текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
15.10.15г.
Днес е вълнуващ ден за нас, защото ще правим презентация в световно известния музей Филд. Това е голяма работа, определено перлата в биографията с презентациите.
Сутринта въвеждам Слав в презентацията, която направих вчера, специално за учените в музея. След това си приготвяме храна за деня и потегляме.
Без да искаме уцелваме момента, в който няма никакъв трафик по улиците. Всички коли са се покатерили по високите етажи на паркинг-небостъргачите и кротко чакат работния ден да свърши, за да задръстят хубавичко пак всички улици. Точно стигнахме пред музея и за пръв път, от както сме тръгнали, спуках гума. Една гигантска скоба от телбот се заби в задният крак на 4olix'a. Е, поне се случи пред музея, а не на два часа пеш от музея. Но все пак лошо, нямаме инструменти за поправка, а и не ми се бута 12 км в обратната посока. Трябва ми спешно телефон, някой има ли телефон, мога ли да го ползвам за минутка? Крис ще дойде с кола, и ако още не е тръгнал мога да го помоля да вземе инструменти с него. Всичко се нареди, макар че Крис одавна е тръгнал, имам уреден транспорт за мен и 4olix'a.
Малко преди презентацията споделям на Матю, че много се радвам, че видях лъвовете човекоядци от Цаво. В този момент се появява и човека, който ги е изучавал и изследвал, дълги години. Даже е живял в Цаво с лъвовете за цели 5 г. Говорим си по въпроса с лъвовете и той ми казва, че нямали грива, защото там е много горещо.
Събраха се и хората, събрахме си и ние мисълта и си изпяхме песента. Много добре мина, най-накрая съвършен баланс между експедиция с цел и незабравимо приключение. И учените се изкефиха, всичко бе точно.
След това българската телевизия в Чикаго ни взе интервю и тръгнахме на обиколка из музея с гид. Обиколихме целия музей зад кулисите. Показаха ни как музеят се грижи за боклука, колелата, градините си и как опазва околната среда. Накрая оставаме да разгледаме музея със Слав и Крис. Музеят е огромен с хиляди експонати, затова решаваме да отделим време само на секцията с индианци. Когато музеят затваря врати, 4olix'a, Крис и аз се връщаме с колата, а Слав с Коня. Макар трафика на големия град, ние успяваме да сме по-бързи от Коня. Малко след нас идва и Слав, малко след Слав идва и Кери. Сега остана само Жоро да дойде и да ни заведе на български ресторант. Явно днес е бил дълъг трудув ден за Жоро, ние се стараем да не мислим за храна, докато чакаме, особено за шкембе чорба. Разсейваме се, като пускаме гълъби. През отворения прозорец виждаме колата на Жоро и се отправяме към вечерята.
Ресторант "Механата" е типично българско заведение и всички вътре са българи. Сякаш за момент се пренасяме в България. Кухнята бе вкусна и на Крис и Кери много им хареса храната. Добре си похапнахме.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
15.10.15г.
Днес е вълнуващ ден за нас, защото ще правим презентация в световно известния музей Филд. Това е голяма работа, определено перлата в биографията с презентациите.
Сутринта въвеждам Слав в презентацията, която направих вчера, специално за учените в музея. След това си приготвяме храна за деня и потегляме.
Без да искаме уцелваме момента, в който няма никакъв трафик по улиците. Всички коли са се покатерили по високите етажи на паркинг-небостъргачите и кротко чакат работния ден да свърши, за да задръстят хубавичко пак всички улици. Точно стигнахме пред музея и за пръв път, от както сме тръгнали, спуках гума. Една гигантска скоба от телбот се заби в задният крак на 4olix'a. Е, поне се случи пред музея, а не на два часа пеш от музея. Но все пак лошо, нямаме инструменти за поправка, а и не ми се бута 12 км в обратната посока. Трябва ми спешно телефон, някой има ли телефон, мога ли да го ползвам за минутка? Крис ще дойде с кола, и ако още не е тръгнал мога да го помоля да вземе инструменти с него. Всичко се нареди, макар че Крис одавна е тръгнал, имам уреден транспорт за мен и 4olix'a.
Малко преди презентацията споделям на Матю, че много се радвам, че видях лъвовете човекоядци от Цаво. В този момент се появява и човека, който ги е изучавал и изследвал, дълги години. Даже е живял в Цаво с лъвовете за цели 5 г. Говорим си по въпроса с лъвовете и той ми казва, че нямали грива, защото там е много горещо.
