текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
25.11.15г.
Последен ден на великото ни гости. Имаме толкова много неща да свършим, че изобщо не знам как ще се справим, а пък и денят е толкова къс вече. Времето ни изтича без да се усетим.
За първа спирка днес избираме Бруклин, за да се разходим из театъра, в който работи Бисер. Мястото е наистина много готино. Цялата атмосфера е малко индустриална, запазили са духа на старата фабрика за обувки. Малко на тъгъдък минаваме по осветителните мостове и всичките кабини и истории. За обяд имаме среща с баща ми. Малко се замотаваме в Бруклин и се хващаме на предложението на Бисер да ни закара до срещата. Придвижването с кола в Ню Йорк и то в частност Манхатан, изглежда като ходене по нервите. Трябва да се заредиш със слонско търпение, за да можеш да изчакаш всичките хиляди, милиони коли, да се изнесат от улиците. В този град има денонощно задръстване. Хората са абсолютни мазохисти тук, градът е абсолютно равен, а всички са се качили в колите си, безумно.
Стигаме и до баща ми и го събираме от работа. Той иска да ни заведе на място, известно с много бъргари. Даже се води за мястото с най-добрите бъргари в цял Ню Йорк. И двамата си падаме по "традиционната" американска кухния, така че ни потичат лигите. Отиваме в Сохо, където е мястото и се оказва, че отпред има огромна опашка, следващите 30 мин. нямаме никакъв шанс да влезнем. Тръгваме да се помотаем по улиците и да позяпаме витрините. Сдобивам се и с чисто нова голяма, зелена, зимна шапка. Не можех и да си представя зимата без голяма, зелена, топла шапка. Връщаме се пред заведението и след още известно време влизаме вътре.
Заведенийцето е изключително миниатюрно, с габаритите на малко, тясно коридорче, а вътре е страхотна лудница. Тук няма празно, винаги, когато излезне някой, влиза друг на неговото място. Оказва се, че мястото е по-известно с млечните си шейкове. Става все по-хубаво, обожавам млечни шейкове. Вземам си един преди яденето и той се оказва цяло произведение на изкуството. Идва и яденето, ммммммм, на тези бъргъри са им страхотни наистина и пържените картофки, даже и киселата краставичка, по американските стандарти за кисели краставички, не беше никак лоша.
Добре похапнали си тръгваме и казваме "Чао" на баща ми, който трябва да бяга към летището. Разделяме се в Манхатън, той хваща влака в посока летището, а ние в посока отатък реката Хъдсън.
Толкова много неща трябва да свършим, че си лягаме в 00:30 ч., а дори още не сме изпрали и наредили багажа.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
25.11.15г.
Последен ден на великото ни гости. Имаме толкова много неща да свършим, че изобщо не знам как ще се справим, а пък и денят е толкова къс вече. Времето ни изтича без да се усетим.
За първа спирка днес избираме Бруклин, за да се разходим из театъра, в който работи Бисер. Мястото е наистина много готино. Цялата атмосфера е малко индустриална, запазили са духа на старата фабрика за обувки. Малко на тъгъдък минаваме по осветителните мостове и всичките кабини и истории. За обяд имаме среща с баща ми. Малко се замотаваме в Бруклин и се хващаме на предложението на Бисер да ни закара до срещата. Придвижването с кола в Ню Йорк и то в частност Манхатан, изглежда като ходене по нервите. Трябва да се заредиш със слонско търпение, за да можеш да изчакаш всичките хиляди, милиони коли, да се изнесат от улиците. В този град има денонощно задръстване. Хората са абсолютни мазохисти тук, градът е абсолютно равен, а всички са се качили в колите си, безумно.
Стигаме и до баща ми и го събираме от работа. Той иска да ни заведе на място, известно с много бъргари. Даже се води за мястото с най-добрите бъргари в цял Ню Йорк. И двамата си падаме по "традиционната" американска кухния, така че ни потичат лигите. Отиваме в Сохо, където е мястото и се оказва, че отпред има огромна опашка, следващите 30 мин. нямаме никакъв шанс да влезнем. Тръгваме да се помотаем по улиците и да позяпаме витрините. Сдобивам се и с чисто нова голяма, зелена, зимна шапка. Не можех и да си представя зимата без голяма, зелена, топла шапка. Връщаме се пред заведението и след още известно време влизаме вътре.
