текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
18.11.15г.
Ухаа, с какъв махмурлук се будим само, Това ни се случва за втори път за последните пет месеца и половина. Първият път бе в Чикаго и вторият вчера, в Ню Йорк. Ха, ха, това може би е покварата на големия град. Като градско чедо бих казала, че определено ми липсва шляенето по цели нощи и безсмислените разговори до сутринта, кесенето в различни паркове, градинки и барчета. Хубава нощ изкарахме снощи, както би казал Слав, "Нямам забележки". Само махмурлука ни мъчи малко днес, но к'во ти пука, беше много яко снощи.
Малко бе труден днешният ден, но все пак успяваме да го завършим успешно с вкусна вечеря!
19.11.15г.
Такаа, днес се връщаме към задълженията. Куба и как ще стигнем до там. Хайде обратно към ребуса с хиляди неизвестни. Макар, че отговорът вече е ясен, трябват ни пари, за да летим до там. Този вариант не ни харесва много, защото е голяма хамалогия с колелата.
Днес събирам кураж и пиша до редакцията на няколко списания, пък каквото ще да става! Може пък да удари някъде късмета.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
18.11.15г.
Ухаа, с какъв махмурлук се будим само, Това ни се случва за втори път за последните пет месеца и половина. Първият път бе в Чикаго и вторият вчера, в Ню Йорк. Ха, ха, това може би е покварата на големия град. Като градско чедо бих казала, че определено ми липсва шляенето по цели нощи и безсмислените разговори до сутринта, кесенето в различни паркове, градинки и барчета. Хубава нощ изкарахме снощи, както би казал Слав, "Нямам забележки". Само махмурлука ни мъчи малко днес, но к'во ти пука, беше много яко снощи.
Малко бе труден днешният ден, но все пак успяваме да го завършим успешно с вкусна вечеря!
19.11.15г.
Такаа, днес се връщаме към задълженията. Куба и как ще стигнем до там. Хайде обратно към ребуса с хиляди неизвестни. Макар, че отговорът вече е ясен, трябват ни пари, за да летим до там. Този вариант не ни харесва много, защото е голяма хамалогия с колелата.
Днес събирам кураж и пиша до редакцията на няколко списания, пък каквото ще да става! Може пък да удари някъде късмета.
20.11.15г.
Стига толкова сме я умували тази Куба, точка. Стигаме до Флорида и от там го мислим и търсим начини, за които не пише в интернет. Макар, че морският стоп може да се окаже малко психарска история. Вече е решено, пристигнат ли резервните части за котлончето, тръгваме на юг. Междувременно ще се опитаме да направим презентация в града, пратих над 40 имейла, надявам се все някой ще откликне.
21.11.15г.
Днес трябва да си починем от дилемата с Куба. Тъкмо довечера ще се видим с Бисер и жена му, да разпуснем малко. За придвижването с метрото до края на Бронкс ни трябват няколко часа, така че тръгваме много преди уречената среща.
Пътуването с метрото бе потно, претъпкано и дълго. Минахме през 60 спирки, докато слезнем. Абсолютно всякакви хора има във влака, бели, черни, бедни, богати, клошари, наркомани и ние. След още няколко часа таралянкане сме най-накрая у Бисер и Жени, запознаваме се и с дъщеря им София, точно преди да си легне. Там също е и един техен приятел Дейв. Въртят се и два питбула, този на име Зара, е кучето домакин.
Много хубаво си говорим, пием биричка и от време на време навестяваме гълъбарника. Изведнъж, като прозрение се разреши и дилемата ни с Куба. И тук, който има добри географски познания да внимава, а който не - да си отвори гугъл и да следи най-адекватното решение, до което стигнахме. Значи, потегляме на юг в посока Вашингтон ДС, за да си купим визи за Куба. От там се пускаме към Маями, все по краибрежието на Флорида, за да душим за възможности и яхти, отиващи на там. Ако не стане, потегляме на запад към Ню Орлиънс, от там към Тексас и влизаме в Мексико. Ще караме до Тихуана и от там ще влезнем в Калифорния. На границата ще ни дадат нов срок от шест месеца да джиткаме из Щатите. После ще се врътнем през Невада, Колорадо, Юта, Аризона, Ню Мексико и пак в Мексико. От Мексико може да се окаже, че има повече варианти да се стигне до Куба, така че имаме и план Б. Всичко това ни звучи вече като план, така че голям товар ни пада от плещите. Днес ще се празнува!
Идва и детегледачката на София, така че сме свободни да се впуснем в нощния живот на Бронкс. Шляенето по улиците на този квартал въобще не е преминаване на каше в гетото. Напротив, кварталът си е супер, баровете са пълни до пръсване и купонът тече. Накрая и ние се спираме в един бар. Вътре има телевизори с различни спортове, но въпреки това купонът е на шест. Пем бирички и се кефим на живота.
