текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
14.12.15г.
Утрото сякаш разтапя беседката. От всякъде се стича вода и шумно барабани по покрива и терасата. Ставаме доста освежени и веднага започваме закуската. След яденето се преместваме пред тоалетните на парка, за да направя, каквото мога по въпроса с лепкавата кир, която ме е обгърнала. Дадох всичко от себе си на чешмата с ледена вода и след сапуна, чистата фанела и панталони, нещата коренно се промениха.
Продължаваме по велопътя, който е в една борова горичка. Ухае страхотно! След незабравими 40 км., пътеката свършва на спирката на безплатен ферибот за от другата страна на реката. Това е страхотен късмет, защото мостът, към който ни водеше кучката е адски дълъг, а в този вятър ще е …..
И така на кашенце, за трети път прекосихме реката Джеймс, броени километри преди да се влее в океана. От другата страна на реката е и друга реалност. Някак безлюдно и няма градове, коли, магистрали, магазини, екстра е! Тук-там някоя къщичка, крава или човек и толкоз. Стигаме до нещо, което аха и град да го наречем. Там трябва да заредим храна и газ. По-конкретно трябва ни гориво под различни форми. Тук има само един магазин, Долар Дженерал, но там има и храна, така че там сме. Във въпросния магазин за долар си напазарувахме за 31$, като даже си позволихме за втори път, откакто сме тръгнали, бутилка вино. С пълни чанти и празни стомаси се занасяме под стряхата на библиотеката. Там ще ядем, докато вали дъжд. Както винаги, имаме си всички екстри, ток, интернет, маса, осветление, как да не обикне човек Америка! Питам в библиотеката къде можем да си опънем палатката. Казват ми “недейте, тук хората са кофти, всички гори са частна собственост”, а в заключение ми казват - най-добре да се върнем, да хванем ферибота и да спим от другата страна на реката, така щяло да бъде най-добре. Този вариант не ни харесва, защото скоро се стъмва и ще ни сгазят на тясното пътче. Жената ни влиза в положението и започва да се обажда на разни хора. Накрая ни казва, че нейна приятелка се съгласила да спим в двора й. Мястото е само на две мили. Потегляме в мокрия, хлъзгав мрак и следваме колата на библиотекарката. Малко е тегаво карането по това пътче в тъмното, когато всички бързат за ферибота, но пък ще спим на място, от което никой няма да ни изгони по средата на нощта.
Въпросната приятелка живее не на 2 мили (3.2км), а на 6 мили (10км), но нищо, там сме. Дворът е доста голям с много хубави местенца за спане. С половин око оглеждаме терена и набелязваме място и благодарим на жената, която си тръгва. Ето й една причина да се чувства по-добра американка на празничната трапеза. Мисля американците се кефят на такива неща. Вече сме само тримата с приятелката, която ни води към мястото за нащта палатка. Излизаме от двора, заобикаляме къщата, влизаме в една гора и малко преди пътя жената ни показа една място, където гората не е толкова гъста и ни пожела лека нощ. По-добре нямаше как, достатъчно сме далеч от къщата, за да си пием на спокойствие виното и да пригласяме с гълъб.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
14.12.15г.
Утрото сякаш разтапя беседката. От всякъде се стича вода и шумно барабани по покрива и терасата. Ставаме доста освежени и веднага започваме закуската. След яденето се преместваме пред тоалетните на парка, за да направя, каквото мога по въпроса с лепкавата кир, която ме е обгърнала. Дадох всичко от себе си на чешмата с ледена вода и след сапуна, чистата фанела и панталони, нещата коренно се промениха.
Продължаваме по велопътя, който е в една борова горичка. Ухае страхотно! След незабравими 40 км., пътеката свършва на спирката на безплатен ферибот за от другата страна на реката. Това е страхотен късмет, защото мостът, към който ни водеше кучката е адски дълъг, а в този вятър ще е …..
