текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
05.11.15г.
Иска ни се да останем още ден, за да поопознаем тайфата от къщата, но по-добре да се движим, докато времето е хубаво. Решаваме само да се помотаме там известно време преди да тръгнем. Много хубаво време, въобще не сме очаквали през Ноември да е толкова хубаво времето, очаквахме да е клинчарник, но глобалното затопляне явно също ни е фен, макар и да не ни следи във фейсбук. Днес се връщаме към катеренето на безкрайно дълги, тегави баири, на които ако се спреш, ще паднеш по гръб. Поне тегавото изкачване винаги приключва с бързо спускане. Но в случая асфалта е на вълнички и не можем да се изтреляме, както ни се иска. Изкачването създаваше усещане за падане по гръб, а спускането създава усещане за човка и очи. Поне не се изисква никакво усилие, за да търкаляш гумите надолу по планината. Важното, е че не спираме да се оглеждаме за гъби и ябълки.
Преди един хълм се спираме, защото оттатък баира следва град за следващите 30 км, а скоро ще се стъмни. В едно малко провинциално паркче се настаняваме и ни е бомба.
06.11.15г.
Събуждаме се и все още е прекрасно време, очаква се да вали, но се надяваме да се размине. От тук потегляме към щата Пенсилвания, от където трябва да пресечем Апелачите. Много красив щат, разположен в сърцето на старата планина. За съжаление местните не си ценят много богатството. Тоеа е най-замърсената природа, която сме виждали, от както сме тръгнали, да Саймън, по-голям боклучарник е дори от Черна Гора. Тук от където и да минаваме, все е частна собственост, всяко парченце земя е нечие. На всяко дърво е закачено предупреждение, че ако влезнеш в чуждата собственост ще трябва да си понесеш последствията. Сигурно затова никой не смее да се завре в горите, за да ги изчисти.
Докато се наслаждаваме на пейзажа, навигацията ни наиграва много лошо и ни прекарва по един много, много тесен път. Минава през едно ждрело, така че от едната страна скалата, а от другата е дерето. Няма аварийна лента, трафикът е много натоварен и на всичкото отгоре вървят и от камионите, които са "извънгабаритни". Извънгабаритните на това пътченце се движат и в двете ленти. Супер тегаво е минаването, защото на колите не им пука и минават на косъмче от нас.
Важното, е че се махнахме невредими от този гаден път и продължаваме рязко нагоре по един тегав баир. Много стръмни пътища, това не го очаквахме, тази планина дори не може да се сравнява с Роки Маунтинс по острота, а въпреки това.... За капак на изпотителното ни качване, последните 7км са по чакъл, докато ни вали ситен дъждец.
На върха на Пенсилвания сме! Аха да се пуснем надолу и кучката ни спира, защото ни казва да минем по някакъв път за колелала. Имам усещането, че тъпата навигация пак ще ни наиграе, защото все пак сме в планината и това сигурно е маунтин байк маршрут, но Слав безусловно се подчинява на кучката. Пътеката е отвратителна, посипана с пясък, камъни, едри камъни, остри камъни, а ние затъваме, после силно се раздрусваме. Изобщо предвижването е бавно и тегаво. Накрая стигаме до един момент, където наклона е сигурно минимум 25 процента, без да преувеличавам. Едвам избутваме колелата до горе в затъващите пясъци. После пътят продължава по същия начин, само че надолу. А не, стига толкова, аз не мога да се занимавам вече с тия глупости. Колелото е достатъчно тежко и предпочитам да го карам, а не да го бутам. Успоредно до пътеката върви черен път, така че се пренасяме там. След около 10 км виждаме, че пътеката става ОК и се връщаме там. Тъкмо навреме, за да отворим палатката. Аз се заемам с вечерята, а Слав с въдицата. Колкото до вечерята, тя ще бъде типична, традиционна cycle4recycle вечеря от манячини и комбайниеро. Тамън размесвам и разточвам тестото и се чува "пук" и заваля. Храната се намокри, докато подсигурим периметъра и Слав сърдито казва:
- Офффф, цялата ни екипировка е мокра.
- Ма то само тестото и тендьерите са мокри, екипировката си е ОК. - казвам аз
- Да, именно.
Е да, все пак манджата си е важна част от екипировката. Дъжда отминава и продължаваме с готвенето. Единственият проблем, е че тестото за манячини е мокро. Сляв организира простор за чорапи от три пръчки и просваме тестото до огъня да се суши. Вечерята, закуската и обяда бяха спасени благодарение на вдъхновението протекло от празните ни стомаси. А след вечеря Слав пита:
- А какво имаме за десерт, маняче.
- За десерт, маняче, ще си оближем лъжиците!
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
05.11.15г.