Заведенийцето е изключително миниатюрно, с габаритите на малко, тясно коридорче, а вътре е страхотна лудница. Тук няма празно, винаги, когато излезне някой, влиза друг на неговото място. Оказва се, че мястото е по-известно с млечните си шейкове. Става все по-хубаво, обожавам млечни шейкове. Вземам си един преди яденето и той се оказва цяло произведение на изкуството. Идва и яденето, ммммммм, на тези бъргъри са им страхотни наистина и пържените картофки, даже и киселата краставичка, по американските стандарти за кисели краставички, не беше никак лоша.
Добре похапнали си тръгваме и казваме "Чао" на баща ми, който трябва да бяга към летището. Разделяме се в Манхатън, той хваща влака в посока летището, а ние в посока отатък реката Хъдсън.
Толкова много неща трябва да свършим, че си лягаме в 00:30 ч., а дори още не сме изпрали и наредили багажа.
26.11.15г.
Ставаме супер рано и продължаваме да се стягаме, става вече 10:30 ч., а ние тепърва пускаме сушилнята, докато потеглим ще е станало 11:30 ч. Решаваме, че няма смисъл да тръгваме днес, точно ще потеглим и ще се стъмни и ще сме във все още адски населен район. Населен с тъмни, хероинови персонажи. Няма смисъл, утре ще тръгнем, днес ще празнуваме Денят на благодарността.
Първо решаваме да се обадим на Бисер и Жени, за да отидем да празнуваме с тях, но това най-вероятно ще ни попречи да тръгнем и утре, така че ще играем на сигурно и ще си кротуваме. Не, че не ни се събира с хора, но се притесняваме, че много ще се отпуснем и ще се събудим по обед в чужда къща.
Взимаме един гълъб и излизаме да се разходим в един парк на две преки от нас. Времето е чудно, слънчево и топло, а паркът е пълен с хора. И както си се разхождаме безцелно, попадаме на карта с маркировка за веломаршрут за цялото източно крайбрежие, от Мейн до Флорида. Ей на това му се вика случайност, а?
Връщаме се и в типичен за празника дух, си отваряме по една биричка и сядаме да гледаме филм. След филма излизаме да се разходим и една жена ни подарява две кутии пуйка. Сега имаме и типичната вечеря за деня, така че може да се каже, че изкарахме Деня на благодарността като истински американци.
27.11.15г.
Така, днес вече тръгваме независимо от всичко. Ставаме рано, подреждаме къщата, закусваме с агнешки котлети, товарим една голяма количка с велики торби и слизаме в мазето да вземем колелата. Оставяме ключа на портиера, стягаме конете и потегляме.
Имаме посока, имаме и маркировка, а времето е топло и готино. Е, в началото стана ясно, че бързо се отвиква от филма с колелото и багажа, но пък и бързо се връщаш към баланса с великите торби. Аха да се качим на моста и 4оликса сгъна, не иска да мести скоростите. Спираме, за да погледнем проблема и се оказва, че жилото се е скъсало. Смяната отнема 10 мин, но малко след като потегляме отново, набелязваме нов проблем, има луфт в средното движение. Трябва още днес 4оликса да бъде прегледан от доктор.
Спираме пред един Макдоналдс, за да попитаме Гугъл къде има доктор в района. Веднага ни наобиколиха адски много черни хора, за да ни разпитват и да се впечатляват, да разказват на другите или да се провикват на разни други хора, които също идват. Много смешна ситуация, от къде се взеха изведнъж всичките тези хора и от къде продължават да идват? Намерихме каквото ни трябва и потегляме, а хората продължават да привикват хора след нас и да им разказват.
Стигаме до вело-доктора и влизаме вътре. Пича има дълги расти и е напафкан, но няма нищо общо с Илиан. Хич не му се занимава с никакви велосипеди и се опитва да ни обеди, че нищо му няма на колелото. Когато Слав го попита дали може да ползва инструментите и да оправи сам проблема, пичът реши все пак да ангажира 10 мин. от времето си и да спечели десетте кинта за себе си. Следващите 5 мин. протичат много интересно. Слав се дразни на пича и обсъжда колко зле работи, а той от притеснение си изпуска инструментите. В такива моменти ми е много интересно как ли звучи езика ни в ушите на един американец.
