текст: Яна Меламед
фото: Вячеслав Стоянов
29.05.2015г.
Заседнали в Деднхорс, това започва да ни побърква. Очаквах по това време да сме доста по на юг и да е по-топло. Вместо това наблюдаваме усилващият се вятър. С този безкраен ден сякаш времето е спряло и заедно с нас чака пътят да бъде отворен.
На закуска жената, която чисти мястото ни казва, че според нея сме ангели и ни подарява по една светлоотразителна жилетка, за когато времето е лоша и има слаба видимост на пътя. Много е мила, мисля, че когато потеглим от тук хората ще ми липсват.
Разбираме, че пътят ще бъде отворен едва след седмица. Ще има само една лента, по която ще вървят само камиони и то денонощно. Следващите 160км няма да има място за спиране и съответно ще пречим на камионите, съответно няма да ни пуснат веднага щом пътят е готов. Трябва да намерим някой, с който можем да се спазарим относно нашето заминаване, поне да ни качът на камион до частта от пътя, която е ОК.
Тази нощ Слав направи проучване на пътя, за да разбере колко зле точно е положението. Оказва се, че въобще не е толкова зле, колкото го изкарват всички. Утре вечер ще избягаме, докато работниците спят и няма да има кой да ни спре!
30.05.2015г.
На закуска споделяме на домакините ни, че смятаме да се измъкнем тази нощ. За момент те се притесняват за нас, но разбират, че не можем да тръгнем заедно с армията от камиони, които също чакат. Питат ни дали сме въоръжени, тук всички са въоръжени и не могат да си представят, че човек може да къмпингува без поне един автомат в Аляска. Спреят за мечки им се струва слаба ракия, но е по-добре от нищо. Спомням си как Марийка се шегуваше, че тук се продават пушки в супермаркета, явно не е била далеч от истината.
За последен път се опитваме да навием Тони готвача да дойде с нас, но уви ще го караме на ориз и спагети до Феърбанкс. Край на пържолите, поне си похапваме, като за последно на вечерия и навиваме аларма за 23 часа, когато ще се измъкнем.
31.05.2015г.
Денят на бягството. Измъкването протича по вода и никой не ни спира или пита, каквото и да било. Просто ни махват за късмет и ни оставят да си вървим по пътя.
Първите километри са много сладки. В пустоща сме, а около нас кипи живот. Предимно пернати, но пък дигат шум за цяла армия чубаци. Виждаме и една кафява лисичка да се лута по поляните.
Има нещо много приказно в това място, сякаш някаква особена романтика се носи изпод пропукващите се ледове на замръзналата река. Имам чувството, че сме само двамата на този свят и никога не е имало други хора.
А колкото до пътя, той си е пушка. Нямам никакви дупки или липси, на места става адската кал и се налага да бутаме, но няма проблем. Рабираме, че сме тръгнали точно на време. Единствено влагата и студът ни развалят идилията. Спираме за по един топъл бульон, който в този клинч ни се струва, като течно злато. Макар, че слънцето не залязва, полярната нощ си е нощ и е много успойна. Това ни подсеща, че е добре да започнем да се оглеждаме за подходящо място да си опънем катуна. Все пак ще е по-добре през студените нощи да сме в пухените чували на завед в палатката, а през деня да пътуваме.
Намираме супер място и бързо се организираме. Накрая цялата храна слагаме в чувал и заравяме под кубчина камъни на 150м от палатката. Поръсвам отгоре с лют пипер в случай на мечки гризли. Написах си домашното добре преди да тръгнем и изчетох всякаква литература по въпроса с мечките в Аляска. Тук в пустоща също ги има, заради северните елени и човешкият боклук. Това звучи много тъжно, превърнали сме тези въсхитителни животни в клошари, нуждаещи се от боклукът ни, за да оцелеят. Да се върнем на лютият пипер, лютото е единственото нещо, което мечките непонасяли.
И така с надеждата, че времето се затопля, защото сме 50км по на юг и си лягаме да спим в 5:30 сутринта.
След два часа се събуждаме от преминаващите камиони. Чувстваме се свежи и решаваме да продължаваме на юг. Излизаме от палатката и виждаме, че времето се е скапало тотално, до тук с илюзиите ни, че става все по-топло. Духа силен вятър и вали сняг, също така някаква мъгла се претъркулва от време на време. Оставаме в обежището си, не можем да рискуваме да премръзнем или да бъдем отнесени от камион в лошата видимост.
01.06.2015г.
Спим, като заклани в топлата ни къщичка. Отвън е толкова ужасно, че направо хибернираме следващите 14 часа, докато се оправи времето. Към полунощ вече не е такъв ад навън и излизаме от полярният си сън. Хубавото, е че всички 20 пръста са се размръзили в пухеният чувал, за който изпитвам голяма благодарност към “Стената”.
Тъй като доволно си похапнахме преди да легнем, изпиваме по едмно вряло кафе и изяждаме по една протеиново RooBar’че. Откопаваме храната и потегляма.
Предимството на полярната нощ е, че е достатъчно светла и не минават камиони. Това е голямо предимство за мен, защото камионите тук са чудовищни. Ако страховете се делят на рационални и ирационални, то този от камиони не знам към кой вид точно спада.
Пътят е много лош и се притесняваме да не счупим колелата преди още да сме стартирали. Супер тегаво се кара по тази така наречена магистрала. Максимална скорост тук е 15км/ч и то не навсякъде, макар, че е права отсечка. Срещаме всякакви животни днес. Първо виждаме едни, които са нещо между бизон и вол. Заварваме ги по време на дуел с рога за правото си да оставят поколение. Малко по-надолу по пътя от двете ни страни препускат стада северни елени. Макар, че са огромни, са много пъргави и не вдигат никакъв шум. От време на време доста ги смущаваме с присъствието си и се юрват да бягат през пътя, за да се спасят.
В един момент достигаме до асфалт за около 7км. За съжаление не покрива първото ни изкачване. Катеренето нагоре в кал и чакъл е отвратително. Да затъваш, докато се бъхташ нагоре е доста тегаво преживяване за мен, все пак колелото с целият багаж догонва теглото ми. Издрапваме и вместо спускане, хайде пак нагоре. Завалява сняг и задухва вятър, който превръща снежинките в малки камъчета, които се забиват в лицето и очите, но ето го най-после спускането. Разбира се в тези условия и то е тагаво, а не приятно. Снегът вече се забива болезнено в лицето, а колелото оживява по камъните и бабуните. Мисля, че на надолнището ме изпоти повече от качването. Поде адреналинът успя да вкара малко кръв в краката ми и мога пак да ги усетя.