И така на кашенце, за трети път прекосихме реката Джеймс, броени километри преди да се влее в океана. От другата страна на реката е и друга реалност. Някак безлюдно и няма градове, коли, магистрали, магазини, екстра е! Тук-там някоя къщичка, крава или човек и толкоз. Стигаме до нещо, което аха и град да го наречем. Там трябва да заредим храна и газ. По-конкретно трябва ни гориво под различни форми. Тук има само един магазин, Долар Дженерал, но там има и храна, така че там сме. Във въпросния магазин за долар си напазарувахме за 31$, като даже си позволихме за втори път, откакто сме тръгнали, бутилка вино. С пълни чанти и празни стомаси се занасяме под стряхата на библиотеката. Там ще ядем, докато вали дъжд. Както винаги, имаме си всички екстри, ток, интернет, маса, осветление, как да не обикне човек Америка! Питам в библиотеката къде можем да си опънем палатката. Казват ми “недейте, тук хората са кофти, всички гори са частна собственост”, а в заключение ми казват - най-добре да се върнем, да хванем ферибота и да спим от другата страна на реката, така щяло да бъде най-добре. Този вариант не ни харесва, защото скоро се стъмва и ще ни сгазят на тясното пътче. Жената ни влиза в положението и започва да се обажда на разни хора. Накрая ни казва, че нейна приятелка се съгласила да спим в двора й. Мястото е само на две мили. Потегляме в мокрия, хлъзгав мрак и следваме колата на библиотекарката. Малко е тегаво карането по това пътче в тъмното, когато всички бързат за ферибота, но пък ще спим на място, от което никой няма да ни изгони по средата на нощта.
Въпросната приятелка живее не на 2 мили (3.2км), а на 6 мили (10км), но нищо, там сме. Дворът е доста голям с много хубави местенца за спане. С половин око оглеждаме терена и набелязваме място и благодарим на жената, която си тръгва. Ето й една причина да се чувства по-добра американка на празничната трапеза. Мисля американците се кефят на такива неща. Вече сме само тримата с приятелката, която ни води към мястото за нащта палатка. Излизаме от двора, заобикаляме къщата, влизаме в една гора и малко преди пътя жената ни показа една място, където гората не е толкова гъста и ни пожела лека нощ. По-добре нямаше как, достатъчно сме далеч от къщата, за да си пием на спокойствие виното и да пригласяме с гълъб.
 |  |
15.12.15г.
Преди да напуснем палатката започва да духа. Поне изсуши всичко от вчерашния дъжд. Отиваме да кажем "чао" на жената. Тя е отворила вратата и ни чака на прага още от далече. Приближаваме се и виждам, че си е сложила голяма брошка изобразяваща Дева Мария. Веднага се сещам за Джон, който се буди посред нощ и Дева Мария е точно пред него. Казвам й:
- Благодаря и весела Коледа!
Сега и тя ще се чувства като една истинска, добра, американка, християнка. Като цяло сделката си я бива, те ни уреждат спане, ние ги караме да се чувстват по-добри хора по празниците. Закусваме и потегляме срещу вятъра, за пръв път това не е проблем, направо летим нагоре, надолу, наляво, надясно, изумително. Както и се разбрахме снощи, днес ще сме сериозни и бързо ще слизаме на юг. Спираме за кратка втора закуска, а след това за обилен първи обяд. Спряхме се също и за едно много готино барче на брега на едно езеро. Даже за малко да останем да спим там, тъй като няма никой, но се въздържахме и продължихме. Продължаваме на юг и не след дълго влизаме в щата Северна Каролина. Искам само за момент да спра, за да обърна внимание на самото преминаване от Вирджиния в Северна Каролина. Та значи, караме си ние из Вирджиния и всичко е ОК, до момента, в който асфалтът става все по грапав, надупчен, занемарен, а накрая съвсем изчезва и на негово място се появява чакъл. Продължаваме по чакъла нагоре, после наляво, после напред и изведнъж чакълът премина в идеален асфалтиран път с маркировка. И така, влезнахме в щата Северна Каролина.
