текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
06.12.15г.
Хубава неделно-мързеливичка сутрин в столицата. Заемаме се с работа на компютъра и печене на хляб. Печенето на хляб стана задължително, когато имаме достъп до фурна. За следобеда сме се разбрали с Ашли да дадем интервю за "The voice of America". Това е добра възможност да споменем, че осъществяваме експедицията на ръба на пълната мизерия. Може пък някой грозно богат човек да ни подхвърли нещо за Южна Америка. Всъщност решихме да удължим престоя си в Щатите, за да съберем малко пари, в другите държави от пътя ни няма кой да ни пълни джобчетата.
Опичаме хляба, даваме интервюто и отиваме да се видим с една моя братовчедка, която живее в района. Потегляме с конете. Обикаляме и се въртим, но нищо и никой не намираме. Няма смисъл да се въртим повече, няма кой да ни чака в студа толкова време. Жалко, защото кой знае кога ще имаме възможност да се видим.
Връщаме се у Скот. Той ни предлага да го придружим на купон по случай Ханука. Все пак съм Меламед и ми става интересно да разбера какво точно се празнува и как се празнува.
Отиваме на купона. Там е много спокойна обстановка и хората много културно хапват, пийват и си приказват. Разпитвам този-онзи и разбирам, че празникът въобще не е религиозен, както си мислех, празнувала се победата на някаква древна война.
Изпих една бира, наядох се и на един стол, по средата на еврейското парти, заспах. Това стана и причина да се прибираме и да скачаме в леглата, все пак утре е понеделник и всички имаме работа.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
06.12.15г.
Хубава неделно-мързеливичка сутрин в столицата. Заемаме се с работа на компютъра и печене на хляб. Печенето на хляб стана задължително, когато имаме достъп до фурна. За следобеда сме се разбрали с Ашли да дадем интервю за "The voice of America". Това е добра възможност да споменем, че осъществяваме експедицията на ръба на пълната мизерия. Може пък някой грозно богат човек да ни подхвърли нещо за Южна Америка. Всъщност решихме да удължим престоя си в Щатите, за да съберем малко пари, в другите държави от пътя ни няма кой да ни пълни джобчетата.
Опичаме хляба, даваме интервюто и отиваме да се видим с една моя братовчедка, която живее в района. Потегляме с конете. Обикаляме и се въртим, но нищо и никой не намираме. Няма смисъл да се въртим повече, няма кой да ни чака в студа толкова време. Жалко, защото кой знае кога ще имаме възможност да се видим.
Връщаме се у Скот. Той ни предлага да го придружим на купон по случай Ханука. Все пак съм Меламед и ми става интересно да разбера какво точно се празнува и как се празнува.
Отиваме на купона. Там е много спокойна обстановка и хората много културно хапват, пийват и си приказват. Разпитвам този-онзи и разбирам, че празникът въобще не е религиозен, както си мислех, празнувала се победата на някаква древна война.
Изпих една бира, наядох се и на един стол, по средата на еврейското парти, заспах. Това стана и причина да се прибираме и да скачаме в леглата, все пак утре е понеделник и всички имаме работа.
07.12.15г.
Най-накрая идва и развръзката по въпроса с Куба. Днес посолството отваря врати за посетители в 10 ч. Разкарваме се до там пеш, времето е чудно, а и няма да мислим колелата, докато сме вътре.
Най-накрая заставаме на прага на решителния момент в пътуването ни на юг по източния бряг. От другата страна на решетката стоят две окаяно изглеждащи типчета, които се явяват някаква охрана, явно. Слав започва да им обяснява на дълго и на широко, че сме пътешественици на колела от България, че сме тръгнали от Аляска, че проекта....... Единят чичо го прекъсва и казва, че нещо сме се объркали и не могат да ни помогнат, тук се давали само визи. Намесвам се и казвам, че точно визи ни трябват и друго не търсим от тях. Вратата се отваря.
Идва един чичо да ни вземе апликациите. Обясняваме му, че случаят ни е различен и няма какво да покажем относно самолетните билети, които се изискват. Казваме му, че нямаме пари за билети, но ако имаме визи можем просто да помолим някой грозно богат човек да ни качи на яхтата си и да ни метне от другата страна. Не, рече и отсече, това с морския стоп въобще не му звучи достатъчно сериозно и без билети, няма визи. Щом сме толкова бедни българи, но искаме да отидем в Куба, да сме се пробвали от Мексико, от там може и да е по-евтино.