Иска ни се да останем още ден, за да поопознаем тайфата от къщата, но по-добре да се движим, докато времето е хубаво. Решаваме само да се помотаме там известно време преди да тръгнем. Много хубаво време, въобще не сме очаквали през Ноември да е толкова хубаво времето, очаквахме да е клинчарник, но глобалното затопляне явно също ни е фен, макар и да не ни следи във фейсбук. Днес се връщаме към катеренето на безкрайно дълги, тегави баири, на които ако се спреш, ще паднеш по гръб. Поне тегавото изкачване винаги приключва с бързо спускане. Но в случая асфалта е на вълнички и не можем да се изтреляме, както ни се иска. Изкачването създаваше усещане за падане по гръб, а спускането създава усещане за човка и очи. Поне не се изисква никакво усилие, за да търкаляш гумите надолу по планината. Важното, е че не спираме да се оглеждаме за гъби и ябълки.
Преди един хълм се спираме, защото оттатък баира следва град за следващите 30 км, а скоро ще се стъмни. В едно малко провинциално паркче се настаняваме и ни е бомба.
06.11.15г.
Събуждаме се и все още е прекрасно време, очаква се да вали, но се надяваме да се размине. От тук потегляме към щата Пенсилвания, от където трябва да пресечем Апелачите. Много красив щат, разположен в сърцето на старата планина. За съжаление местните не си ценят много богатството. Тоеа е най-замърсената природа, която сме виждали, от както сме тръгнали, да Саймън, по-голям боклучарник е дори от Черна Гора. Тук от където и да минаваме, все е частна собственост, всяко парченце земя е нечие. На всяко дърво е закачено предупреждение, че ако влезнеш в чуждата собственост ще трябва да си понесеш последствията. Сигурно затова никой не смее да се завре в горите, за да ги изчисти.
Докато се наслаждаваме на пейзажа, навигацията ни наиграва много лошо и ни прекарва по един много, много тесен път. Минава през едно ждрело, така че от едната страна скалата, а от другата е дерето. Няма аварийна лента, трафикът е много натоварен и на всичкото отгоре вървят и от камионите, които са "извънгабаритни". Извънгабаритните на това пътченце се движат и в двете ленти. Супер тегаво е минаването, защото на колите не им пука и минават на косъмче от нас.
Важното, е че се махнахме невредими от този гаден път и продължаваме рязко нагоре по един тегав баир. Много стръмни пътища, това не го очаквахме, тази планина дори не може да се сравнява с Роки Маунтинс по острота, а въпреки това.... За капак на изпотителното ни качване, последните 7км са по чакъл, докато ни вали ситен дъждец.
На върха на Пенсилвания сме! Аха да се пуснем надолу и кучката ни спира, защото ни казва да минем по някакъв път за колелала. Имам усещането, че тъпата навигация пак ще ни наиграе, защото все пак сме в планината и това сигурно е маунтин байк маршрут, но Слав безусловно се подчинява на кучката. Пътеката е отвратителна, посипана с пясък, камъни, едри камъни, остри камъни, а ние затъваме, после силно се раздрусваме. Изобщо предвижването е бавно и тегаво. Накрая стигаме до един момент, където наклона е сигурно минимум 25 процента, без да преувеличавам. Едвам избутваме колелата до горе в затъващите пясъци. После пътят продължава по същия начин, само че надолу. А не, стига толкова, аз не мога да се занимавам вече с тия глупости. Колелото е достатъчно тежко и предпочитам да го карам, а не да го бутам. Успоредно до пътеката върви черен път, така че се пренасяме там. След около 10 км виждаме, че пътеката става ОК и се връщаме там. Тъкмо навреме, за да отворим палатката. Аз се заемам с вечерята, а Слав с въдицата. Колкото до вечерята, тя ще бъде типична, традиционна cycle4recycle вечеря от манячини и комбайниеро. Тамън размесвам и разточвам тестото и се чува "пук" и заваля. Храната се намокри, докато подсигурим периметъра и Слав сърдито казва:
- Офффф, цялата ни екипировка е мокра.
- Ма то само тестото и тендьерите са мокри, екипировката си е ОК. - казвам аз
- Да, именно.
Е да, все пак манджата си е важна част от екипировката. Дъжда отминава и продължаваме с готвенето. Единственият проблем, е че тестото за манячини е мокро. Сляв организира простор за чорапи от три пръчки и просваме тестото до огъня да се суши. Вечерята, закуската и обяда бяха спасени благодарение на вдъхновението протекло от празните ни стомаси. А след вечеря Слав пита:
- А какво имаме за десерт, маняче.
- За десерт, маняче, ще си оближем лъжиците!
07.11.15г.
Бързо се организираме и се втурваме към поредния пенсилвански баир. На върха на едно стръмно, чакълесто изкачване, виждаме около 20 диви пуйки да се мотат до пътя. Слизаме от колелата и се чрваме с надеждата да хванем поне едничка. Слав си набеляза една куца и я подгони нея, но тя излетя, така че се върна при другите, които вече бягаха през глава. Аз съм от другата страна с надеждата да им пресека пътя. Много тичане, но никакви резултати, пернатите се оказаха 100 пъти по-бързи от нас. Слав отбеляза, че поне си бе добра сутрешна загрявка.
