текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.01.16г. - 19.01.16г.
Започваме новата година с голямо главоболие и много кисела закуска. Труден е първият ден от 2016 г., но ще се справим. За да не прекараме първия ден от годината в тежък мързел, се присъединяваме към тичането на групата за пиене. Може би, ако изпием още няколко питиета ще ни мине, все пак това са правилата на играта. Хубавото, е че до последно се наслаждаваме на красивия град и прекрасните приятели.
Трудно се тръгва от хубаво и дружелюбно място, но няма как. Преследва ни времето и крайната цел. В ранни зори продължаваме приключението за двама в посока юг. Интересно е как понякога пътуваме с месеци без да срещнем нито един пътешественик, а в дни, като днешния се струпват цяла купчина свободни души на едно място. Срещата се осъществи на една гаражна разпродажба. Срещнахме първо Гилиям от Франция, тръгнал непосретствено след Деня на благодарността от Ню Йорк и пътува към Кий Уест. Гилиям е съвсем нов в пътуването, но ни харесва веднага неговата история. Пътува, защото убива времето до май месец, когато евентуално ще го викнат на работа в Монреал. Купил една голяма трошка от Ню Йорк за 420$ и с голяма раница на гърба, без никакво предварително плануване, потеглил на юг. След Гилиям, към срещата се присъединиха момче и момиче ходещи пеш. Момчето е испанец, тръгнал преди 3 години от Испания, вървял през Европа, стигнал до България и от там влезнал в Азия. Вървял през цяла Азия, после през Австралия, минал през Южна Америка, тичал през Централна Америка и сега е съвсем близо до крайната си цел Ню Йорк, Северна Америка. Изходил е 38,000км и направил стотици презентации по пътя си на тема “Замърсяване на околната среда”. Момичето е мексиканка и двамата се запознали в Маями, Флорида, от където продължили заедно. Тези сладури много ни впечатлиха! Последният дошъл на срещата бе момичето от Белгия, с което се запознахме в Савана. Такива моменти ни действат много освежаващо и вдъхновяващо, зареждат ни с нови сили, за да продължим напред.
Още там, на място, безмълвно се разбрахме с Гилиям, че ще споделим пътя по магистрала А1А до самия й край. Същата вечер бяхме навестени от новата ни леля. Леля Лиз, усмихната, добра и с желание да помогне, ни заведе на исторически тур в крепостта на град Дариен, а след това сподели огъня ни, а на сутринта дойде, за да ни донесе закуска, кафе и буркан фъстъчено масло за из път.
Не знам как точно да тълкуваме началото на новата година, но сякаш ни подканва да пътуваме повече. Тази година ще прекараме изцяло във въртене на педали и запознаване с прекрасни хора.
Пътуването с Гилиям е приятно и неангажиращо. За съжаление обаче няма да научим нито една завъртяна, френска рецепта от него, защото той не готви. Всъщност Гилиям нито готви, нито има канче или лъжица, дори не се храни по разни закусвалнии. Гилиям просто се изхранва благодарение на енергийни, здравословни десертчета. Аз му казах:
- Гилиям, ти си фалшив французин!!
А той ми отвърна:
- Да, така е.
Успяхме да споделим посудата и храната си с Гилиям, но нямаше трети прибор за него. Така че Гилиям ядеше всичко, което му сервираме с китайски клечки.
Тримата заедно влезнахме във Флорида, “Слънчевият щат. Климатът рязко се промени и стана тропически, слънцето даже се усмихна и за момент съблякохме якетата. Не е честно, колкото по на юг отиваме, толкова по-студено става. Един човек даже ни се извини за студеното време във Флорида. Нямахме време да му благодарим, защото бързахме да хванем един ферибот, който струва един долар и ще ни спести обиколка от 160 мили. Имаме силен попътен вятър, който сваля температурата, но ни помага да изминем стоте и двадесет километра до ферибота.