Събраха се и хората, събрахме си и ние мисълта и си изпяхме песента. Много добре мина, най-накрая съвършен баланс между експедиция с цел и незабравимо приключение. И учените се изкефиха, всичко бе точно.
След това българската телевизия в Чикаго ни взе интервю и тръгнахме на обиколка из музея с гид. Обиколихме целия музей зад кулисите. Показаха ни как музеят се грижи за боклука, колелата, градините си и как опазва околната среда. Накрая оставаме да разгледаме музея със Слав и Крис. Музеят е огромен с хиляди експонати, затова решаваме да отделим време само на секцията с индианци. Когато музеят затваря врати, 4olix'a, Крис и аз се връщаме с колата, а Слав с Коня. Макар трафика на големия град, ние успяваме да сме по-бързи от Коня. Малко след нас идва и Слав, малко след Слав идва и Кери. Сега остана само Жоро да дойде и да ни заведе на български ресторант. Явно днес е бил дълъг трудув ден за Жоро, ние се стараем да не мислим за храна, докато чакаме, особено за шкембе чорба. Разсейваме се, като пускаме гълъби. През отворения прозорец виждаме колата на Жоро и се отправяме към вечерята.
Ресторант "Механата" е типично българско заведение и всички вътре са българи. Сякаш за момент се пренасяме в България. Кухнята бе вкусна и на Крис и Кери много им хареса храната. Добре си похапнахме.
16.10.15г.
Последният ни ден в Чикаго. Съвсем различно е да се спреш на място, като Чикаго. Този град си има собствено време и измерение. Обикновено, като спрем някъде, времето спира заедно с нас, а сега химикалката си изписах да разказвам за пребиваването ни в Чикаго.
Трябва да се възползваме от деня, за да си свършим работата. Трябва да разменим задната и предната гума на 4olix'a и Коня. Превръщаме задния двор в същински София Байк. Навсякъде се търкалят гуми, колела, винтчета, бири, болтчета, помпи, инструменти. Само Илян го няма, а така добре би им се отразила на говедата една пароструйка.
След това вземаме Кормак и излизаме към парка, където имаме среща с Кери. Много е гот да си джиткаш с куче на каишка из улиците на Чикаго, сякаш сме местни. Хората ни гледат и си мислят, че сме взели кучето и фризбито и отиваме в парка при другите съседи. Даже събираме и лайната на Кормак от улицата, като едни истински чикагски граждани. В парка веднага фиксираме Кери и отиваме на една поляна да разцъкаме фризбито. Аз лично с летящ диск не съм си играла от дете, а Слав не знам от кога. В началото повече тичаме, отколкото играем. Отне ни 15 минути, за да започнем наистина да играем. Даже с дълги паузи измежду изпусканията. След като се изморихме тръгваме да се разходим из парка. Забавно е колко много хора ловят риба в парка, почти в сърцето на Чикаго.
Времето напредва и се прибираме, защото искам да направя баница за вечеря. Отне ми доста време, но бе доста голяма баница. Забавното е, че стана квадратна, защото няма кръгли тави. Подсещаме и Жоро да се присъедини към баницата, а докато го чакаме организираме маса и столове, защото преценихме, че няма да му е удобно да седи на земята, тъй като е голямо момче.
Идва и момента на баницата, вълнувам се дали се е получила или не. Разтоварвам тавата по чиниите и сядаме на масата. Всъщност не се е получила никак зле, по десетобалната скала си пиша седем. Всички са доволни, такаче всичко точно. О да, чак сега се сещам, че когато дойде Жоро, донесе боза, хи-хи. Още никой не се е осмелил да я пробва и затова решавам да разходя бутилката с гъста, кафява течност по масата. Отпивам първа и я пускам да се върти на ляво. Сега, когато се върти, никой не може да откаже. Да си призная честно мразя боза, но поне знам какво да очаквам, така че оставам равнодушна. После отпива Жоро и остава доволен, защото той винаги е обичал боза, даже възкликва: "Ммммм, бе хич не е лоша тази". Сега става интересно, идва ред на Крис да си отпие, нито знае какво да очаква, нито пък цвета или консистенцията му вдъхват доверие. Надига шишето към устата си, и когато гъстата напитка докосва езика му, цялото изражение на езика му се промени. Потръпвайки и примлясквайки подава шишето на Кери. По погледа й, насочен към Крис става ясно, че вече не иска да играе, но знае, и че връщане назад няма. Поема бутилката в очакване на най-лошото, затваря очи и отпива. Нагласата й за течни говна спомогна това, което вкуси да не е чак толкова гадно в крайна сметка. Слав, Слав просто непоклатимо отпи от шишето. Ееее, евала на Жоро как само се сети да вземе боза.