Жалко, това изначава, че Куба отпада, като дестинация в нашето пътуване засега. Наистина много жалко, така се бяхме наточили да посетим Куба, но в този случай не си заслужава, ще похарчим двойно повече пари, от колкото сме похарчили до момента само за месец, даже по-скъпо ще излезне.
Отиваме до един парк, за да пуснем един гълъб към Куба, от мъка.
Връщаме се, приготвяме вечеря за домакините ни, а Ашли допринася с десерта. Много вкусна вечеря и хубава вечер в столицата. След добра визита сме готови да потегляме утре.
Най-накрая идва и развръзката по въпроса с Куба. Днес посолството отваря врати за посетители в 10 ч. Разкарваме се до там пеш, времето е чудно, а и няма да мислим колелата, докато сме вътре.
Най-накрая заставаме на прага на решителния момент в пътуването ни на юг по източния бряг. От другата страна на решетката стоят две окаяно изглеждащи типчета, които се явяват някаква охрана, явно. Слав започва да им обяснява на дълго и на широко, че сме пътешественици на колела от България, че сме тръгнали от Аляска, че проекта....... Единят чичо го прекъсва и казва, че нещо сме се объркали и не могат да ни помогнат, тук се давали само визи. Намесвам се и казвам, че точно визи ни трябват и друго не търсим от тях. Вратата се отваря.
Идва един чичо да ни вземе апликациите. Обясняваме му, че случаят ни е различен и няма какво да покажем относно самолетните билети, които се изискват. Казваме му, че нямаме пари за билети, но ако имаме визи можем просто да помолим някой грозно богат човек да ни качи на яхтата си и да ни метне от другата страна. Не, рече и отсече, това с морския стоп въобще не му звучи достатъчно сериозно и без билети, няма визи. Щом сме толкова бедни българи, но искаме да отидем в Куба, да сме се пробвали от Мексико, от там може и да е по-евтино.
Жалко, това изначава, че Куба отпада, като дестинация в нашето пътуване засега. Наистина много жалко, така се бяхме наточили да посетим Куба, но в този случай не си заслужава, ще похарчим двойно повече пари, от колкото сме похарчили до момента само за месец, даже по-скъпо ще излезне.
Отиваме до един парк, за да пуснем един гълъб към Куба, от мъка.
Връщаме се, приготвяме вечеря за домакините ни, а Ашли допринася с десерта. Много вкусна вечеря и хубава вечер в столицата. След добра визита сме готови да потегляме утре.
08.12.15г.
Ставаме в час за потегляне. Вършим разни дреболии, докато къщата се събуди, за да си кажем "чао". Оказва се, че Скот е в нашата посока, така че ще тръгнем заедно. Ашли се обръща към него и му казва:
- Не се захласвай много като тръгнеш, очаквам да се прибереш!
- Ха, ха, добре, би ли нахранила кучетата? - Скот
- За следващите две години. - Яна
Потегляме по велопътеките на Вашингтон. Минаваме през един парк, после през друг парк и на разклонението на веломагистралата се разделяме със Скот. Продължаваме по магистралата, която продължава в друга, разклонява се в три, а през цялото време има излази за къде ли не. Изобщо истинска система от велопътища. Днешният ден, караме само по велопътища, предимно през паркове, но от време на време са до магистралата в отделна лента, заградени с преграда.
В самия край на последната пътека, по която поехме се спираме в един парк за нощувка. Паркът е много як, като при повечето паркове тук, не са пипнали природата, просто са направили алеи и мостчета, като са оставили дивия живот на спокойствие и са обявили, че е защитена част. Парковете са ни любимото нещо тук в Америка. Големи и диви, дори Сентрал парк има много диви места, макар и в сърцето на най-големия град в страната. Парковете са също и много приятни за нощувки, защото работят от изгрев до залез и хората са достатъчно послушни да не припарват, така че през нощта сме само ние.
Ставаме в час за потегляне. Вършим разни дреболии, докато къщата се събуди, за да си кажем "чао". Оказва се, че Скот е в нашата посока, така че ще тръгнем заедно. Ашли се обръща към него и му казва:
- Не се захласвай много като тръгнеш, очаквам да се прибереш!