От другата страна на реката е сякаш още по-студено, там се и разделяме с Гилиям за известно време. Още първата си вечер във Флорида, разбираме, че тук няма да е особено приятно пътуването. Крайбрежието е адски заселено, застроено и няма безплатни паркове или градинки. Успяваме да се справим с предизвикателството зад една църква, която намерихме с късмет.
Сега разбираме защо всички ни казваха, че трябва доста добре да се планира преминаването през краибрежието на Флорида. Това означава, че ще се свържем с доста хора и всяка нощ ще сме гости.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.01.16г. - 19.01.16г.
Започваме новата година с голямо главоболие и много кисела закуска. Труден е първият ден от 2016 г., но ще се справим. За да не прекараме първия ден от годината в тежък мързел, се присъединяваме към тичането на групата за пиене. Може би, ако изпием още няколко питиета ще ни мине, все пак това са правилата на играта. Хубавото, е че до последно се наслаждаваме на красивия град и прекрасните приятели.
Трудно се тръгва от хубаво и дружелюбно място, но няма как. Преследва ни времето и крайната цел. В ранни зори продължаваме приключението за двама в посока юг. Интересно е как понякога пътуваме с месеци без да срещнем нито един пътешественик, а в дни, като днешния се струпват цяла купчина свободни души на едно място. Срещата се осъществи на една гаражна разпродажба. Срещнахме първо Гилиям от Франция, тръгнал непосретствено след Деня на благодарността от Ню Йорк и пътува към Кий Уест. Гилиям е съвсем нов в пътуването, но ни харесва веднага неговата история. Пътува, защото убива времето до май месец, когато евентуално ще го викнат на работа в Монреал. Купил една голяма трошка от Ню Йорк за 420$ и с голяма раница на гърба, без никакво предварително плануване, потеглил на юг. След Гилиям, към срещата се присъединиха момче и момиче ходещи пеш. Момчето е испанец, тръгнал преди 3 години от Испания, вървял през Европа, стигнал до България и от там влезнал в Азия. Вървял през цяла Азия, после през Австралия, минал през Южна Америка, тичал през Централна Америка и сега е съвсем близо до крайната си цел Ню Йорк, Северна Америка. Изходил е 38,000км и направил стотици презентации по пътя си на тема “Замърсяване на околната среда”. Момичето е мексиканка и двамата се запознали в Маями, Флорида, от където продължили заедно. Тези сладури много ни впечатлиха! Последният дошъл на срещата бе момичето от Белгия, с което се запознахме в Савана. Такива моменти ни действат много освежаващо и вдъхновяващо, зареждат ни с нови сили, за да продължим напред.
Още там, на място, безмълвно се разбрахме с Гилиям, че ще споделим пътя по магистрала А1А до самия й край. Същата вечер бяхме навестени от новата ни леля. Леля Лиз, усмихната, добра и с желание да помогне, ни заведе на исторически тур в крепостта на град Дариен, а след това сподели огъня ни, а на сутринта дойде, за да ни донесе закуска, кафе и буркан фъстъчено масло за из път.
Не знам как точно да тълкуваме началото на новата година, но сякаш ни подканва да пътуваме повече. Тази година ще прекараме изцяло във въртене на педали и запознаване с прекрасни хора.
Пътуването с Гилиям е приятно и неангажиращо. За съжаление обаче няма да научим нито една завъртяна, френска рецепта от него, защото той не готви. Всъщност Гилиям нито готви, нито има канче или лъжица, дори не се храни по разни закусвалнии. Гилиям просто се изхранва благодарение на енергийни, здравословни десертчета. Аз му казах:
- Гилиям, ти си фалшив французин!!
А той ми отвърна:
- Да, така е.
Успяхме да споделим посудата и храната си с Гилиям, но нямаше трети прибор за него. Така че Гилиям ядеше всичко, което му сервираме с китайски клечки.