4оликс е вече добре, но сега пък аз нещо се счупих. Усещам симптомите на болестта на Слав. Поне знам, че ще е кратко. Положението бързо се влошава, само че тук няма къде да спрем, трябва да се отдалечим от градове и предградия, а това сякаш няма да е никак скоро. Колелото става все по-тежко, краката ми все повече отказват да въртят педалите, а слънцето бързо слиза ниско долу. Скоро трябва да стигнем един канал, който ще следваме за няколко дни, така че там ще има къде да спрем и да опънем палатката.
Стигаме канала и спираме, защото в самото начало има условия да приготвим вечеря. Слав само ще яде, аз нямам сили за такива неща. Докато манячето хапва, аз директно удрям чело у масата и заспивам. След 20 мин. потегляме и намираме една добре скрита от храсти полянка, където опъваме новия ни дом, а аз директно се пъхам в чувала и заспивам.
Към полунощ идва полицията, за да ни събуди с фенерчета. Оказва се, че полянката била към някаква станция за пречистване на вода и някакъв си там пич ни видял и се обадил в полицията вместо да дойде да говори с нас. Понякога полудявам от такива неща, но в момента нямам сили. Ченгетата се оказаха големи пичове, много ни се изкефиха и отидоха да убедят пича да ни остави да изкараме ноща на полянката. След това провериха палатката за тежки оръжия и ни оставиха на мира.
Ставаме супер рано и продължаваме да се стягаме, става вече 10:30 ч., а ние тепърва пускаме сушилнята, докато потеглим ще е станало 11:30 ч. Решаваме, че няма смисъл да тръгваме днес, точно ще потеглим и ще се стъмни и ще сме във все още адски населен район. Населен с тъмни, хероинови персонажи. Няма смисъл, утре ще тръгнем, днес ще празнуваме Денят на благодарността.
Първо решаваме да се обадим на Бисер и Жени, за да отидем да празнуваме с тях, но това най-вероятно ще ни попречи да тръгнем и утре, така че ще играем на сигурно и ще си кротуваме. Не, че не ни се събира с хора, но се притесняваме, че много ще се отпуснем и ще се събудим по обед в чужда къща.
Взимаме един гълъб и излизаме да се разходим в един парк на две преки от нас. Времето е чудно, слънчево и топло, а паркът е пълен с хора. И както си се разхождаме безцелно, попадаме на карта с маркировка за веломаршрут за цялото източно крайбрежие, от Мейн до Флорида. Ей на това му се вика случайност, а?
Връщаме се и в типичен за празника дух, си отваряме по една биричка и сядаме да гледаме филм. След филма излизаме да се разходим и една жена ни подарява две кутии пуйка. Сега имаме и типичната вечеря за деня, така че може да се каже, че изкарахме Деня на благодарността като истински американци.
27.11.15г.
Така, днес вече тръгваме независимо от всичко. Ставаме рано, подреждаме къщата, закусваме с агнешки котлети, товарим една голяма количка с велики торби и слизаме в мазето да вземем колелата. Оставяме ключа на портиера, стягаме конете и потегляме.
Имаме посока, имаме и маркировка, а времето е топло и готино. Е, в началото стана ясно, че бързо се отвиква от филма с колелото и багажа, но пък и бързо се връщаш към баланса с великите торби. Аха да се качим на моста и 4оликса сгъна, не иска да мести скоростите. Спираме, за да погледнем проблема и се оказва, че жилото се е скъсало. Смяната отнема 10 мин, но малко след като потегляме отново, набелязваме нов проблем, има луфт в средното движение. Трябва още днес 4оликса да бъде прегледан от доктор.
Спираме пред един Макдоналдс, за да попитаме Гугъл къде има доктор в района. Веднага ни наобиколиха адски много черни хора, за да ни разпитват и да се впечатляват, да разказват на другите или да се провикват на разни други хора, които също идват. Много смешна ситуация, от къде се взеха изведнъж всичките тези хора и от къде продължават да идват? Намерихме каквото ни трябва и потегляме, а хората продължават да привикват хора след нас и да им разказват.