- Ха, ха, добре, би ли нахранила кучетата? - Скот
- За следващите две години. - Яна
Потегляме по велопътеките на Вашингтон. Минаваме през един парк, после през друг парк и на разклонението на веломагистралата се разделяме със Скот. Продължаваме по магистралата, която продължава в друга, разклонява се в три, а през цялото време има излази за къде ли не. Изобщо истинска система от велопътища. Днешният ден, караме само по велопътища, предимно през паркове, но от време на време са до магистралата в отделна лента, заградени с преграда.
В самия край на последната пътека, по която поехме се спираме в един парк за нощувка. Паркът е много як, като при повечето паркове тук, не са пипнали природата, просто са направили алеи и мостчета, като са оставили дивия живот на спокойствие и са обявили, че е защитена част. Парковете са ни любимото нещо тук в Америка. Големи и диви, дори Сентрал парк има много диви места, макар и в сърцето на най-големия град в страната. Парковете са също и много приятни за нощувки, защото работят от изгрев до залез и хората са достатъчно послушни да не припарват, така че през нощта сме само ние.
09.12.15г.
Утрото е абсолютна идилия. Вдига се пара от езерото, което поднася закуската на безброй врещящи птици. Забавно е да се наблюдава закуската на пернатите. Черните птици, гмуркачи се появяват с риба в устата всеки път, когато изплуват на повърхността. В този момент чайките се втурват в опит да ги ограбят, а патиците просто врякат и шляпат из езерото. Разбира се парка вече е пълен с хора дошли да спортуват, макар, че ние току що сме станали.
След закуска продължаваме по асфалтиран път през гората. Доста е диво, даже срещаме лисици по пътя. В един момент рекичка минава, буквално през пътеката. Има бетонни стъпалца, по които да стъпваш, докато избуташ колелото от другата страна. После обаче трябва да бутаме още много, защото следва стръмно нанагорнище, за което си трябва засилка. С тежките колела, имаме чувството, че се катерим по отвестна стена.
Мъглата упорито си стои и е доста влажно и студено. Спираме се в двора на странна постройка, за да хапнем. Сякаш сме в двора на крематориум или място за мъчения. Това не ни притеснява и вадим посудата и започваме да готвим. Една жена идва, за да ни покани да влезнем вътре да готвим и ядем. Оказва се, че това е бивш затвор, който сега е център за изкуство. Всеки вход води към различна галерия. Вече сме започнали да готвим и не можем да се местим, но за яденето ще влезнем вътре. Идва и охраната да си поговорим. Когато сме готови стават много неща за носене, барабар с колелата, та охраната ми носи кафето, докато ни ескортира до кухнята на галерия N_5.
Мястото е много интересно, защото тук са и ателиетата на художниците, чиито картини висят по стените. Посетителите могат да влизат в ателиетата и да видят как се създават картините. Тук също се провеждат и много фестивали и уъркшопи.
Заговаряме се с един художник, който ни разказва, че е самоук и започнал като художник за армията. Интересни са му нещата. Готино място и хора. Стоплени, наядени и доволни продължаваме напред.
Отново сме на байк път, който върви до магистралата. Стигаме до голяма гора, която е национален парк. Спираме, за да проверим колко ще струва спането там, защото едно къпане би излезнало добре. Най-евтината опция е 28$ за нощувка, без вода, ток или каквото там. Не че ни трябват такива неща, но не благодаря, това е безумно, само за палатка. Продължаваме по алеята, която върви до гората. Решаваме просто да се мушнем в гората за ноща. Много хубаво се настаняваме, ядем и лягаме.
През ноща се събуждам наспала се и мисля, че скоро трябва да ставаме за закуска, а се оказва, че няма и полунощ. Не ми се спи повече, така че се заемам с един гълъб. Слав се надига от чувала и пита:
- Какво става маняче? Какво правиш?
- Гълъб! - манячето
Излизаме от палатката и се оказва, че е много приятна вечер, много по-топла от деня. След рутината Слав заспива, а аз драскотя в малкия-миниатюрник до 4 ч. сутринта.