Идва моментът, в който всички страшилища на 24 колела, с които се разминавахме в насрещното, започват да се прибират. Спираме от време на време, за да ни задминават. Всички много ни се радват и ни махат или поздравяват с мощните си клаксони, размахвайки вдигнати палци. Харесва ми как положителната енергия от хората ми вдъхва сили за следващият баир. Един шофьор даже спира, за да ни подаде вода, портокали и една огромна шоколадова бисквита. Това е страхотно. В това пликче бе всичко, от което имахме нужда в този момент. Витамини, енергия и вода (нашата бе замръзнала одавна). Така неусетно стигнахме до по-топли равнини, където свалихме няколко ката дрехи. Даже имахме честта да видим самото слънце, което най-наклрая се показа, за да ни стопли и да размръзи водата ни. Толкова е готино, че спираме за обяд и кафе.
Докато похапваме един шофьор спира, за да ни предупреди, че не одавна са били забелязани две огромни гризлита до пътя. Ето това вече си е 100% рационален страх, който малко обръща на параноя. След 20км най-накрая виждаме една гризли. Тя е доста далеч от нас, но имайки се в предвид дистанцията е огромна. Надявам се това да е най-близката ни среща с тези мощни животно.
Тази вечер трябва хубаво да се престараем с криенето на храната. Не искаме да бъдем ограбени. Все пак до цивилизацията има още доста път. Иначе вечерта е божествена, празнуваме с цял пакет спагети със смардала, която взехме с нас, за да ни напомня за Стефанаки. Комбинацията е доста добра, евала Стефанаки :). След вечеря обезопасяваме храната и лагерът. Слагаме и алармата, която никаква работа няма да свърши, ако дойде мечка, но й отделяме около час. Най-накрая лягаме да спим и параноята започва. Постоянно ми се причуват падащи камъни и отварям палатката, за да проверя далине ни ограбват мечките.
фото: Вячеслав Стоянов
29.05.2015г.
Заседнали в Деднхорс, това започва да ни побърква. Очаквах по това време да сме доста по на юг и да е по-топло. Вместо това наблюдаваме усилващият се вятър. С този безкраен ден сякаш времето е спряло и заедно с нас чака пътят да бъде отворен.
На закуска жената, която чисти мястото ни казва, че според нея сме ангели и ни подарява по една светлоотразителна жилетка, за когато времето е лоша и има слаба видимост на пътя. Много е мила, мисля, че когато потеглим от тук хората ще ми липсват.
Разбираме, че пътят ще бъде отворен едва след седмица. Ще има само една лента, по която ще вървят само камиони и то денонощно. Следващите 160км няма да има място за спиране и съответно ще пречим на камионите, съответно няма да ни пуснат веднага щом пътят е готов. Трябва да намерим някой, с който можем да се спазарим относно нашето заминаване, поне да ни качът на камион до частта от пътя, която е ОК.
Тази нощ Слав направи проучване на пътя, за да разбере колко зле точно е положението. Оказва се, че въобще не е толкова зле, колкото го изкарват всички. Утре вечер ще избягаме, докато работниците спят и няма да има кой да ни спре!
30.05.2015г.
На закуска споделяме на домакините ни, че смятаме да се измъкнем тази нощ. За момент те се притесняват за нас, но разбират, че не можем да тръгнем заедно с армията от камиони, които също чакат. Питат ни дали сме въоръжени, тук всички са въоръжени и не могат да си представят, че човек може да къмпингува без поне един автомат в Аляска. Спреят за мечки им се струва слаба ракия, но е по-добре от нищо. Спомням си как Марийка се шегуваше, че тук се продават пушки в супермаркета, явно не е била далеч от истината.
За последен път се опитваме да навием Тони готвача да дойде с нас, но уви ще го караме на ориз и спагети до Феърбанкс. Край на пържолите, поне си похапваме, като за последно на вечерия и навиваме аларма за 23 часа, когато ще се измъкнем.
31.05.2015г.
Денят на бягството. Измъкването протича по вода и никой не ни спира или пита, каквото и да било. Просто ни махват за късмет и ни оставят да си вървим по пътя.
Първите километри са много сладки. В пустоща сме, а около нас кипи живот. Предимно пернати, но пък дигат шум за цяла армия чубаци. Виждаме и една кафява лисичка да се лута по поляните.
Има нещо много приказно в това място, сякаш някаква особена романтика се носи изпод пропукващите се ледове на замръзналата река. Имам чувството, че сме само двамата на този свят и никога не е имало други хора.
А колкото до пътя, той си е пушка. Нямам никакви дупки или липси, на места става адската кал и се налага да бутаме, но няма проблем. Рабираме, че сме тръгнали точно на време. Единствено влагата и студът ни развалят идилията. Спираме за по един топъл бульон, който в този клинч ни се струва, като течно злато. Макар, че слънцето не залязва, полярната нощ си е нощ и е много успойна. Това ни подсеща, че е добре да започнем да се оглеждаме за подходящо място да си опънем катуна. Все пак ще е по-добре през студените нощи да сме в пухените чували на завед в палатката, а през деня да пътуваме.
Намираме супер място и бързо се организираме. Накрая цялата храна слагаме в чувал и заравяме под кубчина камъни на 150м от палатката. Поръсвам отгоре с лют пипер в случай на мечки гризли. Написах си домашното добре преди да тръгнем и изчетох всякаква литература по въпроса с мечките в Аляска. Тук в пустоща също ги има, заради северните елени и човешкият боклук. Това звучи много тъжно, превърнали сме тези въсхитителни животни в клошари, нуждаещи се от боклукът ни, за да оцелеят. Да се върнем на лютият пипер, лютото е единственото нещо, което мечките непонасяли.
И така с надеждата, че времето се затопля, защото сме 50км по на юг и си лягаме да спим в 5:30 сутринта.