Последният ни ден в Чикаго. Съвсем различно е да се спреш на място, като Чикаго. Този град си има собствено време и измерение. Обикновено, като спрем някъде, времето спира заедно с нас, а сега химикалката си изписах да разказвам за пребиваването ни в Чикаго.
Трябва да се възползваме от деня, за да си свършим работата. Трябва да разменим задната и предната гума на 4olix'a и Коня. Превръщаме задния двор в същински София Байк. Навсякъде се търкалят гуми, колела, винтчета, бири, болтчета, помпи, инструменти. Само Илян го няма, а така добре би им се отразила на говедата една пароструйка.
След това вземаме Кормак и излизаме към парка, където имаме среща с Кери. Много е гот да си джиткаш с куче на каишка из улиците на Чикаго, сякаш сме местни. Хората ни гледат и си мислят, че сме взели кучето и фризбито и отиваме в парка при другите съседи. Даже събираме и лайната на Кормак от улицата, като едни истински чикагски граждани. В парка веднага фиксираме Кери и отиваме на една поляна да разцъкаме фризбито. Аз лично с летящ диск не съм си играла от дете, а Слав не знам от кога. В началото повече тичаме, отколкото играем. Отне ни 15 минути, за да започнем наистина да играем. Даже с дълги паузи измежду изпусканията. След като се изморихме тръгваме да се разходим из парка. Забавно е колко много хора ловят риба в парка, почти в сърцето на Чикаго.
Времето напредва и се прибираме, защото искам да направя баница за вечеря. Отне ми доста време, но бе доста голяма баница. Забавното е, че стана квадратна, защото няма кръгли тави. Подсещаме и Жоро да се присъедини към баницата, а докато го чакаме организираме маса и столове, защото преценихме, че няма да му е удобно да седи на земята, тъй като е голямо момче.
Идва и момента на баницата, вълнувам се дали се е получила или не. Разтоварвам тавата по чиниите и сядаме на масата. Всъщност не се е получила никак зле, по десетобалната скала си пиша седем. Всички са доволни, такаче всичко точно. О да, чак сега се сещам, че когато дойде Жоро, донесе боза, хи-хи. Още никой не се е осмелил да я пробва и затова решавам да разходя бутилката с гъста, кафява течност по масата. Отпивам първа и я пускам да се върти на ляво. Сега, когато се върти, никой не може да откаже. Да си призная честно мразя боза, но поне знам какво да очаквам, така че оставам равнодушна. После отпива Жоро и остава доволен, защото той винаги е обичал боза, даже възкликва: "Ммммм, бе хич не е лоша тази". Сега става интересно, идва ред на Крис да си отпие, нито знае какво да очаква, нито пък цвета или консистенцията му вдъхват доверие. Надига шишето към устата си, и когато гъстата напитка докосва езика му, цялото изражение на езика му се промени. Потръпвайки и примлясквайки подава шишето на Кери. По погледа й, насочен към Крис става ясно, че вече не иска да играе, но знае, и че връщане назад няма. Поема бутилката в очакване на най-лошото, затваря очи и отпива. Нагласата й за течни говна спомогна това, което вкуси да не е чак толкова гадно в крайна сметка. Слав, Слав просто непоклатимо отпи от шишето. Ееее, евала на Жоро как само се сети да вземе боза.
17.10.15г.
Дойде и сутринта, в която трябва да напуснем Чикаго. Хич не ни се тръгва, а едновременно с това нямаме търпение отново да сме на път. С милите ни домакини си казваме "Чао", с пожеланието скоро пак да се видим, но ще видим. Странно бе запознаването ни с тях, сякаш винаги сме се познавали и били близки приятели, а в Чикаго сме дошли специално заради тях. Всъщност още като дете винаги съм имала чувството, че съм в шоуто на Труман. Всичко се случва специално заради мен, толкова нагласено и прекрасно, че със сигурност е така. Просто искам да кажа, че съм много благодарна, че прекарах няколко дни, включително и рождения си ден сред близки приятели.