Утрото е абсолютна идилия. Вдига се пара от езерото, което поднася закуската на безброй врещящи птици. Забавно е да се наблюдава закуската на пернатите. Черните птици, гмуркачи се появяват с риба в устата всеки път, когато изплуват на повърхността. В този момент чайките се втурват в опит да ги ограбят, а патиците просто врякат и шляпат из езерото. Разбира се парка вече е пълен с хора дошли да спортуват, макар, че ние току що сме станали.
След закуска продължаваме по асфалтиран път през гората. Доста е диво, даже срещаме лисици по пътя. В един момент рекичка минава, буквално през пътеката. Има бетонни стъпалца, по които да стъпваш, докато избуташ колелото от другата страна. После обаче трябва да бутаме още много, защото следва стръмно нанагорнище, за което си трябва засилка. С тежките колела, имаме чувството, че се катерим по отвестна стена.
Мъглата упорито си стои и е доста влажно и студено. Спираме се в двора на странна постройка, за да хапнем. Сякаш сме в двора на крематориум или място за мъчения. Това не ни притеснява и вадим посудата и започваме да готвим. Една жена идва, за да ни покани да влезнем вътре да готвим и ядем. Оказва се, че това е бивш затвор, който сега е център за изкуство. Всеки вход води към различна галерия. Вече сме започнали да готвим и не можем да се местим, но за яденето ще влезнем вътре. Идва и охраната да си поговорим. Когато сме готови стават много неща за носене, барабар с колелата, та охраната ми носи кафето, докато ни ескортира до кухнята на галерия N_5.
Мястото е много интересно, защото тук са и ателиетата на художниците, чиито картини висят по стените. Посетителите могат да влизат в ателиетата и да видят как се създават картините. Тук също се провеждат и много фестивали и уъркшопи.
Заговаряме се с един художник, който ни разказва, че е самоук и започнал като художник за армията. Интересни са му нещата. Готино място и хора. Стоплени, наядени и доволни продължаваме напред.
Отново сме на байк път, който върви до магистралата. Стигаме до голяма гора, която е национален парк. Спираме, за да проверим колко ще струва спането там, защото едно къпане би излезнало добре. Най-евтината опция е 28$ за нощувка, без вода, ток или каквото там. Не че ни трябват такива неща, но не благодаря, това е безумно, само за палатка. Продължаваме по алеята, която върви до гората. Решаваме просто да се мушнем в гората за ноща. Много хубаво се настаняваме, ядем и лягаме.
През ноща се събуждам наспала се и мисля, че скоро трябва да ставаме за закуска, а се оказва, че няма и полунощ. Не ми се спи повече, така че се заемам с един гълъб. Слав се надига от чувала и пита:
- Какво става маняче? Какво правиш?
- Гълъб! - манячето
Излизаме от палатката и се оказва, че е много приятна вечер, много по-топла от деня. След рутината Слав заспива, а аз драскотя в малкия-миниатюрник до 4 ч. сутринта.
10.12.15г.
Утрото изглежда хубаво, но когато потегляме, пътят слиза рязко надолу. Там в ниското е студено и има мъгла. Доста е гадно. Искаме просто да намерим вода, за да утолим жаждата и да закусим, но няма такова място по пътя. Изведнъж от нищото иззад парата на мъглата, се появява едно магазинче. Паркираме колелата отпред и веднага усещаме, че всички от вътре ни зяпат тъпо. Влизам, казвам си, каквото си казвам, а те ми викат, не, не може вода, забранено им било да дават вода. Честно казано много ме издразниха, к’ви са тия глупости, “забранено ни било”. Излизам и всички се гледаме тъпо през стъклото. Молим в съседната къща, където една жена страхливо се доближава до вратата, ескортирана от две кучета. Разрешава ни да й ползваме градинския маркуч.
Продължаваме в мъглата. Макар ниската видимост, съзряхме едно ударено зайче на пътя. Избавихме го от мъките и участта да се превърне в кървава ваденка на пътя. Това ще бъде царска закуска. Точно си го помислихме и ето и хубаво място за закуска, сухо и безлюдно. Тук хората са малко странни, не знаем как ще реагират, ако ни видят да дерем зайчето. Охааа, как си закусихме само. А докато се нагласим и слънце е пекнало, и топличко е станало, и най-важното - няма и следа от мъглата. Сега вече е прекрасен ден и пътчето е много готино за каране. Виражи, планини, красота.