След два часа се събуждаме от преминаващите камиони. Чувстваме се свежи и решаваме да продължаваме на юг. Излизаме от палатката и виждаме, че времето се е скапало тотално, до тук с илюзиите ни, че става все по-топло. Духа силен вятър и вали сняг, също така някаква мъгла се претъркулва от време на време. Оставаме в обежището си, не можем да рискуваме да премръзнем или да бъдем отнесени от камион в лошата видимост.
01.06.2015г.
Спим, като заклани в топлата ни къщичка. Отвън е толкова ужасно, че направо хибернираме следващите 14 часа, докато се оправи времето. Към полунощ вече не е такъв ад навън и излизаме от полярният си сън. Хубавото, е че всички 20 пръста са се размръзили в пухеният чувал, за който изпитвам голяма благодарност към “Стената”.
Тъй като доволно си похапнахме преди да легнем, изпиваме по едмно вряло кафе и изяждаме по една протеиново RooBar’че. Откопаваме храната и потегляма.
Предимството на полярната нощ е, че е достатъчно светла и не минават камиони. Това е голямо предимство за мен, защото камионите тук са чудовищни. Ако страховете се делят на рационални и ирационални, то този от камиони не знам към кой вид точно спада.
Пътят е много лош и се притесняваме да не счупим колелата преди още да сме стартирали. Супер тегаво се кара по тази така наречена магистрала. Максимална скорост тук е 15км/ч и то не навсякъде, макар, че е права отсечка. Срещаме всякакви животни днес. Първо виждаме едни, които са нещо между бизон и вол. Заварваме ги по време на дуел с рога за правото си да оставят поколение. Малко по-надолу по пътя от двете ни страни препускат стада северни елени. Макар, че са огромни, са много пъргави и не вдигат никакъв шум. От време на време доста ги смущаваме с присъствието си и се юрват да бягат през пътя, за да се спасят.
В един момент достигаме до асфалт за около 7км. За съжаление не покрива първото ни изкачване. Катеренето нагоре в кал и чакъл е отвратително. Да затъваш, докато се бъхташ нагоре е доста тегаво преживяване за мен, все пак колелото с целият багаж догонва теглото ми. Издрапваме и вместо спускане, хайде пак нагоре. Завалява сняг и задухва вятър, който превръща снежинките в малки камъчета, които се забиват в лицето и очите, но ето го най-после спускането. Разбира се в тези условия и то е тагаво, а не приятно. Снегът вече се забива болезнено в лицето, а колелото оживява по камъните и бабуните. Мисля, че на надолнището ме изпоти повече от качването. Поде адреналинът успя да вкара малко кръв в краката ми и мога пак да ги усетя.
Идва моментът, в който всички страшилища на 24 колела, с които се разминавахме в насрещното, започват да се прибират. Спираме от време на време, за да ни задминават. Всички много ни се радват и ни махат или поздравяват с мощните си клаксони, размахвайки вдигнати палци. Харесва ми как положителната енергия от хората ми вдъхва сили за следващият баир. Един шофьор даже спира, за да ни подаде вода, портокали и една огромна шоколадова бисквита. Това е страхотно. В това пликче бе всичко, от което имахме нужда в този момент. Витамини, енергия и вода (нашата бе замръзнала одавна). Така неусетно стигнахме до по-топли равнини, където свалихме няколко ката дрехи. Даже имахме честта да видим самото слънце, което най-наклрая се показа, за да ни стопли и да размръзи водата ни. Толкова е готино, че спираме за обяд и кафе.
Докато похапваме един шофьор спира, за да ни предупреди, че не одавна са били забелязани две огромни гризлита до пътя. Ето това вече си е 100% рационален страх, който малко обръща на параноя. След 20км най-накрая виждаме една гризли. Тя е доста далеч от нас, но имайки се в предвид дистанцията е огромна. Надявам се това да е най-близката ни среща с тези мощни животно.
Тази вечер трябва хубаво да се престараем с криенето на храната. Не искаме да бъдем ограбени. Все пак до цивилизацията има още доста път. Иначе вечерта е божествена, празнуваме с цял пакет спагети със смардала, която взехме с нас, за да ни напомня за Стефанаки. Комбинацията е доста добра, евала Стефанаки :). След вечеря обезопасяваме храната и лагерът. Слагаме и алармата, която никаква работа няма да свърши, ако дойде мечка, но й отделяме около час. Най-накрая лягаме да спим и параноята започва. Постоянно ми се причуват падащи камъни и отварям палатката, за да проверя далине ни ограбват мечките.
02. и 03.06.2015г.
Събуждаме се и заварваме снежна буря. Всичко е побеляло и духа студен вятър. Ще трябва да изчакаме. Това започва да става досадно, ако през ден сме в хибернация ще ни отнеме цяла вечност да преминем през Аляска,а също така ще испуснем и Джеръми, който много бих искала да поопозная, заради Гери. Освен това и храната няма да ни стигне.
Важното, е че докато чакаме в палатката потдържаме жив духът на параноята и при всеки необясним шум проверяваме периметърът. Забавното, е че дори да има такава не знам какво точно ще направим, защото гризлитата са огромни. Силно се съмнявам, че ще хукнем да си браним територията и храната. Не искам да разбирам дори точно колко съм смела. И ето няколко часа по-късно снегът спира да вали и започва да се промъква слънчева светлина измежду разкъсаните облаци. Макар, че още духа, веднага напускаме къщичката и си приготъвяме вкусна манджа. Не че носим нещо по-различно от ориз и спагети, но поне носим богато разнообразие от подправки. Едвам ни дочаква със закуската и небето пак става стоманено и започва да вали сняг. Кой знае до кога ще сме в палатката. Вече свикнали със студът сме готови веднага да тръгнем, но не и в тази лоша видимост. Все пак има много чудовищни камиони, които обикалят магистралата, макар и затворена. Баси от скука ми се иска да бяхме взели поне едно тесте карти с нас.
Издебваме момента и светкавично изцепваме. Откопаваме скъпоценната храна и зажаднели за движение потегляме. Разбира се има уловка, така наречената магистрала е ужасно кална. Това бързо започва да създава проблеми на моят “Селянин, 4olix”. Калта се събира между калникът и гумата, даже се качва по веригата. Налага се често да спираме, за да го чистим. Дори не искам да навлизам в подробности относно това как се катерят стръмните баири с контра в гумите и колело затънало до педалите в кал, натоварено с велики торби, докато те шиба снегът в лицето. Това е изключително изморително. За малко се показва слънцето и спираме, за да похапнем и презаредим със сили.