Стигаме до вело-доктора и влизаме вътре. Пича има дълги расти и е напафкан, но няма нищо общо с Илиан. Хич не му се занимава с никакви велосипеди и се опитва да ни обеди, че нищо му няма на колелото. Когато Слав го попита дали може да ползва инструментите и да оправи сам проблема, пичът реши все пак да ангажира 10 мин. от времето си и да спечели десетте кинта за себе си. Следващите 5 мин. протичат много интересно. Слав се дразни на пича и обсъжда колко зле работи, а той от притеснение си изпуска инструментите. В такива моменти ми е много интересно как ли звучи езика ни в ушите на един американец.
4оликс е вече добре, но сега пък аз нещо се счупих. Усещам симптомите на болестта на Слав. Поне знам, че ще е кратко. Положението бързо се влошава, само че тук няма къде да спрем, трябва да се отдалечим от градове и предградия, а това сякаш няма да е никак скоро. Колелото става все по-тежко, краката ми все повече отказват да въртят педалите, а слънцето бързо слиза ниско долу. Скоро трябва да стигнем един канал, който ще следваме за няколко дни, така че там ще има къде да спрем и да опънем палатката.
Стигаме канала и спираме, защото в самото начало има условия да приготвим вечеря. Слав само ще яде, аз нямам сили за такива неща. Докато манячето хапва, аз директно удрям чело у масата и заспивам. След 20 мин. потегляме и намираме една добре скрита от храсти полянка, където опъваме новия ни дом, а аз директно се пъхам в чувала и заспивам.
Към полунощ идва полицията, за да ни събуди с фенерчета. Оказва се, че полянката била към някаква станция за пречистване на вода и някакъв си там пич ни видял и се обадил в полицията вместо да дойде да говори с нас. Понякога полудявам от такива неща, но в момента нямам сили. Ченгетата се оказаха големи пичове, много ни се изкефиха и отидоха да убедят пича да ни остави да изкараме ноща на полянката. След това провериха палатката за тежки оръжия и ни оставиха на мира.
28.11.15г.
Много хубава сутрин, топличка и свежа. Изгревът е много цветен и красив. Сега е много по-топло, отколкото преди да стигнем Ню Йорк. Още ми е малко зле, но положението определено е доста по-добре от вчера. Пичът, който се обади в полицията вчера, ни маха и бибитка с колата си, когато си тръгва на сутринта.
Продължаваме по канала и на първата пейка по пътя се спираме, за да закусим. А колкото до закуската, тя е изключителна днес. Хляб от маслини, лична изработка, с масло и пушена сьомга. Ммммм, много е вкусно, макар да нямам много вкус в устата, пак е невероятно, представям си, за Слав сигурно е направо празник в устата му.
След закуска стигаме Принстън. Университетски град, с много красиви сгради, направо да ти е кеф да си студент и да посещаваш занятия вътре. По пътя виждаме едно много благо паркче, където се спираме по наши си дела. Там се запознаваме с едно семейство, което било изкарало една почивка в България. Става ни готино, когато хората ни казват, че искали да посетят Балканите и след известно проучване решили, че най-красивото място ще да е България.
Продължаваме бягството си на юг и се наслаждаваме на спокойствието около канала. Изучаваме големите сини птици и те нас. По едно време започва да вали лекичко, така че се спираме на една мини полянка на брега и се настаняваме. Опъваме палатката и с големия дъждобран организираме малка кухня между двете колела, където се мушваме, за да се храним.
29.11.15г.
Сива утрин, леко вали, но е все още топло. Сякаш току що дойде есента. Не знам за глобалното затопляне, но ми се струва, че сезоните са се изместили поне с месец-два. Ако това, което казват индианците на север, че земята е извъртяла остта си и звездите вече не са на същото място, има логика и сезоните да са се извъртели заедно със Земята.
Продължаваме на юг по канали и пътеки и канали и пътеки, сигурно тук са се заселили много холандци и са направили системата от канали и вело пътища. Като се има предвид и лекият дъждец си е баш, като в Холандия.