Тримата заедно влезнахме във Флорида, “Слънчевият щат. Климатът рязко се промени и стана тропически, слънцето даже се усмихна и за момент съблякохме якетата. Не е честно, колкото по на юг отиваме, толкова по-студено става. Един човек даже ни се извини за студеното време във Флорида. Нямахме време да му благодарим, защото бързахме да хванем един ферибот, който струва един долар и ще ни спести обиколка от 160 мили. Имаме силен попътен вятър, който сваля температурата, но ни помага да изминем стоте и двадесет километра до ферибота.
От другата страна на реката е сякаш още по-студено, там се и разделяме с Гилиям за известно време. Още първата си вечер във Флорида, разбираме, че тук няма да е особено приятно пътуването. Крайбрежието е адски заселено, застроено и няма безплатни паркове или градинки. Успяваме да се справим с предизвикателството зад една църква, която намерихме с късмет.
Сега разбираме защо всички ни казваха, че трябва доста добре да се планира преминаването през краибрежието на Флорида. Това означава, че ще се свържем с доста хора и всяка нощ ще сме гости.
На следващия ден, макар късно тръгнали, вятърът ни издуха с 300 на юг и стигнахме градчето Свети Августин. Това е старо, историческо градче, първото построено от испанци в Америка. Там бе фрашкано с туристи - амиши. Това е доста странно, защото знаем, че религията им е толкова строга, че не им позволява много забавления. Едно семейство позна 4olix’a, който станал абсолютна звезда в щата Индиана. Говорело се с месеци за колелото с регистрационна табелка от Аляска. Разхождайки се по улиците подбрахме Гилиям, който също се моташе из града и отидохме да се запознаем с първия ни домакин във Флорида.
Ари живее в малка, миниатиюрничка квартирка, в която приютявал по 4 души на веднъж. Малко сдържан, но след бутилката вино, която донесе Гилиям и хлябът, който опекохме, се отпусна. Изпратихме няколко фалшиви съобщения до хора в интернет и много се смяхме.
На другия ден се запознахме с Мария, а Гилиям отиде при друг домакин. Мария е родена в Буенос Айрес, където имала голямо семейство, с което ще ни запознае, когато стигнем там “след 4-5 години”, както тя каза. Постави ни придизвикателство и ни даде една значка с пластмасово колело, която трябва да занесем на братовчед й в Буенос Айрес, а в замяна ще получим най-вкусното барбекю на света.
На следния ден въртим педалите цели 140 км до къщата на Ричард. Пред вратата виси табелка, на която пише: “Колоездачи пътешественици са добре дошли!”, а отдолу има българско знаме. Много е мил. Приготвяме вечеря и слушаме разказите не Ричард за седемте маратона, в които е тичал и как мрази да тича. Хлябът за Ричард опичаме на закуска и той полудява от кеф.
Принципно сме поканени да останем в къщата му на другия ден, защото вали яко, но ние предпочитаме да сме приключенци днес и тръгваме. Идеята ни се простира до решението, че през деня ще киснем в библиотеката, а нощта ще му мислим. Там забити в компютрите ни намира Джери. Той е изключително висок мъж, който влиза в библиотеката крещейки от вълнение да разбере кой е дошъл с колело от Аляска. Бързо разбра, само като ни зърна, че сме ние. Каза, че пресата трябва да разбере за нас и се обади на щатския вестник, после ни купи обяд и вечеря, а накрая ни заведе на срещата с репортера. Видяхме се в парка, където Джери каза, че можем да спим, а ако някой има нещо да каже да му отвърнем, че репортера ни е казал да спим там. Разяснява ни, че всички органи на реда се страхуват от репортери. Голяма работа е Джери, доста интересен и откачен, пълен с шантави истории свързани с миналото му. Разказваше ни как бил адски богат и имал компания и къщи в няколко щата, където каза, че ходел за по ден-два в годината. Накрая превъртял, уволнил всички работници и затворил фабриката. Докато ни разказваше всичко това от време на време изругаваше: ”Мамка му, защо не съм по-млад да тръгна с вас”, след което започваше друга тема на разговор. На раздяла ни остави едно голямо, зелено платнище, с което да покриваме колелата през ноща.