Виждам, че за три часа сме успели да изминем едва 25км, ужас. Това е адски демотивиращо. Разбира се става и по-зле, супер-дупер котлонът ни се запушва и трябва да го разглобим и почистим. След тези процедури, решаваме да се възнаградим с кафе и протеинови барчета. Вече от два часа сме на мястото за почивка и разнасяме какви ли не аромати. Добрече ме гони гризли параноя и се оглеждам през цялото време. И ето го, мечокът е на около максимум 100м от нас и съвсем небрежно се приближава. Тук ще се опитам да пресъздам максимално точно ситуацията:
Яна:
- Абе маняче, това не е ли мечка?
Слав:
-Да, маняче, това е гризли!
Яна:
-Мечкаааа, МЕЕЕЕЧКААААааа, меечка…- вика дъвчейки и размахвайки с ръце, в едната още държи RooBar’чето.
Слав:
-.....................
Добрече си написах домашното преди да тръгнем. Мечката спира за момент и хуква в другата посока. В този мпомент вече мога и да усетя адреналина в петите и сърцето ми, което направо прескача, но все пак е добре, че чак сега усещам тези неща, а не когато гтрябваше да се действа. Мечката, вече на безопасно растояние се изправя, за да ни разгледа хубаво. На два крака е висока, колкото мен. Това явно е още млад мечок, който е страхливичък, но все пак срещата ме държи следващите 20км, които дори не усещам. През това време си мисля, че тя сигурно е дошла, за да се стопли с едно кафе, но ние грубияните я изгонихме, макар, че е кучи студ. Сега вече сигурно всички мечки в Аляска си мислят, че българите сме груб и негостоприемен народ. Хубаво, е че не знаят, че баба ми, като малка е яла мечка иначе сигурно щяха да търсят вендета. Хубаво е и, че съм гръмогласна, веднъж това ми качество да ми бъде от полза. Другото, което си мисля, е че ако мечките гризли караха чудовищните камиони, то тогава те щяха да са оправдано страшни.
Така и не разбрахме кога се качихме на високо, но го разбрахме, когато 4olix’а замръзна на един баир и повече не пожела да потегли. В последният момент замръзналата кал избута веригата и тя замръзна на много шибано място. Да му такова таковата, кога стана толкова студено, че чак колелото замръзна. Наложи се пак да спрем за дълго, за да сварим вода и да го размръзим. За тези процедури израсходихме голяма част от и без това малкото ни останала газ. Баси 4olix’a получава топъл душ преди нас. А да и дисагите бяха замръзнали, та трябваше и тях да размръзим, за да ги махнем и да се докопаме до калниците.
Вече са минали 11 часа, а ние сме изминали едва 50км. Това прелива чашата за Слав, който иска да поставя рекорди и напрежението бързо прераства в скандал. Вече сме на 900м надморска височина, кучи студ е, намираме се по средата на люта снежна бурия и се караме как си требе. Поне калта е замръзнала от студа и не ни притеснява. Благодарение на страстите поне не замръзваме и ние, а също така вземаме от воле следващите ужасно стръмни изкачвания за дистанция от 25км. Вече по-спокойни се налага пак да спрем, за да разбия ледът от педалите, защото много ми се хлъзгат краката на нанагорнищата.
На последното изкачване от серията ме напускат силите и едвам се качвам. В периферното ми зрение гърмят конфети. В тези моменти RooBar’ четата, са като манна небесна. Изяждам едно и долазвам до върха. Нямам никаква енергия, трябва да намерим подходящо място за презареждане, усещането тук е за -100, пък и няма мечки, които да ни стоплят кръвта, а и няма за какво да се клараме, че от злоба да изминем още 30км набързо. Предстои ни най-накрая спускане, но е толкова студено, че определено предпочитам изкачванията, които поне ме топлят. От спусканията направо ми замръзва костният мозък (и снегът и вятърът надолу са…, хайде няма да навлизам в подробности, все пак искам бързо да забравя тези неща :)). Все пак прекосяването на полярният кръг въобще не е шега работа, особено, ако нямаш късмет с времето и си с колело.
Та да се върнем на спускането. Изведнъж в нищото се показва пощенска кутия. Отбиваме се по пътчето, което води до нея и стигаме до брега на езеро, където има някаква станция. Отпред с големи червени букви пише, че не желаят неочаквани гости, и че посещенията от цивилни не са желани. Все тая, правим се на чукнати и влизаме. Вътре е толкова топло, че направо се парализираме за момент. Стоим на едно място, едва прекрачили шпрага и се пулим неадекватно. Идва едно мило момиче, което е мениджър на мястото и с усмивка ни пита какво искаме. Тъпа ситуация, въобще не знаем какво да й кажем, още сме в ступор, а тя е по тениска. Аз успявам първа да иозлезна от транса на топлата стая и й казвам, че идваме от Ледовитият океан и просто искаме да се стоплим за малко. Мисля, че тя много добре разбира какъв ни е филма и ни казва, че можем да останем, колкото искаме. Това разбира се не може да продължи повече от 10минути, защото в противен случай ще останем вътре завинаги и единственият начин да се оттървът от нас ще е да ни качът на хеликоптер и да ни откарат на юг. На бързо задоволяваме интернет нуждите си и изцепваме.
На вън се е показало малко слънце най-накрая и е божествено. Тъкмо на време, за да се наядем царски. Между прекрасната гледка и слънцето избираме да седнем с лице към слънцето. Сякаш съм дошла от друга плането и за пръв път усещам слънчевите лъчи върху лицето си. Не си спомням някога толкова много да съм копняла за слънцето. Точно се стягаме да продължим по пътя се и Райчо се скрива. Обаче пък е грял фостатъчно, за да размръзи пътя, който пак е кален и филма със спирането през 15минути, за да чистим 4olix’a се завръща с пълна сила. “Копеле, аре стига, така никога няма да се измъкнем от полярният кръг”.
Слав вече вовеки вкиснат измисля схема. Отрязва малка дупка в калника, където вкарва маркуча на помпата за вода, а другият му края е закрепен за мехът с вода. До някъде схемата работи, но изведнъж пак става клинч и задната гума със се спирачките замръзва. Пак е ужасно тегаво предвижването.