Вече навъртяхме повече, отколкото се разбрахме, но просто не можем да спрем. Бързаме да стигнем, колкото се може по на юг. Като две закъснели, късно усетили се птички пътуваме на юг към Флорида. Накрая слънцето обяви финал на днешния ден на едено идеално място за спане. На никой не би му пукало, че ще спим там. С огромен апетит изяждаме вечерята, а след това се заемаме с наще си проекти. Слав прави нова въдица, а аз несесер за всички тефтери и химикали.
Преди да напуснем палатката започва да духа. Поне изсуши всичко от вчерашния дъжд. Отиваме да кажем "чао" на жената. Тя е отворила вратата и ни чака на прага още от далече. Приближаваме се и виждам, че си е сложила голяма брошка изобразяваща Дева Мария. Веднага се сещам за Джон, който се буди посред нощ и Дева Мария е точно пред него. Казвам й:
- Благодаря и весела Коледа!
Сега и тя ще се чувства като една истинска, добра, американка, християнка. Като цяло сделката си я бива, те ни уреждат спане, ние ги караме да се чувстват по-добри хора по празниците. Закусваме и потегляме срещу вятъра, за пръв път това не е проблем, направо летим нагоре, надолу, наляво, надясно, изумително. Както и се разбрахме снощи, днес ще сме сериозни и бързо ще слизаме на юг. Спираме за кратка втора закуска, а след това за обилен първи обяд. Спряхме се също и за едно много готино барче на брега на едно езеро. Даже за малко да останем да спим там, тъй като няма никой, но се въздържахме и продължихме. Продължаваме на юг и не след дълго влизаме в щата Северна Каролина. Искам само за момент да спра, за да обърна внимание на самото преминаване от Вирджиния в Северна Каролина. Та значи, караме си ние из Вирджиния и всичко е ОК, до момента, в който асфалтът става все по грапав, надупчен, занемарен, а накрая съвсем изчезва и на негово място се появява чакъл. Продължаваме по чакъла нагоре, после наляво, после напред и изведнъж чакълът премина в идеален асфалтиран път с маркировка. И така, влезнахме в щата Северна Каролина.
Вече навъртяхме повече, отколкото се разбрахме, но просто не можем да спрем. Бързаме да стигнем, колкото се може по на юг. Като две закъснели, късно усетили се птички пътуваме на юг към Флорида. Накрая слънцето обяви финал на днешния ден на едено идеално място за спане. На никой не би му пукало, че ще спим там. С огромен апетит изяждаме вечерята, а след това се заемаме с наще си проекти. Слав прави нова въдица, а аз несесер за всички тефтери и химикали.
 |  |
16.12.15г.
Първата ни мисия за деня е да отидем в града и да намерим ток, за да заредим електрониката. Въртим се из града и едни чичовци с коледно дръвче ни фиксират. Не могат да повярват, че сме дошли от Аляска. Единят е собственик на малко ресторантче и ни кани на закуска. По-добре няма на къде за тази сутрин. Настаняваме се и включваме всичко в тока, а след това ни сипват кафе. За закуска си поръчваме царско - омлети със сърене и бекон, наденици, лук, препечени филийки с масло и конфитюр. Много царско действително, но след вчера ни дойде тамън. Всички хора от заведението се изредиха да идват при нас просто, за да ни питат нещо или да предложат хубав път, или просто, за да кажат, че няма да гласуват за Доналд Тръмп. Казват ни: "Ние не сме като другите, да не си помислите, че подкрепяме Доналд Тръмп. Това изобщо не е забавно, когато се случва в страната, в която живееш."
Заредихме и ток и стомаси, и сме готови да потегляме. Имайки предвид, че тръгнахме от най-северния север, сега се усеща колко сме на юг. Там на ръба на асфалтовия път преминахме в друго измерение. Хората и природата са други, а как говорят само, едвам ги разбираме. Тук също черните не са толкова черни персонажи, както северните черни. Горе на север бяха леко неприятни наркоманчета и утрепки, а тук са супер яки пичове. Тук робството е било много по-тежко, но не се усеща тягостната нотка на няколко века срамна история, когато говориш с чернокож.