Ари живее в малка, миниатиюрничка квартирка, в която приютявал по 4 души на веднъж. Малко сдържан, но след бутилката вино, която донесе Гилиям и хлябът, който опекохме, се отпусна. Изпратихме няколко фалшиви съобщения до хора в интернет и много се смяхме.
На другия ден се запознахме с Мария, а Гилиям отиде при друг домакин. Мария е родена в Буенос Айрес, където имала голямо семейство, с което ще ни запознае, когато стигнем там “след 4-5 години”, както тя каза. Постави ни придизвикателство и ни даде една значка с пластмасово колело, която трябва да занесем на братовчед й в Буенос Айрес, а в замяна ще получим най-вкусното барбекю на света.
На следния ден въртим педалите цели 140 км до къщата на Ричард. Пред вратата виси табелка, на която пише: “Колоездачи пътешественици са добре дошли!”, а отдолу има българско знаме. Много е мил. Приготвяме вечеря и слушаме разказите не Ричард за седемте маратона, в които е тичал и как мрази да тича. Хлябът за Ричард опичаме на закуска и той полудява от кеф.
Принципно сме поканени да останем в къщата му на другия ден, защото вали яко, но ние предпочитаме да сме приключенци днес и тръгваме. Идеята ни се простира до решението, че през деня ще киснем в библиотеката, а нощта ще му мислим. Там забити в компютрите ни намира Джери. Той е изключително висок мъж, който влиза в библиотеката крещейки от вълнение да разбере кой е дошъл с колело от Аляска. Бързо разбра, само като ни зърна, че сме ние. Каза, че пресата трябва да разбере за нас и се обади на щатския вестник, после ни купи обяд и вечеря, а накрая ни заведе на срещата с репортера. Видяхме се в парка, където Джери каза, че можем да спим, а ако някой има нещо да каже да му отвърнем, че репортера ни е казал да спим там. Разяснява ни, че всички органи на реда се страхуват от репортери. Голяма работа е Джери, доста интересен и откачен, пълен с шантави истории свързани с миналото му. Разказваше ни как бил адски богат и имал компания и къщи в няколко щата, където каза, че ходел за по ден-два в годината. Накрая превъртял, уволнил всички работници и затворил фабриката. Докато ни разказваше всичко това от време на време изругаваше: ”Мамка му, защо не съм по-млад да тръгна с вас”, след което започваше друга тема на разговор. На раздяла ни остави едно голямо, зелено платнище, с което да покриваме колелата през ноща.
Пътуването във Флорида не е точно, както си го представяхме. Всъщност щатът е адски заселен и то предимно с богаташи, които не са много щастливи от факта, че и други хора идват тук. Спането е трудно, а полицията постоянно ни гледа с недоверие, защото е пълно с бездомни наркомани на колела. Самото крайбрежие е много интересно, защото успоредно на брега има малки островчета, където са най-тежките паралии, а на самата земя са по-нормално богатите хора, зад къщите на богатите хора са всички наркомани, отрепки, проидоси, лентяи и бездомни, които са дошли за високите температури. Всички скривалища, ставащи за спане са вече открити или замърсени до гнус. Има и адски много луди хора, които просто се шлаят наоколо. За да разберете по-добре какво имам предвид, ще споделя следния забавен случай. Идва един човек при нас и ни вика:
Понякога има и предимства в това да те мислят за бездомен. Визирам един свещенник, който дойде да ни каже, че днес в църквата, горе по улицата, имали безплатна работилница за колела и безплатна закуска. Когато отидохме и взехме своята закуска и нещата за колелата, от които имахме нужда, хората вече знаеха, че сме пътешественици, тръгнали на велико приключение. Не ни пуснаха да тръгнем преди да ни заредят с храна.
- Абе, вие вярвате ли в дракони?