В далечината виждаме прекрасен планински масив, който кръщавам Големият и Малкият 4olix. Решаваме да остановим катуна в подножието на 4olix’ите и да приключим за днес.
Остановяваме палатката и теглим чертата за 23 часа сме изминали 90км. Атносферните условия направо ни върнаха в първи клас. Много, много тежък ден, а ние като едни истински маняци си разказахме играта. С това нме залязващо слънце човек няма как да зне колко време е пътувал. Но със сигурност не можем да пътуваме по цели денонощия. Това е за пръв и последен път надявам се. Абсолютно безмозъчни сме от умора.
Събуждаме се и заварваме снежна буря. Всичко е побеляло и духа студен вятър. Ще трябва да изчакаме. Това започва да става досадно, ако през ден сме в хибернация ще ни отнеме цяла вечност да преминем през Аляска,а също така ще испуснем и Джеръми, който много бих искала да поопозная, заради Гери. Освен това и храната няма да ни стигне.
Важното, е че докато чакаме в палатката потдържаме жив духът на параноята и при всеки необясним шум проверяваме периметърът. Забавното, е че дори да има такава не знам какво точно ще направим, защото гризлитата са огромни. Силно се съмнявам, че ще хукнем да си браним територията и храната. Не искам да разбирам дори точно колко съм смела. И ето няколко часа по-късно снегът спира да вали и започва да се промъква слънчева светлина измежду разкъсаните облаци. Макар, че още духа, веднага напускаме къщичката и си приготъвяме вкусна манджа. Не че носим нещо по-различно от ориз и спагети, но поне носим богато разнообразие от подправки. Едвам ни дочаква със закуската и небето пак става стоманено и започва да вали сняг. Кой знае до кога ще сме в палатката. Вече свикнали със студът сме готови веднага да тръгнем, но не и в тази лоша видимост. Все пак има много чудовищни камиони, които обикалят магистралата, макар и затворена. Баси от скука ми се иска да бяхме взели поне едно тесте карти с нас.
Издебваме момента и светкавично изцепваме. Откопаваме скъпоценната храна и зажаднели за движение потегляме. Разбира се има уловка, така наречената магистрала е ужасно кална. Това бързо започва да създава проблеми на моят “Селянин, 4olix”. Калта се събира между калникът и гумата, даже се качва по веригата. Налага се често да спираме, за да го чистим. Дори не искам да навлизам в подробности относно това как се катерят стръмните баири с контра в гумите и колело затънало до педалите в кал, натоварено с велики торби, докато те шиба снегът в лицето. Това е изключително изморително. За малко се показва слънцето и спираме, за да похапнем и презаредим със сили.
Виждам, че за три часа сме успели да изминем едва 25км, ужас. Това е адски демотивиращо. Разбира се става и по-зле, супер-дупер котлонът ни се запушва и трябва да го разглобим и почистим. След тези процедури, решаваме да се възнаградим с кафе и протеинови барчета. Вече от два часа сме на мястото за почивка и разнасяме какви ли не аромати. Добрече ме гони гризли параноя и се оглеждам през цялото време. И ето го, мечокът е на около максимум 100м от нас и съвсем небрежно се приближава. Тук ще се опитам да пресъздам максимално точно ситуацията:
Яна:
- Абе маняче, това не е ли мечка?
Слав:
-Да, маняче, това е гризли!
Яна:
-Мечкаааа, МЕЕЕЕЧКААААааа, меечка…- вика дъвчейки и размахвайки с ръце, в едната още държи RooBar’чето.
Слав:
-.....................
Добрече си написах домашното преди да тръгнем. Мечката спира за момент и хуква в другата посока. В този мпомент вече мога и да усетя адреналина в петите и сърцето ми, което направо прескача, но все пак е добре, че чак сега усещам тези неща, а не когато гтрябваше да се действа. Мечката, вече на безопасно растояние се изправя, за да ни разгледа хубаво. На два крака е висока, колкото мен. Това явно е още млад мечок, който е страхливичък, но все пак срещата ме държи следващите 20км, които дори не усещам. През това време си мисля, че тя сигурно е дошла, за да се стопли с едно кафе, но ние грубияните я изгонихме, макар, че е кучи студ. Сега вече сигурно всички мечки в Аляска си мислят, че българите сме груб и негостоприемен народ. Хубаво, е че не знаят, че баба ми, като малка е яла мечка иначе сигурно щяха да търсят вендета. Хубаво е и, че съм гръмогласна, веднъж това ми качество да ми бъде от полза. Другото, което си мисля, е че ако мечките гризли караха чудовищните камиони, то тогава те щяха да са оправдано страшни.
Така и не разбрахме кога се качихме на високо, но го разбрахме, когато 4olix’а замръзна на един баир и повече не пожела да потегли. В последният момент замръзналата кал избута веригата и тя замръзна на много шибано място. Да му такова таковата, кога стана толкова студено, че чак колелото замръзна. Наложи се пак да спрем за дълго, за да сварим вода и да го размръзим. За тези процедури израсходихме голяма част от и без това малкото ни останала газ. Баси 4olix’a получава топъл душ преди нас. А да и дисагите бяха замръзнали, та трябваше и тях да размръзим, за да ги махнем и да се докопаме до калниците.
Вече са минали 11 часа, а ние сме изминали едва 50км. Това прелива чашата за Слав, който иска да поставя рекорди и напрежението бързо прераства в скандал. Вече сме на 900м надморска височина, кучи студ е, намираме се по средата на люта снежна бурия и се караме как си требе. Поне калта е замръзнала от студа и не ни притеснява. Благодарение на страстите поне не замръзваме и ние, а също така вземаме от воле следващите ужасно стръмни изкачвания за дистанция от 25км. Вече по-спокойни се налага пак да спрем, за да разбия ледът от педалите, защото много ми се хлъзгат краката на нанагорнищата.
На последното изкачване от серията ме напускат силите и едвам се качвам. В периферното ми зрение гърмят конфети. В тези моменти RooBar’ четата, са като манна небесна. Изяждам едно и долазвам до върха. Нямам никаква енергия, трябва да намерим подходящо място за презареждане, усещането тук е за -100, пък и няма мечки, които да ни стоплят кръвта, а и няма за какво да се клараме, че от злоба да изминем още 30км набързо. Предстои ни най-накрая спускане, но е толкова студено, че определено предпочитам изкачванията, които поне ме топлят. От спусканията направо ми замръзва костният мозък (и снегът и вятърът надолу са…, хайде няма да навлизам в подробности, все пак искам бързо да забравя тези неща :)). Все пак прекосяването на полярният кръг въобще не е шега работа, особено, ако нямаш късмет с времето и си с колело.