Слънцето настоятелно продължава да пече и към 12 ч. става жега. Спираме на една църква, за да се охладим и изсушим. Опъваме простора и опваме спалнята да се суши. Всичко е много подгизнало, така че разполагаме с време да се мотаем. Седим и се наслаждаваме на топлещото слънце. Става все по-топло и по-топло, и по-топло, а накрая даже се изпотихме. Явно вече се усеща юга. Скоро всеки ден ще е топъл, както и нощта, сигурно даже ще се оплакваме от жегата.
Потрошихме много време тук, трябва да потегляме. И така добре заредени със слънчева светлина и заешка бързина, хукваме към юга. Прелитаме с 300 през всички хълмове, долини, баири и низини. Е, макар бързи за 100 килограмови колела, все пак сме си бавни за колите. На едно дълго изкачване бяхме много доволни от себе си, защото потдържахме постоянна скорост, но събрахме голяма опашка коли. Спряхме да ги пуснем да ни задминат на върха. Коли, коли, коли, камиони, училищни рейсове, пощальони, още коли и камиони и един трактор последен в редицата. Честно, май чакахме към 20 минути да се изниже колоната. Слънцето почти се скри, как се мотаха само тия коли, докато минат, а докато бяха зад нас даваха зор. 4olix’a не им остава длъжен и ги подканва да побързат, като често им дава сигнал със звънеца си.
За нощувка се спираме в един малък, исторически град с хубав парк. Само трябва да сме нащрек и да видим полицията преди тя да ни е видяла, когато мине на обиколка. Толкова сме гладни, че за 30 минути сготвихме, ядохме и прибрахме. Късият ден ни прави много експедитивни. Хубаво ни се отразява, когато сме готови за лягане, а е още светло, което означава, че имаме още малко време, в което просто да си кесим.
Тамън опънахме палатката и от другата страна на парка се зададе ярка светлина. Бързо се скрихме в тъмното ни ъгълче и изгасихме челниците. Вело полиция, ако са видели светлината от далече могат и да дойдат. Чакаме, но нищо. Или не са ни видели, или ни чакат да се настаним още по-удобно преди да ни изгонят.
Утрото изглежда хубаво, но когато потегляме, пътят слиза рязко надолу. Там в ниското е студено и има мъгла. Доста е гадно. Искаме просто да намерим вода, за да утолим жаждата и да закусим, но няма такова място по пътя. Изведнъж от нищото иззад парата на мъглата, се появява едно магазинче. Паркираме колелата отпред и веднага усещаме, че всички от вътре ни зяпат тъпо. Влизам, казвам си, каквото си казвам, а те ми викат, не, не може вода, забранено им било да дават вода. Честно казано много ме издразниха, к’ви са тия глупости, “забранено ни било”. Излизам и всички се гледаме тъпо през стъклото. Молим в съседната къща, където една жена страхливо се доближава до вратата, ескортирана от две кучета. Разрешава ни да й ползваме градинския маркуч.
Продължаваме в мъглата. Макар ниската видимост, съзряхме едно ударено зайче на пътя. Избавихме го от мъките и участта да се превърне в кървава ваденка на пътя. Това ще бъде царска закуска. Точно си го помислихме и ето и хубаво място за закуска, сухо и безлюдно. Тук хората са малко странни, не знаем как ще реагират, ако ни видят да дерем зайчето. Охааа, как си закусихме само. А докато се нагласим и слънце е пекнало, и топличко е станало, и най-важното - няма и следа от мъглата. Сега вече е прекрасен ден и пътчето е много готино за каране. Виражи, планини, красота.
Слънцето настоятелно продължава да пече и към 12 ч. става жега. Спираме на една църква, за да се охладим и изсушим. Опъваме простора и опваме спалнята да се суши. Всичко е много подгизнало, така че разполагаме с време да се мотаем. Седим и се наслаждаваме на топлещото слънце. Става все по-топло и по-топло, и по-топло, а накрая даже се изпотихме. Явно вече се усеща юга. Скоро всеки ден ще е топъл, както и нощта, сигурно даже ще се оплакваме от жегата.
