текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
09.11.15г.
Макар, че имаме само няколко часа каране до Джърси Сити, ставаме рано, за да се помотаем, докато хората се занесат на работа. На сладки прикаказки със семейните познайници, прекарваме сутринта. Много добре закусили и заредени с благини за из път потегляме към бащината къща. Оказа се, че случайната нощувка у Станчо Станчев бе добър късмет, защото от тук нататък всичко е един безкраен град. Важното, е че поне тук-там се намира по някой байк път. На един се спираме, за да оскубем и опушим фазана, който намерихме вчера.
Продължаваме по пътя и ни догонва един странен чичо с колело. На кормилото крепи голям кашон, а самият типаж е много смешен, като филмов герой. Тембърът на гласа му и начинът му на говорене са велики. Пичът кара с нас около 5-6 км и през цялото време ни питаше разни неща, на които сам си отговаряше.
- Сега, когато деня е толкова къс, какво правите? Сигурно ставате рано и лягате рано. - чичото
- Да! - Яна
- От време на време не оставяте ли в хостели да нощувате? Сигурно не, защото те струват пари. - чичото
- Точно така! - Яна
- А как стигнахте до Аляска? Сигурно със самолет, на който сте качили и колелата? - чичото
- Да, правилно! - Яна
- А как се ориентирате и знаете кой път да хванете? Сигурно ползвате карти. - чичото
- Не, ползваме гугъл, той знае всичко. - Яна
- Ползвате гугъл, интересно. А как разбрахте за тази вело-пътека? Сигурно гугъл и за нея знае и ви я е казал. - чичото
- Да, гугъл ни каза. - Яна
Слав тактично се изтегли няколко метра по-напред, защото разговорът беше много досаден. На няколко пъти ми се прииска да му кажа, че бързаме и просто да дадем газ, но ми се стори много грубо. Та, изтърпяхме го, а после се смяхме.
Междувременно пак сме на улицата и трафикът е много натоварен. Това много изморява и спираме за почивка в един парк, където мислим да сготвим и пилето. Чудехме се дали да не опечем пилето за вечеря, но не бяхме сигурни дали баща ми ще го яде, така че приготвихме царски обяд.
И така, няколко часа по-късно, гладните, гладни българи продължават към океана. На броени часове сме от източното крайбрежие. Колкото повече се приближаваме, толкова по-силен става трафикът. Коли, коли, камиони, автобуси, пешеходци и само ние с колела. Задръстване и лудница, на където и да завием. След град Нюарк, навигацията ни праща в индустриалната част на града, където вървят само камиони. Това сме го играли още в самото начало на приключението, така че сме спокойни, защото знаем, че камионите са пичове.
Предстои ни да минем по два моста. Първият е ОК, макар че е само за камиони, поне има тротоар за пешеходци. Стигаме и до втория, вече се въртим на рампата, за да се качим на моста и навигацията се изключи, избяга от отговорност. Кучката ни прееба и се скри. Пред моста две магистрали се сливат в една, за да пресекат реката и да влезнат в града. Слав не иска да се връщаме два километра, за да минем по друг мост, така че следваме кучката. Междувременно оставаме заклещени на триъгълника, където се сливат двете движения и ни напред, ни назад. Всички карат адски бързо, а на всичкото отгоре, за да се включим в движението трябва да пресечем две ленти. Изглежда на триъгълника ще лагеруваме тази нощ. Един камион спасител в този момент ни видя и намали, за да ни даде шанс да застанем пред него и да се включим в движението. Едва стъпили с гуми на моста, разбираме, че това е от любимите ни решетъчни мостове. Изключително нестабилни сме, решетката ни занася ту на ляво, ту на дясно. В този момент напуснах тялото си, времето спря и всичко извън точката, в която съм съсредоточила погледа си се размаза и след това изчезна. Едновременно бях и не бях аз, и това се случваше и не се случваше. Нищо няма значение, просто трябва да мина от другата страна и да се махна от там. Колите минаваха на милиметри от нас и същевременно не съществуваха, само аз съм, сама съм на моста. Чувствах се като кукловод, който управлява кукла от високо.