Та да се върнем на спускането. Изведнъж в нищото се показва пощенска кутия. Отбиваме се по пътчето, което води до нея и стигаме до брега на езеро, където има някаква станция. Отпред с големи червени букви пише, че не желаят неочаквани гости, и че посещенията от цивилни не са желани. Все тая, правим се на чукнати и влизаме. Вътре е толкова топло, че направо се парализираме за момент. Стоим на едно място, едва прекрачили шпрага и се пулим неадекватно. Идва едно мило момиче, което е мениджър на мястото и с усмивка ни пита какво искаме. Тъпа ситуация, въобще не знаем какво да й кажем, още сме в ступор, а тя е по тениска. Аз успявам първа да иозлезна от транса на топлата стая и й казвам, че идваме от Ледовитият океан и просто искаме да се стоплим за малко. Мисля, че тя много добре разбира какъв ни е филма и ни казва, че можем да останем, колкото искаме. Това разбира се не може да продължи повече от 10минути, защото в противен случай ще останем вътре завинаги и единственият начин да се оттървът от нас ще е да ни качът на хеликоптер и да ни откарат на юг. На бързо задоволяваме интернет нуждите си и изцепваме.
На вън се е показало малко слънце най-накрая и е божествено. Тъкмо на време, за да се наядем царски. Между прекрасната гледка и слънцето избираме да седнем с лице към слънцето. Сякаш съм дошла от друга плането и за пръв път усещам слънчевите лъчи върху лицето си. Не си спомням някога толкова много да съм копняла за слънцето. Точно се стягаме да продължим по пътя се и Райчо се скрива. Обаче пък е грял фостатъчно, за да размръзи пътя, който пак е кален и филма със спирането през 15минути, за да чистим 4olix’a се завръща с пълна сила. “Копеле, аре стига, така никога няма да се измъкнем от полярният кръг”.
Слав вече вовеки вкиснат измисля схема. Отрязва малка дупка в калника, където вкарва маркуча на помпата за вода, а другият му края е закрепен за мехът с вода. До някъде схемата работи, но изведнъж пак става клинч и задната гума със се спирачките замръзва. Пак е ужасно тегаво предвижването.
В далечината виждаме прекрасен планински масив, който кръщавам Големият и Малкият 4olix. Решаваме да остановим катуна в подножието на 4olix’ите и да приключим за днес.
Остановяваме палатката и теглим чертата за 23 часа сме изминали 90км. Атносферните условия направо ни върнаха в първи клас. Много, много тежък ден, а ние като едни истински маняци си разказахме играта. С това нме залязващо слънце човек няма как да зне колко време е пътувал. Но със сигурност не можем да пътуваме по цели денонощия. Това е за пръв и последен път надявам се. Абсолютно безмозъчни сме от умора.
04.06.2015г.
Тази нощ беше адският клинч. Аз се опаковах, като коледен подарък в чувала и ми беше добре. Слав малко премръзна, даже си е облякъл поларът през ноща.
Мисията за днес е да намерим гориво за котлона. Имаме газ за още два дни, ако сме максимално пестеливи. На 100км от нас има бензиностанция, дано планинското изкачване и атмосферните условия не ни попречът да я достигнем.
Адски студена сутрин. За момент само оствям настрана закуската и тя замръзва. Много сме моткави, като е толкова студено, едвам потегляме. Но пък пътят пак е замръзнал през ноща и това е хубав бонус.
Тръгваме с пълна мощ, а след 15км даже стигама и до асфалт. Направо прелитаме 40км по асфалта. Решаваме да обядваме преди да минем прохода, за да съберем сили. Постепенно времето пак започва да се скапва и група мотористи ни оведомява, че на прохода имало доста сняг. Това изобщо не ни притеснява, имайки се в предвид вчерашният ден. Пък и пейзажът днес е доста разнообразен и красив, от двете ни страни се извисяват красиви планини, а между тях тече река.
Презаредили с енергия за предстоящото изкачване, продължаваме напред. След няколко километра виждаме огромна гризли до реката. На около 500-600 метра от нас, но е огромна, личи си, че добре се грижи за себе си и си похапнала предоволно през последните сезони. Има и много красив кожух. Тъй като сме на безопасно растояние и височина от нея, спираме, за да я наблюдаваме, може да научим нещо полезно за риболовът от нея.
Пътят отново става лепкав и кален. Това започва много да ме дразни. Спомням си преди да тръгнем как Ванката ми каза, че най-лошото при колоезденето е вятърът. Май има и по-лоши неща, които могат да ти се случат. Вчерашното спри-тръгни започва да се повтаря. Притеснявам се, че когато започнем да се изкачваме в планината 4olix’а пак ще замръзне.
Стигаме прохода и започва много стръмно изкачване. Слав е много сърдит, че не се движа с неговото темпо и настоява да спрем за кратка почивка преди да продължим. Хубаво, е че спираме, защото това явно е най-заетият час на пътя и има сериозен трафик от камиони в двете посоки. В тази мъгла, която се спуска е хубаво, че не сме и ние на пътя в този момент. Една кола спира, за да ни предупреди, че от другата страна на планината, точно на последният завой от спускането има голяма гризли. Това малко ме притеснява, никога не знаеш колко е гладна мечката, която видиш. Колко ли е голяма, колко ли е гладна, колко ли време ще стои там, дали ще потърси подслон от лошото време???? Все въпроси с неизвестни отговори.
Трафикът се успокоява и решаваме да продължим. Първите 600 метра е гнусна лепкава кал и бутаме колелата до първият завой. Там яхваме колелата и продължаваме карайки. Към нас се приближава една кола със свален прозорец, през който се подава ръка държаща шоколад с ядки и стафиди. Супер, изяждаме го на момента и продължаваме. Доста тегаво качване. Ето го най-накрая върхът, там има сняг, мъгла и снежна бурия. Много лошо имайки се в предвид, че ни предстои почти отвесно спускане. Включвам динамото, за да се вижда по-добре 4olix’a, а хубавото, е че то поне малко ще убие скоростта надолу. Не забравяме и мечката, която се спотайва някъде долу и викаме: “МЕЕЕЧКАААААААААААА„ МЕЕЕЧКААААААаааааааа, ………” Спирачките вече започват да миришът, но сме почти долу, все тая. Това бяха най-бавните и най-бързите 5км в живота ми.