Потрошихме много време тук, трябва да потегляме. И така добре заредени със слънчева светлина и заешка бързина, хукваме към юга. Прелитаме с 300 през всички хълмове, долини, баири и низини. Е, макар бързи за 100 килограмови колела, все пак сме си бавни за колите. На едно дълго изкачване бяхме много доволни от себе си, защото потдържахме постоянна скорост, но събрахме голяма опашка коли. Спряхме да ги пуснем да ни задминат на върха. Коли, коли, коли, камиони, училищни рейсове, пощальони, още коли и камиони и един трактор последен в редицата. Честно, май чакахме към 20 минути да се изниже колоната. Слънцето почти се скри, как се мотаха само тия коли, докато минат, а докато бяха зад нас даваха зор. 4olix’a не им остава длъжен и ги подканва да побързат, като често им дава сигнал със звънеца си.
За нощувка се спираме в един малък, исторически град с хубав парк. Само трябва да сме нащрек и да видим полицията преди тя да ни е видяла, когато мине на обиколка. Толкова сме гладни, че за 30 минути сготвихме, ядохме и прибрахме. Късият ден ни прави много експедитивни. Хубаво ни се отразява, когато сме готови за лягане, а е още светло, което означава, че имаме още малко време, в което просто да си кесим.
Тамън опънахме палатката и от другата страна на парка се зададе ярка светлина. Бързо се скрихме в тъмното ни ъгълче и изгасихме челниците. Вело полиция, ако са видели светлината от далече могат и да дойдат. Чакаме, но нищо. Или не са ни видели, или ни чакат да се настаним още по-удобно преди да ни изгонят.
11.12.15г.
Събуждаме се и веднага крием палатката. Когато вадим цвърчалника, паркът вече е пълен с хора. За пореден път сме добре скрити зад ентусиазма на американците. След закуска се спираме в пощата на Перизбърг - Слав иска да изпрати фанела на един турчин, който ни следи в интернет. Той си хареса фанелите ни “Cycle”, които са ни подарък от Ла Крос. Потрошихме сума време, та не ни остана много каране за днес. Нощта мислим да прекараме зад една църква до гробището, поне няма да пречим на никой.
12.12.15г.
Не знам внушаваме ли си, или юга се усеща все по-силно, а може би това е просто глобалното затопляне. Тук вече пак има насекоми, щурци ни пяха цяла нощ, даже и малко неадекватни комари се носят пияни из атмосферата.
А колкото до утрото, то е просто невероятно. Тръгваме заредени и щастливи, нагоре-надолу по безкрайните хълмове. Направо летим бясно. В първото градче по пътя се спираме, за да потърсим интернет. Там разбирам, че Ликсанчето ще си има чороликсанче. Това много ме радва, но и натъжава, защото не съм с приятелите си за най-важните моменти в живота им. Когато се приберем всички другари ще са вече други хора. Но предполагам това е и част от пътя, свикването с мисълта, че света който оставяш у дома няма вече да е там, когато се прибереш.
Днес е събота и по шосетата хвърчат хиляди колела. Всички, които ни задминават, се спират за момент, за да ни питат дали наистина сме дошли от Аляска и по колко километра на ден караме, какво ядем и такива важни неща. Кога идва ред да отговорим е много забавно. Пламъкът от очакването на главоломна цифра изгасва, когато кажем, че няма строга програма, караме, колкото искаме, ядем, каквото намерим и спираме, когато и колкото си искаме. Не сме американските герой, които хората търсят. Стигаме до един голям паркинг, където всички скачат в колите си и ние иставаме сами на пътя. Слънцето вече е жешко, така че е време да сушим багажа. Разполагаме се в двора на някаква църква, опъваме въжета, пльосваме си катуна, вадим втората закуска и един гълъб. Аха да се отпуснем и към нас се приближава една делегация. Това са служители от църквата, които искат да разберат какво точно правим и какви са ни намеренията. Обясняваме се и на дълго и широко им разказваме за влагата и палатката, и мухала…. Спокйни са вече, особено една от жените, която стои малко в страни, тя е италианка, отрасла в Германия и решила, че сме румънци. Сигурно им е казала: “О не, вижте циганите са намерили начин да прекосят океана и да дойдат в държавата ни…” Сигурно и за това идват толкова много хора, ако се окаже вярно това, което си мислят, да ни ступат и изгонят, докато сме още само двама. Разбира се бяха по американски-църковно, мили и настояваха да им ползваме тоалетната и да си сипем от водата им. Но ние отказахме, уверихме ги, че сме тип-топ, няма нужда да им казваме, че в България ползваме храсти. Всичко е сухо вече и продължаваме на юг.