Лека полека започваме да влизаме във Филаделфия. Минаваме през много мизерни и наведени предградия. Улиците са много тесни и от двете страни са спрели коли. Никой не може да ни задмине, така че се налага от време на време да спираме и да пускаме колите. Стигаме и до центъра на града, там е много пъстро и готино, почти всяка сграда има поне една стена изрисувана, а има и много хубави кътчета. За съжаление кефът ми се разваля от кулминацията на събиращата се, вече от няколко дни болка в един зъб. За пръв път в живота ми имам болка в зъб. Това е много неподходящ момент за сефте или по-скоро неподходяща държава за стоматологични услуги.
В един момент се оказваме в един парк от другата страна на града. Силуетът на Филаделфия е готин и се спираме за обяд с хубава гледка. Когато продължаваме изведнъж вече всичко е различно, сякаш направихме пространствено-времеви скок и се озовахме в Германия. Откачено.
За нощувка си избираме един парк, който обаче все още е много оживен и засега не можем да си извадим палатката. Обикаляме в търсене на хубаво място и без да се усетим затъваме в кал. Тегаво, 4оликса много хубаво се задръства в калта, добре че попадаме на едно хубаво дървено островче, където опъваме палатката.
Много хубава сутрин, топличка и свежа. Изгревът е много цветен и красив. Сега е много по-топло, отколкото преди да стигнем Ню Йорк. Още ми е малко зле, но положението определено е доста по-добре от вчера. Пичът, който се обади в полицията вчера, ни маха и бибитка с колата си, когато си тръгва на сутринта.
Продължаваме по канала и на първата пейка по пътя се спираме, за да закусим. А колкото до закуската, тя е изключителна днес. Хляб от маслини, лична изработка, с масло и пушена сьомга. Ммммм, много е вкусно, макар да нямам много вкус в устата, пак е невероятно, представям си, за Слав сигурно е направо празник в устата му.
След закуска стигаме Принстън. Университетски град, с много красиви сгради, направо да ти е кеф да си студент и да посещаваш занятия вътре. По пътя виждаме едно много благо паркче, където се спираме по наши си дела. Там се запознаваме с едно семейство, което било изкарало една почивка в България. Става ни готино, когато хората ни казват, че искали да посетят Балканите и след известно проучване решили, че най-красивото място ще да е България.
Продължаваме бягството си на юг и се наслаждаваме на спокойствието около канала. Изучаваме големите сини птици и те нас. По едно време започва да вали лекичко, така че се спираме на една мини полянка на брега и се настаняваме. Опъваме палатката и с големия дъждобран организираме малка кухня между двете колела, където се мушваме, за да се храним.
29.11.15г.
Сива утрин, леко вали, но е все още топло. Сякаш току що дойде есента. Не знам за глобалното затопляне, но ми се струва, че сезоните са се изместили поне с месец-два. Ако това, което казват индианците на север, че земята е извъртяла остта си и звездите вече не са на същото място, има логика и сезоните да са се извъртели заедно със Земята.
Продължаваме на юг по канали и пътеки и канали и пътеки, сигурно тук са се заселили много холандци и са направили системата от канали и вело пътища. Като се има предвид и лекият дъждец си е баш, като в Холандия.
Лека полека започваме да влизаме във Филаделфия. Минаваме през много мизерни и наведени предградия. Улиците са много тесни и от двете страни са спрели коли. Никой не може да ни задмине, така че се налага от време на време да спираме и да пускаме колите. Стигаме и до центъра на града, там е много пъстро и готино, почти всяка сграда има поне една стена изрисувана, а има и много хубави кътчета. За съжаление кефът ми се разваля от кулминацията на събиращата се, вече от няколко дни болка в един зъб. За пръв път в живота ми имам болка в зъб. Това е много неподходящ момент за сефте или по-скоро неподходяща държава за стоматологични услуги.
В един момент се оказваме в един парк от другата страна на града. Силуетът на Филаделфия е готин и се спираме за обяд с хубава гледка. Когато продължаваме изведнъж вече всичко е различно, сякаш направихме пространствено-времеви скок и се озовахме в Германия. Откачено.
За нощувка си избираме един парк, който обаче все още е много оживен и засега не можем да си извадим палатката. Обикаляме в търсене на хубаво място и без да се усетим затъваме в кал. Тегаво, 4оликса много хубаво се задръства в калта, добре че попадаме на едно хубаво дървено островче, където опъваме палатката.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