Времето от другата страна на планината е още по-лошо. Трябва да спрем, не можем да се движим в снежната буря, най-малкото ще ни отнесе камион. Виждаме до пътя някакви изоставени барачки и ги проверяваме. Адска мизерия, не стават. Продължаваме и стигаме до по-свежо на вид място, където си личи, че има и хора. Отиваме да проверим каква е хавата. “Строго забранено влизането на цивилни”, пише на входа, някакси не го виждаме и чукаме на вратата. Появява се един бос мъж по къси панталони и директно ни казва да се сабуем и да влизаме вътре. Вътре е топло и уютно. Идва и шефът на мястото и казва, че не могат да ни подслонят, но можем да опънем палатка в двора. Това също е добра опция, защото има ограда, която ще ни пази от мечките, а също така не се знае колко време ще търсим подходящо място за спане. Тук реката е точно до пътя и не искам мечките да ме топлят през ноща.
Отправяме се към изхода и в този момент Тим (който ни посрещна) ни кани да останем за по едно питие. Домакинът ни е много готин тип. Черпи ни със сирене, бисквити и ром. Показва ни снимки на семейството си и къщата им. Слав се напива на свиня и повръща над 100 пъти. В един момент го заварвам седнал на пода в тоалетната, прегърнал кенефа. Ужас, положението е много зле. Време е да опъваме палатката, надявам се, че снегът и студът ще го освежът малко.
Преди да излезнем решавам и аз да ползвам луксът на тоалетната преди да излезнем навън, където бурята е станала много зла. Виждам лицето си в огледало за пръв път, откакто сме тръгнали. Има доста щети от студът, изглеждам сякаш съм се завърнала от експедиция по високите върхове в Хималайте. Поне нямам почернели от студ участъци.
Излизаме навън, майко мила, бурята е доста сериозна, добре че белязах мястото за палатка още от прозореца, докато бяхме вътре на топло. Опъвам палатката, докато Слав повръща. Оправям леглата и го слагам да спи, аз заспивам с надеждата, че няма да оповръща палатката, защото не се знае колко време ни предстои да прекараме вътре.
Тази нощ беше адският клинч. Аз се опаковах, като коледен подарък в чувала и ми беше добре. Слав малко премръзна, даже си е облякъл поларът през ноща.
Мисията за днес е да намерим гориво за котлона. Имаме газ за още два дни, ако сме максимално пестеливи. На 100км от нас има бензиностанция, дано планинското изкачване и атмосферните условия не ни попречът да я достигнем.
Адски студена сутрин. За момент само оствям настрана закуската и тя замръзва. Много сме моткави, като е толкова студено, едвам потегляме. Но пък пътят пак е замръзнал през ноща и това е хубав бонус.
Тръгваме с пълна мощ, а след 15км даже стигама и до асфалт. Направо прелитаме 40км по асфалта. Решаваме да обядваме преди да минем прохода, за да съберем сили. Постепенно времето пак започва да се скапва и група мотористи ни оведомява, че на прохода имало доста сняг. Това изобщо не ни притеснява, имайки се в предвид вчерашният ден. Пък и пейзажът днес е доста разнообразен и красив, от двете ни страни се извисяват красиви планини, а между тях тече река.
Презаредили с енергия за предстоящото изкачване, продължаваме напред. След няколко километра виждаме огромна гризли до реката. На около 500-600 метра от нас, но е огромна, личи си, че добре се грижи за себе си и си похапнала предоволно през последните сезони. Има и много красив кожух. Тъй като сме на безопасно растояние и височина от нея, спираме, за да я наблюдаваме, може да научим нещо полезно за риболовът от нея.
Пътят отново става лепкав и кален. Това започва много да ме дразни. Спомням си преди да тръгнем как Ванката ми каза, че най-лошото при колоезденето е вятърът. Май има и по-лоши неща, които могат да ти се случат. Вчерашното спри-тръгни започва да се повтаря. Притеснявам се, че когато започнем да се изкачваме в планината 4olix’а пак ще замръзне.
Стигаме прохода и започва много стръмно изкачване. Слав е много сърдит, че не се движа с неговото темпо и настоява да спрем за кратка почивка преди да продължим. Хубаво, е че спираме, защото това явно е най-заетият час на пътя и има сериозен трафик от камиони в двете посоки. В тази мъгла, която се спуска е хубаво, че не сме и ние на пътя в този момент. Една кола спира, за да ни предупреди, че от другата страна на планината, точно на последният завой от спускането има голяма гризли. Това малко ме притеснява, никога не знаеш колко е гладна мечката, която видиш. Колко ли е голяма, колко ли е гладна, колко ли време ще стои там, дали ще потърси подслон от лошото време???? Все въпроси с неизвестни отговори.
Трафикът се успокоява и решаваме да продължим. Първите 600 метра е гнусна лепкава кал и бутаме колелата до първият завой. Там яхваме колелата и продължаваме карайки. Към нас се приближава една кола със свален прозорец, през който се подава ръка държаща шоколад с ядки и стафиди. Супер, изяждаме го на момента и продължаваме. Доста тегаво качване. Ето го най-накрая върхът, там има сняг, мъгла и снежна бурия. Много лошо имайки се в предвид, че ни предстои почти отвесно спускане. Включвам динамото, за да се вижда по-добре 4olix’a, а хубавото, е че то поне малко ще убие скоростта надолу. Не забравяме и мечката, която се спотайва някъде долу и викаме: “МЕЕЕЧКАААААААААААА„ МЕЕЕЧКААААААаааааааа, ………” Спирачките вече започват да миришът, но сме почти долу, все тая. Това бяха най-бавните и най-бързите 5км в живота ми.