- Да, разбира се, драконите са върха! - казваме му ние
- Искате ли да ви покажа един?
- Да!
- Аз играх дракона в “Хари Потър”, сцената струваше 2.5 милиона долара, а я заснехме от веднъж, въобще не ми дадоха да се развихря. Имате ли да ми дадете 25 цента?
Понякога има и предимства в това да те мислят за бездомен. Визирам един свещенник, който дойде да ни каже, че днес в църквата, горе по улицата, имали безплатна работилница за колела и безплатна закуска. Когато отидохме и взехме своята закуска и нещата за колелата, от които имахме нужда, хората вече знаеха, че сме пътешественици, тръгнали на велико приключение. Не ни пуснаха да тръгнем преди да ни заредят с храна.
Колкото по на юг слизаме, толкова по-натоварен става и плажа. По цялата дължина е пълно с хора играещи волейбол, сърфисти нападащи вълните, линейки изнасящи баби от плажа. За малко стигаме до място, което не е застроено и има див плаж. Това е, ще спим на плажа! Толкова ще е яко да ядем вечерята си по залез, а после да излапаме закуската по изгрев. Всичко бе съвършенно, докато не ни нападна невидим враг. Хапе и ни смуче, а ние нямаме и идея какво се случва. Това е атака от “носиемс”, малки, зли кръвопийци. Поражението от сражението развали изцяло спането на плажа, а когато негодниците се намърдаха в палатката, спането също пропадна. Поне бе добре, защото беше дивотия, следващата нощ прекарахме в един градски парк и се крихме навътре, където кола не може да стигне. Не е забавно къмпингуването във Флорида. Понякога късмета ни се усмихва и се срещаме случайно с хора, които ни канят на вечеря и даже нямат нищо против да вземем с нас и френския ни приятел, Гилиям, който ще дойде всеки момент, за да се видим. Поканата бе отправена от една мила, възрастна канадска двойка с произход от Германия. Те прекарват дългата, канадска зима във Флорида, настанени в едно малко, симпатично жилище, което ни побра и тримата на пода за вечерта.
В Палм Бийч се разделяме пак с Гилиям, а ние, тласкани от вятъра, се отправяме към Бока Ратон. Пътят минава през най-багаташките имоти, които някога сме виждали. Къщите са огромни и красиви, а дворовете са гигантски паркове с разкошни растения. Всяка къща притежава по 2 км от плажа, които са заградени, защото никой не е желан там. По тъмно стигаме къщата на Ванс и Томи. Те са големи сладури, абсолютни пионери в пътешествието на колело. В началото на 70-те години обиколили Европа и много им е харесало. Сега вече са стари и болни за такива емоции, но се радват да се срещат с пътешественици и да следят техните приключения. Томи ни заведе на пицария за вечеря, а ние опекохме хляб. Големи са сладури.
На два дни път сме от Маями, така че сега е моментът за къпане в океана. В Америка всичко е съобразено с хора в инвалидни колички, така че стигаме до самата вода с колелата. Освежихме се и сега сме пред въпроса къде ще спим. От тук се започва един безкраен град чак до Маями. Проверяваме разни пожарни, но те ни пращат в приюта за бездомни, което звучи адски гадно. Проверяваме после църквите и още на първата ни се усмихна късмета. Първо ни поканиха само за вечеря, а после, като надойдоха хората, се уредихме и с място за спане, мило предоставено от една двойка, Кевин и Мишел. Много мило, че ни прибраха. Те самите също са минали през много. Кевин е с един ампутиран крак. Проблемът е бил в бедрото, така че прасеца е запазен и прикачен на опаки към таза, за да играе ролята на бедрена става, а глезена ще играе ролята на коляно, когато му сложат протеза. Звучи малко, като забавна шега на доктор Франкейнщайн.
