идва, мислим да патентоваме следобедното спане и така да изкарваме пари. Ще е безплатно само за българи.
Запознаваме се с един австралиец по-късно. Той е голям симпатяга и решаваме да къмпингуваме заедно тази вечер. Той ни подарява лосион за ухапвания от комари, който работи за разлика от нашия. Голям пич е, как само ни избави от крастата на кръвопийците. Облекчението е неописуемо. Вечер без чесане е направо като ваканция.
Цяла нощ ми се причуват звуци от лос, но като се огледам и ослушам разбирам, че Слав ги издава. На сутринта се събуждаме от жегата и чувам плацикане във водата, казвам:
- Нещо се къпе в нащо езеро!
- Причува ти се. - Слав
Отварям палатката и най-накрая го виждам, по-точно я виждам, голяма лоска. Плува в езерото ни, излиза от водата и се скрива в храстите оглеждайки се тъпо. Замръзва за момент, а след това пробягва през езерото и се скрива в гората. Въпреки дистанцията, е огромно животно. И много шум вдига, сигурно са лесна плячка за всеки, който иска да си хапне пържоли от лос.
Заради жегата ли не знам, но пак не чувстваме нужда от закуска и след кафето скачаме на колелата. Днес имаме удоволствието да ни духа попътен вятър и стигаме бързо до Ток. Първо посещаваме информационния център, от където се сдобиваме с карта на Юкон. Следва библиотеката, където наваксваме с информацията за нашите приключения, а след това отиваме да пазаруваме. Купуваме цял кашон нудълс за 10,59$ и галон мляко (почти 4 литра), за да наваксаме с калция. Докато се наливаме с мляко, отново срещаме Жил. Той е айляк, като нас и за никъде не бърза. Гледа да се наслаждава повече на мястото.
Потегляме и завалява дъжд, имаме си дрехи и всичко, но все пак не е много приятно. По пътя виждаме изоставено кафене с бунгала. Решаваме да се подслоним там за една вечер. След огледа намираме доста храна в консерви, доста добра находка. Мястото е малко страшно иначе, като град на призраците. Като са го изоставили, са оставили всичко, колите, храната, нещата. Малко е страшно за спане, мен ме е страх от мечките, както винаги, но не сме скрили и храната, а Слав се страхува от призраци. Обезопасили сме всички входове, но все пак сме в страната на мечките. Хубаво е, че поне нощта е светла, защото иначе щеше да е още по-страшно. Като във филм на ужасите е тук. Ако не се успокоим, напускаме мястото.
21.06.2015г.
Събуждаме се в къщата на ужасите. Аз доста добре се наспах, Слав беше този с параноята тази нощ. От време на време ме будеше, за да пита : “Чуваш ли това?”
Закуската поне беше доста богата, а великите торби са още по-велики от всякога, заради намерените богатства. Поне тези консерви ще ни спестят малко парички.
До тук бяхме с равния терен, пак се започна нагоре-надолу, но поне не е толкова тегаво, както по магистрала “Делтън”. Тук досадното са хилядите мухи, които ни обграждат в черен облак. Те са доста по-силни от комарите и ни следват дори при скорост от 30км/ч.
На върха на едно хълмче срещаме две двойки въз пълнички американци, които пътуват с каравани. Забавна среща, защото Слав им каза, че ако пътуват с колела ще са доста по-секси. Те се направиха, че не разбират и отвърнаха, че колоездачите са храна за мечки на две колела.
Малко по-късно започва да вали и опъваме палатката за следобедна дрямка. Много добре ни идва, мислим да патентоваме следобедното спане и така да изкарваме пари. Ще е безплатно само за българи.
Запознаваме се с един австралиец по-късно. Той е голям симпатяга и решаваме да къмпингуваме заедно тази вечер. Той ни подарява лосион за ухапвания от комари, който работи за разлика от нашия. Голям пич е, как само ни избави от крастата на кръвопийците. Облекчението е неописуемо. Вечер без чесане е направо като ваканция.
22.06.2015г.
Днес, както никога, се събуждаме доста рано, може би благодарение на следобедната дрямка. Докато чакаме Джеф да се наспи си прекарваме доста спокойна и хубава сутрин. А Джеф е наш човек, спи до 8:30 и закусва и се оправя без да бърза за никъде. По традиция потегляме чак към 10:30.
Първите няколко километра сме четирима, защото едно куче се присъединява тичайки жизнерадостно до нас. Сигурно тегли шейни през зимата, защото ни следва без да си дава много зор, даже на спусканията се разсейва душейки разни мръсотии край пътя. Готин рунтав спътник е, но явно няма намерение да идва с нас до Канада.