Вечерта мислим да прекараме в един парк до град Рийзбърг. Паркът е бивш боен хълм, построен с цел да пази града от нежелани гости идващи през реката. Хубавото тук освен окопите, топовете и гледката, е че и никой няма да дойде да ни притеснява, защото до тук не може да се стигне с кола. Хапваме и се наслаждаваме на гледката от безумно, натоварения трафик по реката. Малки и големи корабчета, лодки, платноходки, надуваеми лодки…., яко е. Когато лягаме да спим, едва затворили очи, чуваме яка жица. Да не би това да е рейнджъра, който иска първо да ни сдуха, а после изгони? Оказва се парти кораб с концерт на борда, все пак си е събота вечер и хората тепърва започват купона, само ние и кокошките сме си легнали.
Събуждаме се и веднага крием палатката. Когато вадим цвърчалника, паркът вече е пълен с хора. За пореден път сме добре скрити зад ентусиазма на американците. След закуска се спираме в пощата на Перизбърг - Слав иска да изпрати фанела на един турчин, който ни следи в интернет. Той си хареса фанелите ни “Cycle”, които са ни подарък от Ла Крос. Потрошихме сума време, та не ни остана много каране за днес. Нощта мислим да прекараме зад една църква до гробището, поне няма да пречим на никой.
12.12.15г.
Не знам внушаваме ли си, или юга се усеща все по-силно, а може би това е просто глобалното затопляне. Тук вече пак има насекоми, щурци ни пяха цяла нощ, даже и малко неадекватни комари се носят пияни из атмосферата.
А колкото до утрото, то е просто невероятно. Тръгваме заредени и щастливи, нагоре-надолу по безкрайните хълмове. Направо летим бясно. В първото градче по пътя се спираме, за да потърсим интернет. Там разбирам, че Ликсанчето ще си има чороликсанче. Това много ме радва, но и натъжава, защото не съм с приятелите си за най-важните моменти в живота им. Когато се приберем всички другари ще са вече други хора. Но предполагам това е и част от пътя, свикването с мисълта, че света който оставяш у дома няма вече да е там, когато се прибереш.
Днес е събота и по шосетата хвърчат хиляди колела. Всички, които ни задминават, се спират за момент, за да ни питат дали наистина сме дошли от Аляска и по колко километра на ден караме, какво ядем и такива важни неща. Кога идва ред да отговорим е много забавно. Пламъкът от очакването на главоломна цифра изгасва, когато кажем, че няма строга програма, караме, колкото искаме, ядем, каквото намерим и спираме, когато и колкото си искаме. Не сме американските герой, които хората търсят. Стигаме до един голям паркинг, където всички скачат в колите си и ние иставаме сами на пътя. Слънцето вече е жешко, така че е време да сушим багажа. Разполагаме се в двора на някаква църква, опъваме въжета, пльосваме си катуна, вадим втората закуска и един гълъб. Аха да се отпуснем и към нас се приближава една делегация. Това са служители от църквата, които искат да разберат какво точно правим и какви са ни намеренията. Обясняваме се и на дълго и широко им разказваме за влагата и палатката, и мухала…. Спокйни са вече, особено една от жените, която стои малко в страни, тя е италианка, отрасла в Германия и решила, че сме румънци. Сигурно им е казала: “О не, вижте циганите са намерили начин да прекосят океана и да дойдат в държавата ни…” Сигурно и за това идват толкова много хора, ако се окаже вярно това, което си мислят, да ни ступат и изгонят, докато сме още само двама. Разбира се бяха по американски-църковно, мили и настояваха да им ползваме тоалетната и да си сипем от водата им. Но ние отказахме, уверихме ги, че сме тип-топ, няма нужда да им казваме, че в България ползваме храсти. Всичко е сухо вече и продължаваме на юг.