Днес се затвърди впечатлението ни, че в тоалетните на баровете в Ню Йорк, винаги има по един кибик. Една китайка е прегърнала куп бели кърпи и ги предлага на хората, след като си измият ръцете. До нея има кутия за бакшиши. Това ми изглежда сякаш тя сама си е дошла и никой от заведението не знае за нейното присъствие. Или още по-безумно, представете си, наели са я, за да седи там всяка вечер и да предлага кърпи.
Настроението е на шест, пием бирички и се надвикваме със силната музика в опитите да си говорим. Голям празник си е за нас стигането до план А и Б. До момента не ни се беше случвало да оставаме без посока. Като тръгнахме беше ясно, че трябва да стигнем до Ню Йорк. Най-накрая стигнахме и пътят ни на запад бе отсечен. Не можем да стоим по-дълго от Март, така че няма как да си циклим във Флорида до пролетта… Абе изобщо голяма главоблъсканица. Радвам се, че пак имаме посока. За няколко дни бяхме изпаднали в безтегловност - Ама как? На къде?..... Айде наздраве, измислихме го!
Стига толкова сме я умували тази Куба, точка. Стигаме до Флорида и от там го мислим и търсим начини, за които не пише в интернет. Макар, че морският стоп може да се окаже малко психарска история. Вече е решено, пристигнат ли резервните части за котлончето, тръгваме на юг. Междувременно ще се опитаме да направим презентация в града, пратих над 40 имейла, надявам се все някой ще откликне.
21.11.15г.
Днес трябва да си починем от дилемата с Куба. Тъкмо довечера ще се видим с Бисер и жена му, да разпуснем малко. За придвижването с метрото до края на Бронкс ни трябват няколко часа, така че тръгваме много преди уречената среща.
Пътуването с метрото бе потно, претъпкано и дълго. Минахме през 60 спирки, докато слезнем. Абсолютно всякакви хора има във влака, бели, черни, бедни, богати, клошари, наркомани и ние. След още няколко часа таралянкане сме най-накрая у Бисер и Жени, запознаваме се и с дъщеря им София, точно преди да си легне. Там също е и един техен приятел Дейв. Въртят се и два питбула, този на име Зара, е кучето домакин.
Много хубаво си говорим, пием биричка и от време на време навестяваме гълъбарника. Изведнъж, като прозрение се разреши и дилемата ни с Куба. И тук, който има добри географски познания да внимава, а който не - да си отвори гугъл и да следи най-адекватното решение, до което стигнахме. Значи, потегляме на юг в посока Вашингтон ДС, за да си купим визи за Куба. От там се пускаме към Маями, все по краибрежието на Флорида, за да душим за възможности и яхти, отиващи на там. Ако не стане, потегляме на запад към Ню Орлиънс, от там към Тексас и влизаме в Мексико. Ще караме до Тихуана и от там ще влезнем в Калифорния. На границата ще ни дадат нов срок от шест месеца да джиткаме из Щатите. После ще се врътнем през Невада, Колорадо, Юта, Аризона, Ню Мексико и пак в Мексико. От Мексико може да се окаже, че има повече варианти да се стигне до Куба, така че имаме и план Б. Всичко това ни звучи вече като план, така че голям товар ни пада от плещите. Днес ще се празнува!
Идва и детегледачката на София, така че сме свободни да се впуснем в нощния живот на Бронкс. Шляенето по улиците на този квартал въобще не е преминаване на каше в гетото. Напротив, кварталът си е супер, баровете са пълни до пръсване и купонът тече. Накрая и ние се спираме в един бар. Вътре има телевизори с различни спортове, но въпреки това купонът е на шест. Пем бирички и се кефим на живота.
Днес се затвърди впечатлението ни, че в тоалетните на баровете в Ню Йорк, винаги има по един кибик. Една китайка е прегърнала куп бели кърпи и ги предлага на хората, след като си измият ръцете. До нея има кутия за бакшиши. Това ми изглежда сякаш тя сама си е дошла и никой от заведението не знае за нейното присъствие. Или още по-безумно, представете си, наели са я, за да седи там всяка вечер и да предлага кърпи.
Настроението е на шест, пием бирички и се надвикваме със силната музика в опитите да си говорим. Голям празник си е за нас стигането до план А и Б. До момента не ни се беше случвало да оставаме без посока. Като тръгнахме беше ясно, че трябва да стигнем до Ню Йорк. Най-накрая стигнахме и пътят ни на запад бе отсечен. Не можем да стоим по-дълго от Март, така че няма как да си циклим във Флорида до пролетта… Абе изобщо голяма главоблъсканица. Радвам се, че пак имаме посока. За няколко дни бяхме изпаднали в безтегловност - Ама как? На къде?..... Айде наздраве, измислихме го!
22.11.15г.
Ставаме в 10 ч. сутринта, толкова късно не сме се събуждали от Аляска насам. Ох, и главата натежала, още пълна с бира. Важното е, че всички са свежи на закуска. Казваме си “Чао” и се отправяме към метрото. Трябва да пропътуваме през три квартала, за да стигнем до Манхатън, където имаме среща със съученичка на Слав от Академията.