След около 20 км. виждаме много приятно местенце с пикник маси и хубава гледка и Джеф предлага да спрем за втора закуска. Много наш човек е. Там се запознаваме с двойка канадци, които ни канят на гости в къщата им, когато стигнем до Канада. Също ни показват красиви места, през които можем да минем. Разменяме контакти и продължаваме.
Малко след като потегляме, виждаме още един женски лос край пътя. Този път е доста близо и аз се провиквам: “Hey you moose!” Изкарах й ангелите и тя се скри. Джеф явно ни е на късмет в срещата с лосове, защото по-рано сподели, че всеки ден вижда по няколко.
На следващия баир пак сме обградени от пушек. Силно се надявах, че два поредни дни дъжд ще спасят гората, но уви. И ето стигаме до пораженията от пожара, до където ми стига погледа, гората е изгоряла. Много тъжна гледка, особено, като се има предвид колко много животни обитават тукашните гори. Колко ли от тях са успели да се спасят? Сега оцелелите сигурно се скитат в непознати за тях територии, непознати за тях гори и търсят място за новия си дом. Като бежанци в чужди държави, напуснали не от суета, а защото обстоятелствата са ги принудили. Предполагам и за животните е трудно новото начало, когато са странници. Трябва да заявят присъствието си и да отвоюват територия, на която да живеят. В момента на преселение може би малките животинки са лесна плячка за грабливите птици.
Изгладнели спираме за трета закуска до един туристически пункт. Малко след това намираме безплатен къмпинг с надпис “Последна спирка за алкохол”. Дружно решаваме да изпием по една бира за последната ни нощ в Аляска.
След вечеря със Слав инсталираме душа на едно дърво. По време на банята комарите така безмилостно ни атакуват, че направо ми се замайва главата от гръвозагубата, копеленца.
22.06.2015г.
Тази сутрин вали дъжд. Това е добра новина за гората, но не и за нашето влизане в Канада. Нищо, тъкмо ще починем по-дълго в палатките, Джеф не се чувства много добре. Има нужда от почивка, още вчера спомена, че стомахът му не е наред.
Успяваме да закусим в промеждутъкът от дъжд, а добрата новина, е че Слав намери няколко бутилки вино сред буклуците, които са разхвърляни из къмпинга. Това вече ще е по-забавно чакане в палатката.
След допълнителните четири часа сън спира да вали и веднага става жега, но поне добрата новина, е че Джеф се чувства добре и можем да продължим заедно към Канада. Странно е наистина колко бързо хората се привързваме едни към други, определено сме социялни животни и не можем сами. Освен, че е голям пичага и идва от място, което винаги ме е привличало, е хубаво, че сме по-голяма компания. Много ми липсва как в България всяка вечер се събирахме голяма група добри приятели и нямаше никакво значение какво правим, просто фактът, че сме заедно е достатъчен. Сега съм тук със Слав и всеки ден е неописуемо приключение, но всеки ден си мисля за приятелите в България и какво ли правят в момента, в какви ли глупости се забъркват, какви ли цели преследват, какво ги натъжава и вълнува, какви са новите им вдъхновения. Да, не съм сама, но въпреки това, понякога се чувствам много самотна без всички хора, които обичам. Къде и кога ще се видим пак? Засега може би това е най-голямото изпитание пред мен, свързано със завършването на експедицията. И семейството ми липсва, както и Ричката, но те ще са си там, когато ги потърся. Да, бабите и кучето са стари вече, но са ми обещали да ме чакат да се завърна и аз им вярвам, че ще го направят. Сигурно, когато се прибера ще отдам цялото си време на хората, които обичам.
Но стига толкова сантименти засега, предстои ми да мина граница за пръв път с колело. На излизане от Аляска на никой не му пука, че напускаме щатите. В насрещното движение има над 300 каравани с размерите на туристически автобуси, теглещи джипове, чакащи да влезнат в Аляска. Всичко живо се е втурнало към Аляска, само три колела пътуват през ничията земя в посока Канада. 40 изпепеляващи километра ни делят от канадския граничен пункт. Джеф не се чувства добре и в тази жега доста се притесняваме за него, но гледаме да не му го показваме, за да не се чувства длъжен.