Вечерта мислим да прекараме в един парк до град Рийзбърг. Паркът е бивш боен хълм, построен с цел да пази града от нежелани гости идващи през реката. Хубавото тук освен окопите, топовете и гледката, е че и никой няма да дойде да ни притеснява, защото до тук не може да се стигне с кола. Хапваме и се наслаждаваме на гледката от безумно, натоварения трафик по реката. Малки и големи корабчета, лодки, платноходки, надуваеми лодки…., яко е. Когато лягаме да спим, едва затворили очи, чуваме яка жица. Да не би това да е рейнджъра, който иска първо да ни сдуха, а после изгони? Оказва се парти кораб с концерт на борда, все пак си е събота вечер и хората тепърва започват купона, само ние и кокошките сме си легнали.
13.12.15г.
Прекрасно утро, на брега на реката, в бункера, до топа. Утрините стават все по-топли и хубави. Ние едва хапнали и потеглили, трябва да спрем, за да заредим ток в един Макдоналдс. Вътре всички много ни се зарадваха и разпитваха. Персонала ни подари закуска, после и един чичо ни подари закуска… Чичото, Кристофър, казва, че след като се наядем ще се върне да си поговорим. Докато хапваме наблюдавам всички тези хора, за които е напълно нормално да дойдат да се наядат в Макдоналдс за закуска. Семейства с деца, възрастни двойки и кой ли, даже ние, всички дошли и плюскат тези боклуци. Честно, направо ми се сгади. Едвам изяждаме, каквото са ни дали, трудно влиза.
Готови сме и ето го и Кристофър се връща при нас. Разказва ни за миналото си на водач по курсове за оцеляване в Аляска и коклко обичал да къмпингува. Казва даже, че вече живеел на палатка. Образ голям е този Кристофър, макар че трудно му разбираме, забавляваме се в неговата компания. Иска даже да ни купи пиячка и храна, но за съжаление трябва да откажем, защото денят е преполовен, а сме до никъде.
Малко след като тръгнахме, се сетихме, че днес празнуваме 200 дни на път и бутилка вино щеше добре да ни дойде, но не се сетихме на време. Вече е късно, по средата на един мост сме и пресичаме реката Джеймс за втори път. От другата страна няма нищо освен много як байк път, което е и всичко, което ни трябва реално. Забравяме за виното.
Тази вечер също ще прекараме на брега на реката, само че от другата страна. Намираме си беседка с тераса и покрив. За пръв път пропускаме вечерята, защото почерпката в Макдоналдс не ни се отрази добре на системата. Сега сме в очакване хората да напуснат парка и да си опънем палатката, докато чакаме пак се сещаме за виното. Много добре щеше да ни дойде сега, докато чакаме!
Прекрасно утро, на брега на реката, в бункера, до топа. Утрините стават все по-топли и хубави. Ние едва хапнали и потеглили, трябва да спрем, за да заредим ток в един Макдоналдс. Вътре всички много ни се зарадваха и разпитваха. Персонала ни подари закуска, после и един чичо ни подари закуска… Чичото, Кристофър, казва, че след като се наядем ще се върне да си поговорим. Докато хапваме наблюдавам всички тези хора, за които е напълно нормално да дойдат да се наядат в Макдоналдс за закуска. Семейства с деца, възрастни двойки и кой ли, даже ние, всички дошли и плюскат тези боклуци. Честно, направо ми се сгади. Едвам изяждаме, каквото са ни дали, трудно влиза.
Готови сме и ето го и Кристофър се връща при нас. Разказва ни за миналото си на водач по курсове за оцеляване в Аляска и коклко обичал да къмпингува. Казва даже, че вече живеел на палатка. Образ голям е този Кристофър, макар че трудно му разбираме, забавляваме се в неговата компания. Иска даже да ни купи пиячка и храна, но за съжаление трябва да откажем, защото денят е преполовен, а сме до никъде.
Малко след като тръгнахме, се сетихме, че днес празнуваме 200 дни на път и бутилка вино щеше добре да ни дойде, но не се сетихме на време. Вече е късно, по средата на един мост сме и пресичаме реката Джеймс за втори път. От другата страна няма нищо освен много як байк път, което е и всичко, което ни трябва реално. Забравяме за виното.
Тази вечер също ще прекараме на брега на реката, само че от другата страна. Намираме си беседка с тераса и покрив. За пръв път пропускаме вечерята, защото почерпката в Макдоналдс не ни се отрази добре на системата. Сега сме в очакване хората да напуснат парка и да си опънем палатката, докато чакаме пак се сещаме за виното. Много добре щеше да ни дойде сега, докато чакаме!
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