12 км, след като тръгнахме, осъзнавам, че съм забравила регистрационните номера, които събирам, от както сме тръгнали. Преглъщам загубата и продължаваме. Яд ме е много за тъпите табелки, но какво да се прави, колкото повече неща, които не са затворени в дисагите, толкова по-трудно да ги опазиш всичките. Добрече поне няколко гълъба потеглиха с нас. А пътят ни за днес е 110 км по байк път, толкова е гот, че даже спираме да отгърмим един гълъб и напред към Индияна. Днес става чудо, вятърът най-накрая сменя посоката си и потегля с нас. Не мога да повярвам, вече бях приела, че до края ще ни духа насрещен вятър до самия край в Аржентина. Минаването през Чикаго, ветровитият град ни помогна да си намерим попътен вятър, най-накрая. Също така днес не сме спирали нито за ядене, нито за кафе, само една 10 минутна спирка за гълъб.
Към края на деня най-накрая стигаме национален парк Дюните, където искаме да нощуваме. За съжаление обаче къмпингът е пълен и не ни пускат да останем. А ние за пръв път искаме да платим 5$, за да останем в къмпинг. Паркът е на брега на езерото Мичигън и има дюни високи по 1500 м, но за съжаление няма да ги покорим. Поне успяхме да намерим пътче, което върви до езерото Мичигън и се спираме на първото удобно място за спане.
Странно е това гигантско езеро. Прилича на море, с вълните, мириса, чайките усещането за безкрай в хоризонта. Само Чикаго се извисява, като привидение там в далечината, от другата страна в щата Илинойс.
Дойде и сутринта, в която трябва да напуснем Чикаго. Хич не ни се тръгва, а едновременно с това нямаме търпение отново да сме на път. С милите ни домакини си казваме "Чао", с пожеланието скоро пак да се видим, но ще видим. Странно бе запознаването ни с тях, сякаш винаги сме се познавали и били близки приятели, а в Чикаго сме дошли специално заради тях. Всъщност още като дете винаги съм имала чувството, че съм в шоуто на Труман. Всичко се случва специално заради мен, толкова нагласено и прекрасно, че със сигурност е така. Просто искам да кажа, че съм много благодарна, че прекарах няколко дни, включително и рождения си ден сред близки приятели.
12 км, след като тръгнахме, осъзнавам, че съм забравила регистрационните номера, които събирам, от както сме тръгнали. Преглъщам загубата и продължаваме. Яд ме е много за тъпите табелки, но какво да се прави, колкото повече неща, които не са затворени в дисагите, толкова по-трудно да ги опазиш всичките. Добрече поне няколко гълъба потеглиха с нас. А пътят ни за днес е 110 км по байк път, толкова е гот, че даже спираме да отгърмим един гълъб и напред към Индияна. Днес става чудо, вятърът най-накрая сменя посоката си и потегля с нас. Не мога да повярвам, вече бях приела, че до края ще ни духа насрещен вятър до самия край в Аржентина. Минаването през Чикаго, ветровитият град ни помогна да си намерим попътен вятър, най-накрая. Също така днес не сме спирали нито за ядене, нито за кафе, само една 10 минутна спирка за гълъб.
Към края на деня най-накрая стигаме национален парк Дюните, където искаме да нощуваме. За съжаление обаче къмпингът е пълен и не ни пускат да останем. А ние за пръв път искаме да платим 5$, за да останем в къмпинг. Паркът е на брега на езерото Мичигън и има дюни високи по 1500 м, но за съжаление няма да ги покорим. Поне успяхме да намерим пътче, което върви до езерото Мичигън и се спираме на първото удобно място за спане.
Странно е това гигантско езеро. Прилича на море, с вълните, мириса, чайките усещането за безкрай в хоризонта. Само Чикаго се извисява, като привидение там в далечината, от другата страна в щата Илинойс.
18.10.15г.