И най-после, ето ни на канадската граница. Слагаме каските за пръв път, за да сме сигурни, че няма да има проблеми. Колоната върви адски бавно, сигурно това е вид стратегия, за да ни откажат поради комарената атака, но ние издържаме на изпитанието и вече е наш ред. “Носите ли оръжие с вас?” е първият въпрос, “Не, ние сме българи, а нашият приятел - австралиец”, отговарям. На канадския офицер това му е достатъчно, за да ни повярва. “Българите, колко пари имате за престоя си в Канада?”, втори въпрос. Слав: “Аз имам 8000$”, аз: “Около 5-6000$”, убедително го лъжем. Канадският офицер: “Имате ли доказателство?”, ние: “Не”. Джеф: “Не ги мислeте, отиват чак в Аржентина, добре са.” Супер, ние лъжем, Джеф замазва. Решаваме да спестим подробности от сорта, че ще търсим нелегално работа в Канада, все пак доста време вече държим колоната в тази жега. И най-накрая, ето ни на Канадска земя.
Посрещат ни прах и чакъл, има доста ремонтни дейности по магистралата. И комари, много комари, тонове комари. В Аляска още не им беше сезона, но тук явно е. Ужааас, напаст Божия. Нищо, успокой се, дишай дълбоко, все пак ужасът ще започне в Мексико и ще приключи някъде в Патагония.
Доста ни притеснява въпроса с времето. До 26 ноември трябва да сме напуснали щатите, това означава, че нямаме никакво време. Трябва да бързаме много, за да успеем да осъществим маршрута. Макар проблема с времето, по-добре да останем един ден в Бобърово поточе, за да може нашият другар да събере сили.
Тази вечер оставаме в платен къмпинг с душове благодарение на Джеф, които е голяма душичка и знае, че нямаме пари. Специално попита дали, ако заемаме едно място, можем да опънем две палатки, много е мил. Единственото, което измисляме за момента е поне да приготвим вечерята за трима ни. Приготвям спагети със сос, в който слагам чубрица за един вид културен обмен. За мой късмет, тази вечер спагетите станаха най-вкусните, откакто сме тръгнали.
Днес, както никога, се събуждаме доста рано, може би благодарение на следобедната дрямка. Докато чакаме Джеф да се наспи си прекарваме доста спокойна и хубава сутрин. А Джеф е наш човек, спи до 8:30 и закусва и се оправя без да бърза за никъде. По традиция потегляме чак към 10:30.
Първите няколко километра сме четирима, защото едно куче се присъединява тичайки жизнерадостно до нас. Сигурно тегли шейни през зимата, защото ни следва без да си дава много зор, даже на спусканията се разсейва душейки разни мръсотии край пътя. Готин рунтав спътник е, но явно няма намерение да идва с нас до Канада.
След около 20 км. виждаме много приятно местенце с пикник маси и хубава гледка и Джеф предлага да спрем за втора закуска. Много наш човек е. Там се запознаваме с двойка канадци, които ни канят на гости в къщата им, когато стигнем до Канада. Също ни показват красиви места, през които можем да минем. Разменяме контакти и продължаваме.
Малко след като потегляме, виждаме още един женски лос край пътя. Този път е доста близо и аз се провиквам: “Hey you moose!” Изкарах й ангелите и тя се скри. Джеф явно ни е на късмет в срещата с лосове, защото по-рано сподели, че всеки ден вижда по няколко.
На следващия баир пак сме обградени от пушек. Силно се надявах, че два поредни дни дъжд ще спасят гората, но уви. И ето стигаме до пораженията от пожара, до където ми стига погледа, гората е изгоряла. Много тъжна гледка, особено, като се има предвид колко много животни обитават тукашните гори. Колко ли от тях са успели да се спасят? Сега оцелелите сигурно се скитат в непознати за тях територии, непознати за тях гори и търсят място за новия си дом. Като бежанци в чужди държави, напуснали не от суета, а защото обстоятелствата са ги принудили. Предполагам и за животните е трудно новото начало, когато са странници. Трябва да заявят присъствието си и да отвоюват територия, на която да живеят. В момента на преселение може би малките животинки са лесна плячка за грабливите птици.
Изгладнели спираме за трета закуска до един туристически пункт. Малко след това намираме безплатен къмпинг с надпис “Последна спирка за алкохол”. Дружно решаваме да изпием по една бира за последната ни нощ в Аляска.
След вечеря със Слав инсталираме душа на едно дърво. По време на банята комарите така безмилостно ни атакуват, че направо ми се замайва главата от гръвозагубата, копеленца.
22.06.2015г.