На първа спирка в Бронкс сме само ние и черни, влакът се движи отгоре, през града. Около нас има паркове и игрища. После хората около нас станаха криминално черни, а пейзажът се смени с гета. Абсолютно еднакви, скучни, тухлени сгради и изведнъж на заден план, в далечината, хоп, изкача една бяла, неокласическа сграда, после пак гето, гето, гето. После влакът слиза под земята и се пълни с хора от всякакви националности, малко под средната класа. Малко преди да слезнем в сърцето на Манхатан, вече има всчкакви хора във влака, всички раси и класи.
Забираме и Калина от един претъпкан площад и се скриваме в малките улички, далеч от авенютата, площадите и навалицата. Както всички ни казваха, Ню Йорк е най-хубав преди Коледа, всичко е светнало в очакване. Шляем се безцелно по улиците и накрая влизаме в едно кафе да се стоплим. Там масите са от камък и има табеширчета за рисуване. Всичко в Ню Йорк има своя уникален стил, за всичко е помислено, нищо не имитира нищо, всичко е уникално. Много ми харесва това, все повече ми харесва този град. Вдъхновението и въображението просто се носят във въздуха. Среда за хора готови да се скъсат от бачкане, за да успеят и да бъдат най-добрите.
Ставаме в 10 ч. сутринта, толкова късно не сме се събуждали от Аляска насам. Ох, и главата натежала, още пълна с бира. Важното е, че всички са свежи на закуска. Казваме си “Чао” и се отправяме към метрото. Трябва да пропътуваме през три квартала, за да стигнем до Манхатън, където имаме среща със съученичка на Слав от Академията.
На първа спирка в Бронкс сме само ние и черни, влакът се движи отгоре, през града. Около нас има паркове и игрища. После хората около нас станаха криминално черни, а пейзажът се смени с гета. Абсолютно еднакви, скучни, тухлени сгради и изведнъж на заден план, в далечината, хоп, изкача една бяла, неокласическа сграда, после пак гето, гето, гето. После влакът слиза под земята и се пълни с хора от всякакви националности, малко под средната класа. Малко преди да слезнем в сърцето на Манхатан, вече има всчкакви хора във влака, всички раси и класи.
Забираме и Калина от един претъпкан площад и се скриваме в малките улички, далеч от авенютата, площадите и навалицата. Както всички ни казваха, Ню Йорк е най-хубав преди Коледа, всичко е светнало в очакване. Шляем се безцелно по улиците и накрая влизаме в едно кафе да се стоплим. Там масите са от камък и има табеширчета за рисуване. Всичко в Ню Йорк има своя уникален стил, за всичко е помислено, нищо не имитира нищо, всичко е уникално. Много ми харесва това, все повече ми харесва този град. Вдъхновението и въображението просто се носят във въздуха. Среда за хора готови да се скъсат от бачкане, за да успеят и да бъдат най-добрите.
23.11.15г.
Тръгваме на юг в четвъртък, до тогава имаме много работа. Аз се заемам с клипчето, което обещахме на “Стената” за “Дни на предизвикателствата”. Поне сега имаме хубав компютър да ползваме.
В началото изглежда, като мисията невъзможна да се направи адекватно видео с всичките ни неадекватни клипчета. Звукът е под всякаква критика….. Изобщо трябва магия да се случи. Мина целия ден, докато намеря начин да вържа клипчетата във видео, разказващо за нашите приключения и предизвикателства.
Следобед се обади един приятел на Бисер, който каза, че има възможност да вземе Слав за един ден на работа утре. Хаха, Слав ще е хамал за един ден, но пък идеално, ето и малко кинти.
24.11.15г.
Днес рано сутринта Слав отива на работа, а аз се заемам с видеото. Оказва се, че баща ми лети в сряда вечерта за Амстердам, така че днес ни е последната вечер заедно. Отиваме на ресторант и пием винце. Слав е малко от другата страна, защото днес се е разболял, докато бил на работа. Това звучи, като ужасен работен ден.
Тръгваме на юг в четвъртък, до тогава имаме много работа. Аз се заемам с клипчето, което обещахме на “Стената” за “Дни на предизвикателствата”. Поне сега имаме хубав компютър да ползваме.
В началото изглежда, като мисията невъзможна да се направи адекватно видео с всичките ни неадекватни клипчета. Звукът е под всякаква критика….. Изобщо трябва магия да се случи. Мина целия ден, докато намеря начин да вържа клипчетата във видео, разказващо за нашите приключения и предизвикателства.
Следобед се обади един приятел на Бисер, който каза, че има възможност да вземе Слав за един ден на работа утре. Хаха, Слав ще е хамал за един ден, но пък идеално, ето и малко кинти.
24.11.15г.
Днес рано сутринта Слав отива на работа, а аз се заемам с видеото. Оказва се, че баща ми лети в сряда вечерта за Амстердам, така че днес ни е последната вечер заедно. Отиваме на ресторант и пием винце. Слав е малко от другата страна, защото днес се е разболял, докато бил на работа. Това звучи, като ужасен работен ден.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