Много студена и гадна сутрин, вятъра ни нашепва да бързаме, защото идва зима. Понякога е малко трудно да започнеш деня, особено, когато е мокро, студено и си облякъл всичките си дрехи. Слав е много кисел и зъл днес, всъщност е такъв още от вчера, защото финиширахме с навъртени 110км без да ядем или почиваме, глада и умората понякога изострят емоцията на проклетията. Гледах да не му обръщам внимание, както вчера, така и днес, даже се опитах да го разсея като му разкажа съня си от вчера, но нищо не помогна. А сънят според мен си беше доста забавен. Ставаше въпрос за едни приятели от Канада, Иън и Шери, които се бяха разделили. Аз им бях отишла на гости без да знам и заварих Иън, който вече живее с друга жена. Новата жена беше много зла и го тормозеше. Аз го попитах един ден: "Абе Иън, ти щастлив ли си сега?" Той ми отвръща, че сега поне има деца, а не котки, което го устройва и не се оплаква от жена си. Същата вечер влизам в банята да се къпя и заварвам как вещицата го дави с жицата на радиото. Първата ми мисъл е: "Ужас, ами децата!!?" След малко вещицата идва при мен и е адски приятелски настроена. Притеснявам се, че и мен ще убие независимо какво съм видяла. Решаваме да се спазарим, аз ще й помогна с отърваването от трупа, което и нея самата я притеснява. Казва, че й се искало да го сготви и да го даде на децата да го изядат. "Вещица, проклета", си мисля, а не нея й казвам" "Знам как да го приготвиш". Казвам й да сложи много лук, домати, брюкселско зеле и изобщо всичко със силен вкус и да каже на децата, че това е сезонно ядене.
Малко преди закуска Слав избухва, защото му казах да ми даде спагетите. Това вече ми идва в повече и на мен ми е трудна сутрин. Започва страшен ураган и маслото прегаря. Това вече прелива чашата и аз си ям закуската на една маса, а той на друга. Тръгваме и дълго пътуваме в напрегната тишина. Денят вече напредва, а ние още сме в тиха война. По едно време тихата омраза бе прекъсната от очукана от живота женица на име Дана. Тя е облечена с мърляви, скъсани, стогодишни дрехи, има оредели, развалени зъби, изрусена скъсана коса, огромни скули и проницателно сини очи. Кара очукана, стара кола, с която едвам ни догонва по баира. Когато отваря вратата на колата си ни става ясно, че явно и живее вътре. Имаше всичко от клечки за уши, до хляб. Каза ни да я последваме до ресторанта на ъгъла, защото синът й работил там. Момчето го нямаше, но Дана искаше да е максимално полезна. Даде ни по 20$ и ни каза за някакъв завод за опаковане на кашони, който е във всеки град и наемали хора през цялото време и плащали всеки ден. Тя самата така си финансирала обиколката на Щатите преди години. Стана ни малко тъпо, че тя, една непозната е по-добра с нас, отколкото сме ние самите един към друг. Мисля, че и Слав си го помисли и продължихме малко засрамени. Да се сърдиш и ядосваш, е малко изморително, така че следобедът финишираме в малко прагче зад ветеринарна клиника. Мястото бе прекрасно, а есента е в разгара си. Съвсем скоро кавгата бе забравена и гръмнахме един гълъб.
Много студена и гадна сутрин, вятъра ни нашепва да бързаме, защото идва зима. Понякога е малко трудно да започнеш деня, особено, когато е мокро, студено и си облякъл всичките си дрехи. Слав е много кисел и зъл днес, всъщност е такъв още от вчера, защото финиширахме с навъртени 110км без да ядем или почиваме, глада и умората понякога изострят емоцията на проклетията. Гледах да не му обръщам внимание, както вчера, така и днес, даже се опитах да го разсея като му разкажа съня си от вчера, но нищо не помогна. А сънят според мен си беше доста забавен. Ставаше въпрос за едни приятели от Канада, Иън и Шери, които се бяха разделили. Аз им бях отишла на гости без да знам и заварих Иън, който вече живее с друга жена. Новата жена беше много зла и го тормозеше. Аз го попитах един ден: "Абе Иън, ти щастлив ли си сега?" Той ми отвръща, че сега поне има деца, а не котки, което го устройва и не се оплаква от жена си. Същата вечер влизам в банята да се къпя и заварвам как вещицата го дави с жицата на радиото. Първата ми мисъл е: "Ужас, ами децата!!?" След малко вещицата идва при мен и е адски приятелски настроена. Притеснявам се, че и мен ще убие независимо какво съм видяла. Решаваме да се спазарим, аз ще й помогна с отърваването от трупа, което и нея самата я притеснява. Казва, че й се искало да го сготви и да го даде на децата да го изядат. "Вещица, проклета", си мисля, а не нея й казвам" "Знам как да го приготвиш". Казвам й да сложи много лук, домати, брюкселско зеле и изобщо всичко със силен вкус и да каже на децата, че това е сезонно ядене.