Тази сутрин вали дъжд. Това е добра новина за гората, но не и за нашето влизане в Канада. Нищо, тъкмо ще починем по-дълго в палатките, Джеф не се чувства много добре. Има нужда от почивка, още вчера спомена, че стомахът му не е наред.
Успяваме да закусим в промеждутъкът от дъжд, а добрата новина, е че Слав намери няколко бутилки вино сред буклуците, които са разхвърляни из къмпинга. Това вече ще е по-забавно чакане в палатката.
След допълнителните четири часа сън спира да вали и веднага става жега, но поне добрата новина, е че Джеф се чувства добре и можем да продължим заедно към Канада. Странно е наистина колко бързо хората се привързваме едни към други, определено сме социялни животни и не можем сами. Освен, че е голям пичага и идва от място, което винаги ме е привличало, е хубаво, че сме по-голяма компания. Много ми липсва как в България всяка вечер се събирахме голяма група добри приятели и нямаше никакво значение какво правим, просто фактът, че сме заедно е достатъчен. Сега съм тук със Слав и всеки ден е неописуемо приключение, но всеки ден си мисля за приятелите в България и какво ли правят в момента, в какви ли глупости се забъркват, какви ли цели преследват, какво ги натъжава и вълнува, какви са новите им вдъхновения. Да, не съм сама, но въпреки това, понякога се чувствам много самотна без всички хора, които обичам. Къде и кога ще се видим пак? Засега може би това е най-голямото изпитание пред мен, свързано със завършването на експедицията. И семейството ми липсва, както и Ричката, но те ще са си там, когато ги потърся. Да, бабите и кучето са стари вече, но са ми обещали да ме чакат да се завърна и аз им вярвам, че ще го направят. Сигурно, когато се прибера ще отдам цялото си време на хората, които обичам.
Но стига толкова сантименти засега, предстои ми да мина граница за пръв път с колело. На излизане от Аляска на никой не му пука, че напускаме щатите. В насрещното движение има над 300 каравани с размерите на туристически автобуси, теглещи джипове, чакащи да влезнат в Аляска. Всичко живо се е втурнало към Аляска, само три колела пътуват през ничията земя в посока Канада. 40 изпепеляващи километра ни делят от канадския граничен пункт. Джеф не се чувства добре и в тази жега доста се притесняваме за него, но гледаме да не му го показваме, за да не се чувства длъжен.
И най-после, ето ни на канадската граница. Слагаме каските за пръв път, за да сме сигурни, че няма да има проблеми. Колоната върви адски бавно, сигурно това е вид стратегия, за да ни откажат поради комарената атака, но ние издържаме на изпитанието и вече е наш ред. “Носите ли оръжие с вас?” е първият въпрос, “Не, ние сме българи, а нашият приятел - австралиец”, отговарям. На канадския офицер това му е достатъчно, за да ни повярва. “Българите, колко пари имате за престоя си в Канада?”, втори въпрос. Слав: “Аз имам 8000$”, аз: “Около 5-6000$”, убедително го лъжем. Канадският офицер: “Имате ли доказателство?”, ние: “Не”. Джеф: “Не ги мислeте, отиват чак в Аржентина, добре са.” Супер, ние лъжем, Джеф замазва. Решаваме да спестим подробности от сорта, че ще търсим нелегално работа в Канада, все пак доста време вече държим колоната в тази жега. И най-накрая, ето ни на Канадска земя.
Посрещат ни прах и чакъл, има доста ремонтни дейности по магистралата. И комари, много комари, тонове комари. В Аляска още не им беше сезона, но тук явно е. Ужааас, напаст Божия. Нищо, успокой се, дишай дълбоко, все пак ужасът ще започне в Мексико и ще приключи някъде в Патагония.
Доста ни притеснява въпроса с времето. До 26 ноември трябва да сме напуснали щатите, това означава, че нямаме никакво време. Трябва да бързаме много, за да успеем да осъществим маршрута. Макар проблема с времето, по-добре да останем един ден в Бобърово поточе, за да може нашият другар да събере сили.
Тази вечер оставаме в платен къмпинг с душове благодарение на Джеф, които е голяма душичка и знае, че нямаме пари. Специално попита дали, ако заемаме едно място, можем да опънем две палатки, много е мил. Единственото, което измисляме за момента е поне да приготвим вечерята за трима ни. Приготвям спагети със сос, в който слагам чубрица за един вид културен обмен. За мой късмет, тази вечер спагетите станаха най-вкусните, откакто сме тръгнали.