На два дни път сме от Маями, така че сега е моментът за къпане в океана. В Америка всичко е съобразено с хора в инвалидни колички, така че стигаме до самата вода с колелата. Освежихме се и сега сме пред въпроса къде ще спим. От тук се започва един безкраен град чак до Маями. Проверяваме разни пожарни, но те ни пращат в приюта за бездомни, което звучи адски гадно. Проверяваме после църквите и още на първата ни се усмихна късмета. Първо ни поканиха само за вечеря, а после, като надойдоха хората, се уредихме и с място за спане, мило предоставено от една двойка, Кевин и Мишел. Много мило, че ни прибраха. Те самите също са минали през много. Кевин е с един ампутиран крак. Проблемът е бил в бедрото, така че прасеца е запазен и прикачен на опаки към таза, за да играе ролята на бедрена става, а глезена ще играе ролята на коляно, когато му сложат протеза. Звучи малко, като забавна шега на доктор Франкейнщайн.
Влизането в Маями не бе от най-хубавите преживявания. Силен трафик и лудост. На един безкраен мост към града, една кола ни поздрави на български. Влезнахме в града точно навреме за дъжда. Стъмни се и вали, добре че има байк път, който ще ни заведе до къщата на Алекс, нашият домакин. Минаваме през много гъзарски махали с много лачени къщи. Къщата на Алекс също е от този тип и това малко ни притесни. Когато стигнахме там ни посрещна баща му Дейвид. Те са мексиканско семейство, успяло да се реализира в Щатите. Уж хубава къща, в хубав квартал, с хубав двор, а покрива тече и всичко е потънало в прах, явно така мексиканците поддържат домакинство. За вечерта бяхме настанени на едно супер мъничко диванче, завити в чаршафи на мечета. На сутринта още вали, но ние потегляме, все пак си продължаваме по байк пътя. Това е голямо облекчение, защото трафикът е един голям ужас в този град. Пътят ни води до един канал и е много готино и спокойно, но зад нас се задава гигантска буря. В самия край на пътеката има парк и бунище. Бунището е с внушителни размери и изглежда много зловещо с всичките насъбрали се чайки, кръжащи наоколо. До парка има кей с купон и музика на живо, все едно сме на концерт.
Стигаме и до самото дъно на полуострова, което означава, че започва островното ни приключение. Магистралата продължава, като система от мостове, свързващи различни островчета. Едва стъпили на първия остров разбираме, че няма да е точно, както си го представяхме нашето островно приключение. Тук е здрав курорт, бих казала малко долен курорт, но пък цените се държат на ниво. Къмпинзите започват от 36$ и стигат до 80$ за нощувка, хотелите започват от 200$ нагоре. Тук ще е още по-тегаво за спане. Но се справяме, намирайки различни храсти и кашета. Очаквахме, че ще има много пътешественици пътуващи по този път, но не срещаме никой до момента, в който се запознахме с двама бродяги. Единят е американец, който пътува пеш. Вървял през Апелачите в продължение на 5 месеца, след което тръгнал към Кий Уест, за да избяга от студа. Другият е германец с колело и куче, който пътува вече от две години и половина. Той определено е адски забавен. Толкова много се оплакваше от правилата и хората в Америка и Канада, толкова много се дразнеше, че хората го мислят за бездомен и не спря да говори и да се оплаква цели два часа. Не мога да разбера как така само лоши неща са му се случили. Къде са срещите с прекрасни и добри хора, които са му помагали? Как за нас късметът работи, а за него не. Даже като си говорим, оставам с впечатлението, че обикаляме различни планети.