За вечерта се спираме на един "частен клуб" от лявата страна на пътя, по който се движим. Постройката е леко неугледна барачка, която сякаш ще се разпадне. Правим бърз оглед на мястото, има си всичко - и ток, и маси, и вода, пълен лукс. Тъкмо се разположихме удобно и дойде една кола. Разочароваме се, защото очакваме да ни кажат, че това е частна собственост и трябва да изчезнем на мига. От колата слиза един възпълничък човек, още като му видяхме лицето и разбрахме, че е пич и няма да ни изгони. Ние започваме да му разправяме за водата и кашето, и за ниско бюджетното ни пътуване, а пичът само се усмихва и повтаря:
- No worrys, no worrys, I understand.
Пичът ни почерпи с напитки и чипс, а ние му разказахме това-онова за пътешествието ни и се разделихме.
Първата ни мисия за деня е да отидем в града и да намерим ток, за да заредим електрониката. Въртим се из града и едни чичовци с коледно дръвче ни фиксират. Не могат да повярват, че сме дошли от Аляска. Единят е собственик на малко ресторантче и ни кани на закуска. По-добре няма на къде за тази сутрин. Настаняваме се и включваме всичко в тока, а след това ни сипват кафе. За закуска си поръчваме царско - омлети със сърене и бекон, наденици, лук, препечени филийки с масло и конфитюр. Много царско действително, но след вчера ни дойде тамън. Всички хора от заведението се изредиха да идват при нас просто, за да ни питат нещо или да предложат хубав път, или просто, за да кажат, че няма да гласуват за Доналд Тръмп. Казват ни: "Ние не сме като другите, да не си помислите, че подкрепяме Доналд Тръмп. Това изобщо не е забавно, когато се случва в страната, в която живееш."
Заредихме и ток и стомаси, и сме готови да потегляме. Имайки предвид, че тръгнахме от най-северния север, сега се усеща колко сме на юг. Там на ръба на асфалтовия път преминахме в друго измерение. Хората и природата са други, а как говорят само, едвам ги разбираме. Тук също черните не са толкова черни персонажи, както северните черни. Горе на север бяха леко неприятни наркоманчета и утрепки, а тук са супер яки пичове. Тук робството е било много по-тежко, но не се усеща тягостната нотка на няколко века срамна история, когато говориш с чернокож.
За вечерта се спираме на един "частен клуб" от лявата страна на пътя, по който се движим. Постройката е леко неугледна барачка, която сякаш ще се разпадне. Правим бърз оглед на мястото, има си всичко - и ток, и маси, и вода, пълен лукс. Тъкмо се разположихме удобно и дойде една кола. Разочароваме се, защото очакваме да ни кажат, че това е частна собственост и трябва да изчезнем на мига. От колата слиза един възпълничък човек, още като му видяхме лицето и разбрахме, че е пич и няма да ни изгони. Ние започваме да му разправяме за водата и кашето, и за ниско бюджетното ни пътуване, а пичът само се усмихва и повтаря:
- No worrys, no worrys, I understand.
Пичът ни почерпи с напитки и чипс, а ние му разказахме това-онова за пътешествието ни и се разделихме.
 |  |
17.12.15г.
Утрото е приятно, макар и да вещае дъжд. Първият дъждец го пропускаме и влизаме на сухо да пазаруваме. Това е и най-грандиозният пазар, който правим, похарчихме 82$, но купихме неща от първа необходимост. Боички, четки, пастели, две чинии, неща за почистване на колелата и такива разни.
Тръгваме и усещам, че 4olix'а отново е започнал да се тресе и му трябва вело-доктор. Най-близкото място, където има помощ е на 40км от нас, но поне е в посока юг. Хваща ни и вторият дъжд. Не е кой знае какъв дъжд, но представям си филма на горкия 4olix. Едвам, едвам, бавно, мъчително и хриптящо завършва всеки оборот на педалите, нагоре-надолу по баирите. Горкият 4olix, сигурно се чувства като онзи път, когато мен ме боля зъб. За съжаление обаче болкоуспокояващите няма да му помогнат.