Времето от другата страна на планината е още по-лошо. Трябва да спрем, не можем да се движим в снежната буря, най-малкото ще ни отнесе камион. Виждаме до пътя някакви изоставени барачки и ги проверяваме. Адска мизерия, не стават. Продължаваме и стигаме до по-свежо на вид място, където си личи, че има и хора. Отиваме да проверим каква е хавата. “Строго забранено влизането на цивилни”, пише на входа, някакси не го виждаме и чукаме на вратата. Появява се един бос мъж по къси панталони и директно ни казва да се сабуем и да влизаме вътре. Вътре е топло и уютно. Идва и шефът на мястото и казва, че не могат да ни подслонят, но можем да опънем палатка в двора. Това също е добра опция, защото има ограда, която ще ни пази от мечките, а също така не се знае колко време ще търсим подходящо място за спане. Тук реката е точно до пътя и не искам мечките да ме топлят през ноща.
Отправяме се към изхода и в този момент Тим (който ни посрещна) ни кани да останем за по едно питие. Домакинът ни е много готин тип. Черпи ни със сирене, бисквити и ром. Показва ни снимки на семейството си и къщата им. Слав се напива на свиня и повръща над 100 пъти. В един момент го заварвам седнал на пода в тоалетната, прегърнал кенефа. Ужас, положението е много зле. Време е да опъваме палатката, надявам се, че снегът и студът ще го освежът малко.
Преди да излезнем решавам и аз да ползвам луксът на тоалетната преди да излезнем навън, където бурята е станала много зла. Виждам лицето си в огледало за пръв път, откакто сме тръгнали. Има доста щети от студът, изглеждам сякаш съм се завърнала от експедиция по високите върхове в Хималайте. Поне нямам почернели от студ участъци.
Излизаме навън, майко мила, бурята е доста сериозна, добре че белязах мястото за палатка още от прозореца, докато бяхме вътре на топло. Опъвам палатката, докато Слав повръща. Оправям леглата и го слагам да спи, аз заспивам с надеждата, че няма да оповръща палатката, защото не се знае колко време ни предстои да прекараме вътре.
05.06.2015г.
Събуждаме се, а навън вали дъжд. Това означава, че пътят е тотал щета и не можем да потеглим веднага. Но това е добре, защото на Слав още му е много лошо от вчера. И мен малко ме цепи главата, но съм добре. Все пак ромът си е махморлийско питие. Докато чакаме калта да дръпне, отделяме малко време на колелата.
Веригите и венците са ръждясали и трябва да се почистя от кал и да се смажът. Каплите и спирачките също трябва да се изчистят от кал. Тегави условия за горките колела.
Наядохме се, оправихме колелата и личната хигиена, а пътят още е много зле. Междодругото, днес са отворили магистралата. Ние очаквахме, че когато това се случи, ще има цяла армия от чудовищни камиони, които ще се точат в безкрайна нишка. Но не изглежда особено натоварено.
Аха да тръгнем и завалява как си требе. Като наказани сме, така пътят няма да исъхне скоро, вали много напоително. От тази страна на планината е по-топло и няма надежда пътя да замръзне. Но стига с това замръзване, днес най-накрая не ме болят стъпалата, от както премръзнаха и мога да ходя нормално. Пък и долната ми устна цъфна от студа в разноонразие от херпеси. Надявам се, че когато излезнем най-накрая от полярният кръг ще усетим лятото.
За да има с какво да се занимавам, докато чакаме да се извали мога да разкажа по-подробно за вчерашното пиянство на Слав, ако има читатели блогът, поне да се забавляват.
Докато си говорим с Тим, Слав изчезва от време на време. На мен ми е ясно какво се случва, на Тим също, но го оставяме на спокойствие, за да не се притесни. Отивам до тоалетната и го заварвам седнал на земята, прегърнал кенефа, гледа тъпо в една точка. Възкликвам: “Лелеее, манячее!!”, а той ме поглежда и се ухилва малоумно. Когато излизаме да опънем палатката го карам да тича напред, назад, защото поне при мен движението помага. Също го карам да яде сняг за хидратация и свежест. Притеснявам се да не повърне, докато спи и да се задави, но май вече няма какво да връща.
Ехххх, скука, явно днес ще си кротуваме в палатката. Трябва да свикваме, че времето никога няма да започне да се съобразява с нас. А “пиши го дъждовен” си е факт в Аляска.
Събуждаме се, а навън вали дъжд. Това означава, че пътят е тотал щета и не можем да потеглим веднага. Но това е добре, защото на Слав още му е много лошо от вчера. И мен малко ме цепи главата, но съм добре. Все пак ромът си е махморлийско питие. Докато чакаме калта да дръпне, отделяме малко време на колелата.
Веригите и венците са ръждясали и трябва да се почистя от кал и да се смажът. Каплите и спирачките също трябва да се изчистят от кал. Тегави условия за горките колела.
Наядохме се, оправихме колелата и личната хигиена, а пътят още е много зле. Междодругото, днес са отворили магистралата. Ние очаквахме, че когато това се случи, ще има цяла армия от чудовищни камиони, които ще се точат в безкрайна нишка. Но не изглежда особено натоварено.
Аха да тръгнем и завалява как си требе. Като наказани сме, така пътят няма да исъхне скоро, вали много напоително. От тази страна на планината е по-топло и няма надежда пътя да замръзне. Но стига с това замръзване, днес най-накрая не ме болят стъпалата, от както премръзнаха и мога да ходя нормално. Пък и долната ми устна цъфна от студа в разноонразие от херпеси. Надявам се, че когато излезнем най-накрая от полярният кръг ще усетим лятото.
За да има с какво да се занимавам, докато чакаме да се извали мога да разкажа по-подробно за вчерашното пиянство на Слав, ако има читатели блогът, поне да се забавляват.
Докато си говорим с Тим, Слав изчезва от време на време. На мен ми е ясно какво се случва, на Тим също, но го оставяме на спокойствие, за да не се притесни. Отивам до тоалетната и го заварвам седнал на земята, прегърнал кенефа, гледа тъпо в една точка. Възкликвам: “Лелеее, манячее!!”, а той ме поглежда и се ухилва малоумно. Когато излизаме да опънем палатката го карам да тича напред, назад, защото поне при мен движението помага. Също го карам да яде сняг за хидратация и свежест. Притеснявам се да не повърне, докато спи и да се задави, но май вече няма какво да връща.
Ехххх, скука, явно днес ще си кротуваме в палатката. Трябва да свикваме, че времето никога няма да започне да се съобразява с нас. А “пиши го дъждовен” си е факт в Аляска.