Стигаме и до самото дъно на полуострова, което означава, че започва островното ни приключение. Магистралата продължава, като система от мостове, свързващи различни островчета. Едва стъпили на първия остров разбираме, че няма да е точно, както си го представяхме нашето островно приключение. Тук е здрав курорт, бих казала малко долен курорт, но пък цените се държат на ниво. Къмпинзите започват от 36$ и стигат до 80$ за нощувка, хотелите започват от 200$ нагоре. Тук ще е още по-тегаво за спане. Но се справяме, намирайки различни храсти и кашета. Очаквахме, че ще има много пътешественици пътуващи по този път, но не срещаме никой до момента, в който се запознахме с двама бродяги. Единят е американец, който пътува пеш. Вървял през Апелачите в продължение на 5 месеца, след което тръгнал към Кий Уест, за да избяга от студа. Другият е германец с колело и куче, който пътува вече от две години и половина. Той определено е адски забавен. Толкова много се оплакваше от правилата и хората в Америка и Канада, толкова много се дразнеше, че хората го мислят за бездомен и не спря да говори и да се оплаква цели два часа. Не мога да разбера как така само лоши неща са му се случили. Къде са срещите с прекрасни и добри хора, които са му помагали? Как за нас късметът работи, а за него не. Даже като си говорим, оставам с впечатлението, че обикаляме различни планети.
Островното приключение е най-забавно в моментите, когато трябва да прекосим някой дълъг мост. Най-дългият от всичките е 12 км, а под него се срещат Мексиканският залив и Атлантическият океан. Мостът не е особено широк, а по него вървят камиони, огромни каравани, колела, скейтборди и пешеходци, абсолютна лудост, но бе много готино. Един от островите е разкошен парк, но цената е прекалено висока, за да надзърнем вътре, друг остров е резерват за еленчета джуджета, което е много смешно, особено след Аляска, където всичко е в размер XXL. Накрая, малко преди самия край на пътя, преди най-южната точка на Щатите, виждаме пак скейтбордиста. Спираме, за да се запознаем с Марк. Неговата история направо ни побърка, ебаси пича. Пътешества из Щатите на своя скейт, за година и 10 месеца навъртял 13,800 мили и са му останали само Вашингтон и Аляска, които ще мине когато свърши зимата. Абсолютно невероятно е всичко това, особено предвид това, че Марк не разполага с каквато и да е екипировка. Има само одеало от самолет и една супер скапана палатка, която не върши никаква работа. Форест Гъмп на скейтборд! Хареса ни начина, по който разказва историята си и споделя за хората, които са му помагали по пътя. Отиваме заедно до най-южната точка, където чакаме на опашка, за да се снимаме. Когато дойде нашият ред, всички аплодираха 4olixa с неговата табелка “Аляска”.
|
|
Тук се запознахме и с много други пътешественици, които чакат зимата да свърши, за да продължът приключенията си. Едно момче събира пари за пътешествие до Аржентина, като изпълнява “шоу за измъкване”. Всъщност се измъква от якето си, но няма значение, щом събира пари. Друга двойка пък се спуснали с каяци от Минесота, чак до Ню Орлиънз по реката Мисисипи. Явно все пак Кий Уест не е чак толкова лошо място, както го изкара германецът. А за финал даже и Гилиям пристигна победоностно, обявявайки края на своето пътешествие. И така малка група лудаци се събрахме и отидохме да спим на плажа, където противно на всичко, което ни казаха всички, нямаше никакви бездомни и спахме, като къпани.
Стигайки до самия край на източното крайбрежие не мога да кажа дали сме много доволни или пък, че супер много си е заслужавало, но определено бе интересно да се види и тази част на Америка. Безкрайните заселени места, натовареният трафик, ограничените места за къмпингуване, изнервените богаташи и грозните курорти, отрупани в пияници и наркомани. Не бих препоръчала на никой да се спуска в тази посока, но не мога да отрека, че беше забавно и се срещнахме с много хора и натрупахме много впечатления.
Стигайки до самия край на източното крайбрежие не мога да кажа дали сме много доволни или пък, че супер много си е заслужавало, но определено бе интересно да се види и тази част на Америка. Безкрайните заселени места, натовареният трафик, ограничените места за къмпингуване, изнервените богаташи и грозните курорти, отрупани в пияници и наркомани. Не бих препоръчала на никой да се спуска в тази посока, но не мога да отрека, че беше забавно и се срещнахме с много хора и натрупахме много впечатления.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