Стигаме града и намираме сервиз. Паркираме колелата отпред и аз влизам вътре. Обяснявам, че имам проблем с 4olix'a и че идвам от Аляска с него, че ме чака още много път, но нямам пари за ремонта и ги питам дали просто биха ми заели инструменти, за да го поправя. Момчето казва, че не може да ми даде инструменти, но ще оправи 4olix'a без пари. Разтоварвам машината и аха да я качат на операционната маса виждам, че съм забравила шишето с олио, което нося в предната чанта на кормилото.
Започва огледа, веригата - тотал щета, абсолютно износена, трябва да се смени заедно с касетата и курбелите. Средното движение е започнало да се разпада и от там идва вибрацията при въртене. Общата стойност на ремонта ще е 100$, но това по-натам, за сега само належащото. Това не означава, че ще ни се размине разходът за ремонт и на двете колела. Пичовете бяха много готини и работиха внимателно по 4olix'a. Единият механик е старо куче и започна да ми показва разни неща, които си пазел през годините. Например средна плоча толкова износена, че вместо зъбци, стърчат няколко иглички. После извади една капла с гума, направо произведение на изкуството. На собственика му било писнало да пука гуми и решил да излее цимент в каплата и да съшие всичко с жица, за да стегне в идеална форма. Добро изпълнение, но тежи сигурно 15 кг. След ремонта събрахме малко смачкани, мокри банкноти от джобовете и оставихме 9$ в знак на благодарност.
Утрото е приятно, макар и да вещае дъжд. Първият дъждец го пропускаме и влизаме на сухо да пазаруваме. Това е и най-грандиозният пазар, който правим, похарчихме 82$, но купихме неща от първа необходимост. Боички, четки, пастели, две чинии, неща за почистване на колелата и такива разни.
Тръгваме и усещам, че 4olix'а отново е започнал да се тресе и му трябва вело-доктор. Най-близкото място, където има помощ е на 40км от нас, но поне е в посока юг. Хваща ни и вторият дъжд. Не е кой знае какъв дъжд, но представям си филма на горкия 4olix. Едвам, едвам, бавно, мъчително и хриптящо завършва всеки оборот на педалите, нагоре-надолу по баирите. Горкият 4olix, сигурно се чувства като онзи път, когато мен ме боля зъб. За съжаление обаче болкоуспокояващите няма да му помогнат.
Стигаме града и намираме сервиз. Паркираме колелата отпред и аз влизам вътре. Обяснявам, че имам проблем с 4olix'a и че идвам от Аляска с него, че ме чака още много път, но нямам пари за ремонта и ги питам дали просто биха ми заели инструменти, за да го поправя. Момчето казва, че не може да ми даде инструменти, но ще оправи 4olix'a без пари. Разтоварвам машината и аха да я качат на операционната маса виждам, че съм забравила шишето с олио, което нося в предната чанта на кормилото.
Започва огледа, веригата - тотал щета, абсолютно износена, трябва да се смени заедно с касетата и курбелите. Средното движение е започнало да се разпада и от там идва вибрацията при въртене. Общата стойност на ремонта ще е 100$, но това по-натам, за сега само належащото. Това не означава, че ще ни се размине разходът за ремонт и на двете колела. Пичовете бяха много готини и работиха внимателно по 4olix'a. Единият механик е старо куче и започна да ми показва разни неща, които си пазел през годините. Например средна плоча толкова износена, че вместо зъбци, стърчат няколко иглички. После извади една капла с гума, направо произведение на изкуството. На собственика му било писнало да пука гуми и решил да излее цимент в каплата и да съшие всичко с жица, за да стегне в идеална форма. Добро изпълнение, но тежи сигурно 15 кг. След ремонта събрахме малко смачкани, мокри банкноти от джобовете и оставихме 9$ в знак на благодарност.
 |  |
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