Лека, полека звукът в картината започна да се връща, а аз се приземих обратно в тялото си. Вече сме от другата страна на моста. Това бе най-силното усещане за тук и сега, което някога съм имала. Момент на прозрение, в който разбираш, че няма никакво значение дали си или не си, но все пак да си е най-хубавото нещо.
Добре, кога отиваме в Куба?
Стигаме жилището на баща ми, оставяме говедата в хранилището за колела и се качваме горе с всичкия ни багаж. Първата ни работа е да изпием по един шот, а след това се къпем. След часа за хигиена и баща ми си идва от работа. Много мило, как само се е подготвил с кебабчета в наша чест.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
09.11.15г.
Макар, че имаме само няколко часа каране до Джърси Сити, ставаме рано, за да се помотаем, докато хората се занесат на работа. На сладки прикаказки със семейните познайници, прекарваме сутринта. Много добре закусили и заредени с благини за из път потегляме към бащината къща. Оказа се, че случайната нощувка у Станчо Станчев бе добър късмет, защото от тук нататък всичко е един безкраен град. Важното, е че поне тук-там се намира по някой байк път. На един се спираме, за да оскубем и опушим фазана, който намерихме вчера.
Продължаваме по пътя и ни догонва един странен чичо с колело. На кормилото крепи голям кашон, а самият типаж е много смешен, като филмов герой. Тембърът на гласа му и начинът му на говорене са велики. Пичът кара с нас около 5-6 км и през цялото време ни питаше разни неща, на които сам си отговаряше.
- Сега, когато деня е толкова къс, какво правите? Сигурно ставате рано и лягате рано. - чичото
- Да! - Яна
- От време на време не оставяте ли в хостели да нощувате? Сигурно не, защото те струват пари. - чичото
- Точно така! - Яна
- А как стигнахте до Аляска? Сигурно със самолет, на който сте качили и колелата? - чичото
- Да, правилно! - Яна
- А как се ориентирате и знаете кой път да хванете? Сигурно ползвате карти. - чичото
- Не, ползваме гугъл, той знае всичко. - Яна
- Ползвате гугъл, интересно. А как разбрахте за тази вело-пътека? Сигурно гугъл и за нея знае и ви я е казал. - чичото
- Да, гугъл ни каза. - Яна
Слав тактично се изтегли няколко метра по-напред, защото разговорът беше много досаден. На няколко пъти ми се прииска да му кажа, че бързаме и просто да дадем газ, но ми се стори много грубо. Та, изтърпяхме го, а после се смяхме.
Междувременно пак сме на улицата и трафикът е много натоварен. Това много изморява и спираме за почивка в един парк, където мислим да сготвим и пилето. Чудехме се дали да не опечем пилето за вечеря, но не бяхме сигурни дали баща ми ще го яде, така че приготвихме царски обяд.
И така, няколко часа по-късно, гладните, гладни българи продължават към океана. На броени часове сме от източното крайбрежие. Колкото повече се приближаваме, толкова по-силен става трафикът. Коли, коли, камиони, автобуси, пешеходци и само ние с колела. Задръстване и лудница, на където и да завием. След град Нюарк, навигацията ни праща в индустриалната част на града, където вървят само камиони. Това сме го играли още в самото начало на приключението, така че сме спокойни, защото знаем, че камионите са пичове.