Малко преди закуска Слав избухва, защото му казах да ми даде спагетите. Това вече ми идва в повече и на мен ми е трудна сутрин. Започва страшен ураган и маслото прегаря. Това вече прелива чашата и аз си ям закуската на една маса, а той на друга. Тръгваме и дълго пътуваме в напрегната тишина. Денят вече напредва, а ние още сме в тиха война. По едно време тихата омраза бе прекъсната от очукана от живота женица на име Дана. Тя е облечена с мърляви, скъсани, стогодишни дрехи, има оредели, развалени зъби, изрусена скъсана коса, огромни скули и проницателно сини очи. Кара очукана, стара кола, с която едвам ни догонва по баира. Когато отваря вратата на колата си ни става ясно, че явно и живее вътре. Имаше всичко от клечки за уши, до хляб. Каза ни да я последваме до ресторанта на ъгъла, защото синът й работил там. Момчето го нямаше, но Дана искаше да е максимално полезна. Даде ни по 20$ и ни каза за някакъв завод за опаковане на кашони, който е във всеки град и наемали хора през цялото време и плащали всеки ден. Тя самата така си финансирала обиколката на Щатите преди години. Стана ни малко тъпо, че тя, една непозната е по-добра с нас, отколкото сме ние самите един към друг. Мисля, че и Слав си го помисли и продължихме малко засрамени. Да се сърдиш и ядосваш, е малко изморително, така че следобедът финишираме в малко прагче зад ветеринарна клиника. Мястото бе прекрасно, а есента е в разгара си. Съвсем скоро кавгата бе забравена и гръмнахме един гълъб.
19.10.15г.
В 6:30 сутринта всички вече са дошли на работа и паркинга отпред е пълен с коли. Прибираме багажа, и докато си мием зъбите ни фиксира един чичо и идва да ни изгони. Всъщност, добре че ни изгони, иначе нямаше да си ядем закуската в сламата на едно поле на припек от слънцето. Движейки се по китни хълмчета, неусетно навлизаме в амишки територии. Шосетата са изкривени в коловози от каруците, а електрическите жици не влизат в нито една къща. Готиното тук, е че можеш да видиш хора и животни да се трудят заедно на полето, докато събират реколтата. Макар, че имаше и модерни амиши с трактори. Слав е много изумен, защото до сега не е знаел за съществуването на тези хора. Странно, че преминаващите коли дори не се замислят да намалят ли, въобще никой няма време да се замисли, че за тези хора времето тече по друг начин. Ако изключим автомобилите, ние сме най-бързите тук, състезаваме се с каруци и винаги печелим. В едно градче пред един магазин, където има коневръз и каруци (хи-хи), се сдобихме с информация къде можем да спим.
Пращат ни на брега на едно езеро, което е разкошно.
В 6:30 сутринта всички вече са дошли на работа и паркинга отпред е пълен с коли. Прибираме багажа, и докато си мием зъбите ни фиксира един чичо и идва да ни изгони. Всъщност, добре че ни изгони, иначе нямаше да си ядем закуската в сламата на едно поле на припек от слънцето. Движейки се по китни хълмчета, неусетно навлизаме в амишки територии. Шосетата са изкривени в коловози от каруците, а електрическите жици не влизат в нито една къща. Готиното тук, е че можеш да видиш хора и животни да се трудят заедно на полето, докато събират реколтата. Макар, че имаше и модерни амиши с трактори. Слав е много изумен, защото до сега не е знаел за съществуването на тези хора. Странно, че преминаващите коли дори не се замислят да намалят ли, въобще никой няма време да се замисли, че за тези хора времето тече по друг начин. Ако изключим автомобилите, ние сме най-бързите тук, състезаваме се с каруци и винаги печелим. В едно градче пред един магазин, където има коневръз и каруци (хи-хи), се сдобихме с информация къде можем да спим.
Пращат ни на брега на едно езеро, което е разкошно.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