Предстои ни да минем по два моста. Първият е ОК, макар че е само за камиони, поне има тротоар за пешеходци. Стигаме и до втория, вече се въртим на рампата, за да се качим на моста и навигацията се изключи, избяга от отговорност. Кучката ни прееба и се скри. Пред моста две магистрали се сливат в една, за да пресекат реката и да влезнат в града. Слав не иска да се връщаме два километра, за да минем по друг мост, така че следваме кучката. Междувременно оставаме заклещени на триъгълника, където се сливат двете движения и ни напред, ни назад. Всички карат адски бързо, а на всичкото отгоре, за да се включим в движението трябва да пресечем две ленти. Изглежда на триъгълника ще лагеруваме тази нощ. Един камион спасител в този момент ни видя и намали, за да ни даде шанс да застанем пред него и да се включим в движението. Едва стъпили с гуми на моста, разбираме, че това е от любимите ни решетъчни мостове. Изключително нестабилни сме, решетката ни занася ту на ляво, ту на дясно. В този момент напуснах тялото си, времето спря и всичко извън точката, в която съм съсредоточила погледа си се размаза и след това изчезна. Едновременно бях и не бях аз, и това се случваше и не се случваше. Нищо няма значение, просто трябва да мина от другата страна и да се махна от там. Колите минаваха на милиметри от нас и същевременно не съществуваха, само аз съм, сама съм на моста. Чувствах се като кукловод, който управлява кукла от високо.
Лека, полека звукът в картината започна да се връща, а аз се приземих обратно в тялото си. Вече сме от другата страна на моста. Това бе най-силното усещане за тук и сега, което някога съм имала. Момент на прозрение, в който разбираш, че няма никакво значение дали си или не си, но все пак да си е най-хубавото нещо.
Добре, кога отиваме в Куба?
Стигаме жилището на баща ми, оставяме говедата в хранилището за колела и се качваме горе с всичкия ни багаж. Първата ни работа е да изпием по един шот, а след това се къпем. След часа за хигиена и баща ми си идва от работа. Много мило, как само се е подготвил с кебабчета в наша чест.
10.11.15г.
Събуждаме се, а навън вали, та се къса, чак пейзажът през прозореца е изчезнал. Хубаво е да имаш покрив над главата си, когато времето е толкова хубаво.
Не сме имали почивен ден, откакто тръгнахме от Чикаго и сега усещаме насъбралата се умора в краката, главата и душата. Малко сме, като зеленчуци, плеснати с мокър парцал. За пръв път ние сме адски бавни, а времето тече безмилостно бързо. Имаме много неща за вършене, дори не знаем от къде да започнем. Всъщност знаем от къде. Гледа ни се филм. Настаняваме се удобно и киното започва. След филма, лека, полека се захващаме с дреболии. В късния следобед решавам да се възползвам от кухнята и да поупражня пекарските си умения.
Много е хубаво, че имаме базов лагер по пътя, дом, където да се приютим за малко.
11.11.15г.
Сигурност и комфорт, липсват ли ни? Времето навън е така приятно, като вчера, така че отговорът засега е - радваме се, че ги имаме. И фурната още е тук, така че мога да правя истински хляб всеки ден.
Дааааа, почивка, май наистина сме предобрили послдните няколко седмици. Хубаво е да имаш почивка от време на време. Краката са били изморени, но рутината на ежадневието ми е попречила да разбера това. Ставаме сутрин, прибираме палатка, правим кафе, закусваме, редим багажа и потегляме. Това е, животът ни вече, макар че е хубаво да се спреш на едно място за малко. Добре ни се отразява, да се отърсим малко от умората и пътя. Пък и мястото си го бива, от едната страна на апартамента виждаме Емпайър Стейт Билдинг, а от другата страна - Статуята на Свободата.
Събуждаме се, а навън вали, та се къса, чак пейзажът през прозореца е изчезнал. Хубаво е да имаш покрив над главата си, когато времето е толкова хубаво.
Не сме имали почивен ден, откакто тръгнахме от Чикаго и сега усещаме насъбралата се умора в краката, главата и душата. Малко сме, като зеленчуци, плеснати с мокър парцал. За пръв път ние сме адски бавни, а времето тече безмилостно бързо. Имаме много неща за вършене, дори не знаем от къде да започнем. Всъщност знаем от къде. Гледа ни се филм. Настаняваме се удобно и киното започва. След филма, лека, полека се захващаме с дреболии. В късния следобед решавам да се възползвам от кухнята и да поупражня пекарските си умения.
Много е хубаво, че имаме базов лагер по пътя, дом, където да се приютим за малко.
11.11.15г.
Сигурност и комфорт, липсват ли ни? Времето навън е така приятно, като вчера, така че отговорът засега е - радваме се, че ги имаме. И фурната още е тук, така че мога да правя истински хляб всеки ден.
Дааааа, почивка, май наистина сме предобрили послдните няколко седмици. Хубаво е да имаш почивка от време на време. Краката са били изморени, но рутината на ежадневието ми е попречила да разбера това. Ставаме сутрин, прибираме палатка, правим кафе, закусваме, редим багажа и потегляме. Това е, животът ни вече, макар че е хубаво да се спреш на едно място за малко. Добре ни се отразява, да се отърсим малко от умората и пътя. Пък и мястото си го бива, от едната страна на апартамента виждаме Емпайър Стейт Билдинг, а от другата страна - Статуята на Свободата.
12.11.15г.
Интересно е, че колкото повече почиваме, толкова повече усещаме умората. Краката лека, полека се издуват и стягат. Това е добър урок, че трябва да си даваме почивка от време на време. Тъкмо сега е подходящ момент да закърпим всички дупки по дрехите и да обърнем внимание на всичко, което има нужда от много време насам.
Започваме и да се чувстваме, като местни, толкова време сме вече в Америка. Може би, защото тук всеки е чужденец и всеки е имигрант и на никой не му пука, че ние просто преминаваме. Неусетно сме станали част от новия свят.
13.11.15г.
Добре, време е да се впуснем в града. Скачаме на колелата и се пускаме в посока - брегът на океана. Брулени от вятъра, точно зад Статуята на Свободата се любуваме на гледката от небостъргачи. Във въпросния парк се опитваме да заснемем видео за "Стената", но с джобната ни сапунерка няма как да запишем хубав звук. Винаги вятърът кънти, винаги има страничен шум. Дадохме всичко от себе си поне, макар че не е много ясно дали изобщо има някакви резултати.
В късния следобед, премръзнали се връщаме да готвим вечеря. Големи кулинари сме станали покрай това пътуване. Баща ми се притеснява, че покрай нас ще качи излишни килограми.
Интересно е, че колкото повече почиваме, толкова повече усещаме умората. Краката лека, полека се издуват и стягат. Това е добър урок, че трябва да си даваме почивка от време на време. Тъкмо сега е подходящ момент да закърпим всички дупки по дрехите и да обърнем внимание на всичко, което има нужда от много време насам.
Започваме и да се чувстваме, като местни, толкова време сме вече в Америка. Може би, защото тук всеки е чужденец и всеки е имигрант и на никой не му пука, че ние просто преминаваме. Неусетно сме станали част от новия свят.
13.11.15г.
Добре, време е да се впуснем в града. Скачаме на колелата и се пускаме в посока - брегът на океана. Брулени от вятъра, точно зад Статуята на Свободата се любуваме на гледката от небостъргачи. Във въпросния парк се опитваме да заснемем видео за "Стената", но с джобната ни сапунерка няма как да запишем хубав звук. Винаги вятърът кънти, винаги има страничен шум. Дадохме всичко от себе си поне, макар че не е много ясно дали изобщо има някакви резултати.
В късния следобед, премръзнали се връщаме да готвим вечеря. Големи кулинари сме станали покрай това пътуване. Баща ми се притеснява, че покрай нас ще качи излишни килограми.
14.11.15г.
Планът за днес вече е Манхатън, от кога сме тук, а още не сме отишли в луницата. Планът на баща ми е да работи, така че го въвличаме и него в нашия план.
След обилна закуска с палачинки се отправяме към влака, който ще ни остави в самото сърце на града. Откачено е, като се замислиш, че влакът минава по реката, заедно с няколко линии от метрото, няколко магистрали и какво ли още не. Слизаме на 33'та улица и 5'то авеню, прословутото 5'то авеню. За мен не е нищо ново да бродя из улиците на Манхатън, но за Слав е. Определено си е вълнуващо първото стъпване в един от най-известните и големи градове в света. Всъщност на мен все още ми е вълнуващо като идвам. Лудостта, която цари в този град ми се струва абсолютно невъзможна да бъде описана в думи. Градът трябва да бъде пропуснат през порите. Трябва да се разхождаш по улиците и да подритваш боклука. Да усетиш миризмата на канал. Трябва да преживееш навалицата по улиците и да усетиш клаустрофобията на Таймс Скуеър. Да станеш турист, който се дразни на туристите. Да отидеш в Сентръл Парк и да настъпиш конско лайно. Да се налюбуваш с очите си на отразената светлина от всички високи, стъклени сгради. Само тогава ще можем да се разберем, когато си говорим за Ню Йорк.
Винаги е малко странно да си на такова известно място, където са снимани повечето американски филми. Сякаш предварително си наясно за скъпарските сгради и купона, който никога не спира. След дългата разхока, сядаме в едно кафе, за да се стоплим и починем. Мястото се оказа Едгър Алън По кафе и ликът на гения те гледа от всички стени.
Готови сме да продължим с разходката. Минаваме по улица само за осветителни тела, по улица само с бутикови магазинчета и по улица с какво ли не. Цялата конкуренция събрана на една улица. Минаваме и през Чайна таун, но в Ню Йорк този квартал не е така пренаселен, смръдлив и засипан с евтини китайски боклуци. Пресичаме улицата и попадаме в малката Италия. Тук сядаме в едно ресторантче за вечеря. В заведението има два пъти повече хора, от максимума на квадратурата. Страхотна лудница цари вътре. Всички викат и се хилят с пълна сила. Наистина е адски шумно. Баща ми ни казва, че е типично за американците да вдигат адска олелия, когато отидат на ресторант.
След лудницата в ресторанта се преместваме в една малка, тиха слакарница за десерт.
Планът за днес вече е Манхатън, от кога сме тук, а още не сме отишли в луницата. Планът на баща ми е да работи, така че го въвличаме и него в нашия план.
След обилна закуска с палачинки се отправяме към влака, който ще ни остави в самото сърце на града. Откачено е, като се замислиш, че влакът минава по реката, заедно с няколко линии от метрото, няколко магистрали и какво ли още не. Слизаме на 33'та улица и 5'то авеню, прословутото 5'то авеню. За мен не е нищо ново да бродя из улиците на Манхатън, но за Слав е. Определено си е вълнуващо първото стъпване в един от най-известните и големи градове в света. Всъщност на мен все още ми е вълнуващо като идвам. Лудостта, която цари в този град ми се струва абсолютно невъзможна да бъде описана в думи. Градът трябва да бъде пропуснат през порите. Трябва да се разхождаш по улиците и да подритваш боклука. Да усетиш миризмата на канал. Трябва да преживееш навалицата по улиците и да усетиш клаустрофобията на Таймс Скуеър. Да станеш турист, който се дразни на туристите. Да отидеш в Сентръл Парк и да настъпиш конско лайно. Да се налюбуваш с очите си на отразената светлина от всички високи, стъклени сгради. Само тогава ще можем да се разберем, когато си говорим за Ню Йорк.
Винаги е малко странно да си на такова известно място, където са снимани повечето американски филми. Сякаш предварително си наясно за скъпарските сгради и купона, който никога не спира. След дългата разхока, сядаме в едно кафе, за да се стоплим и починем. Мястото се оказа Едгър Алън По кафе и ликът на гения те гледа от всички стени.
Готови сме да продължим с разходката. Минаваме по улица само за осветителни тела, по улица само с бутикови магазинчета и по улица с какво ли не. Цялата конкуренция събрана на една улица. Минаваме и през Чайна таун, но в Ню Йорк този квартал не е така пренаселен, смръдлив и засипан с евтини китайски боклуци. Пресичаме улицата и попадаме в малката Италия. Тук сядаме в едно ресторантче за вечеря. В заведението има два пъти повече хора, от максимума на квадратурата. Страхотна лудница цари вътре. Всички викат и се хилят с пълна сила. Наистина е адски шумно. Баща ми ни казва, че е типично за американците да вдигат адска олелия, когато отидат на ресторант.
След лудницата в ресторанта се преместваме в една малка, тиха слакарница за десерт.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