Продължаваме в лудата пенсилванска инфраструктура и мръсотия. Трафикът навсякъде е натоварен независимо откъде минаваме и или има авариин лента, или не. Това място не ми се струва особено дружелюбно, а за колело не е особено приятно, макар пейзажа да е красив. Има нещо, или по-скоро няма нищо, което да витае в атмосферата там и да прави мястото специално по своемо си или да ни кара да се задържим там. Честно казано, бързаме да се разкараме от този щат, колкото се може по-бързо. Тук даже ни е странно, че никой не ни заговаря. Обикновено само да се спрем някъде и хората се надпреварват през глава да ни разпитват за това ти, онова ти. Водим по един и същи разговор с всеки, докато тълпата не се усети, че взаимно сме загубили много от времето си. Но пък е добре от друга страна, че никой не ни занимава, защото не губим ценно време. Пък и ако говорим за мисията си може и да ядосаме някой тук, имайки предвид колко е мръсно. Не искам да ме преследват с пушка по време на ловния сезон, много лесно може да излезне нещастен случай, няма да е новост за географската ширина.
Броени километри преди да се разкараме от Пенсилвания се изправяме пред голямо препятствие, недовършен мост. Този път реката, през която трябва да минем, е голяма и няма да стане просто да прецапаме с колелата. Слав разбира се не иска да заобикаляме и иска да осъществим една супер тегава процедура. И разбира се минаваме по тегавия начин. Накрая вместо да е доволен, че сме минали по неговия начин, Слав е кисел и сърдит, тъпо.
Скоро трябва поне да се разкараме от Пенсилвания, но за съжаление няма да е тази вечер. Ще спим в една гора, на границата на Пенсилвания и Ню Джърси, до реката Делауер, което е знаменито място за американската история. Това стана знаменито място и наща история, но сега точно не ми се говори за това. Просто ще нарека вечерта “Знаменитата вечер на реката Делауер”. Само ще споделя, че ядохме пелмени за вечеря.
Бързо се организираме и се втурваме към поредния пенсилвански баир. На върха на едно стръмно, чакълесто изкачване, виждаме около 20 диви пуйки да се мотат до пътя. Слизаме от колелата и се чрваме с надеждата да хванем поне едничка. Слав си набеляза една куца и я подгони нея, но тя излетя, така че се върна при другите, които вече бягаха през глава. Аз съм от другата страна с надеждата да им пресека пътя. Много тичане, но никакви резултати, пернатите се оказаха 100 пъти по-бързи от нас. Слав отбеляза, че поне си бе добра сутрешна загрявка.
Продължаваме в лудата пенсилванска инфраструктура и мръсотия. Трафикът навсякъде е натоварен независимо откъде минаваме и или има авариин лента, или не. Това място не ми се струва особено дружелюбно, а за колело не е особено приятно, макар пейзажа да е красив. Има нещо, или по-скоро няма нищо, което да витае в атмосферата там и да прави мястото специално по своемо си или да ни кара да се задържим там. Честно казано, бързаме да се разкараме от този щат, колкото се може по-бързо. Тук даже ни е странно, че никой не ни заговаря. Обикновено само да се спрем някъде и хората се надпреварват през глава да ни разпитват за това ти, онова ти. Водим по един и същи разговор с всеки, докато тълпата не се усети, че взаимно сме загубили много от времето си. Но пък е добре от друга страна, че никой не ни занимава, защото не губим ценно време. Пък и ако говорим за мисията си може и да ядосаме някой тук, имайки предвид колко е мръсно. Не искам да ме преследват с пушка по време на ловния сезон, много лесно може да излезне нещастен случай, няма да е новост за географската ширина.
Броени километри преди да се разкараме от Пенсилвания се изправяме пред голямо препятствие, недовършен мост. Този път реката, през която трябва да минем, е голяма и няма да стане просто да прецапаме с колелата. Слав разбира се не иска да заобикаляме и иска да осъществим една супер тегава процедура. И разбира се минаваме по тегавия начин. Накрая вместо да е доволен, че сме минали по неговия начин, Слав е кисел и сърдит, тъпо.
Скоро трябва поне да се разкараме от Пенсилвания, но за съжаление няма да е тази вечер. Ще спим в една гора, на границата на Пенсилвания и Ню Джърси, до реката Делауер, което е знаменито място за американската история. Това стана знаменито място и наща история, но сега точно не ми се говори за това. Просто ще нарека вечерта “Знаменитата вечер на реката Делауер”. Само ще споделя, че ядохме пелмени за вечеря.
08.11.15г.
Тиха, много тиха сутрин, което всъщност много ми харесва. Даже мисля, че е крайно време да се обърна към тишината. И така тихо влизаме в щата Ню Джърси в 8:00 ч. сутринта. Човекът, който събираше таксата за моста, не ни взе пари, а после на бензиностанцията не ни взеха пари, за да ни сипат газ в бутилката. Нов щат, нов късмет, даже намерихме един фазан на пътя. Само котлончето ни сгъна днес, което е много тъпо, но от друга страна поне му дават доживотна гаранция, така че при баща ми ще имаме време да изчакаме да ни пратят нова част.
Утре ще пристигнем и при баща ми, така че трябва да му се обадим да го предупредя. В неделя и той иска да се видим, защото утре ще е до късно на работа. Даже иска да ни вземе с колата, но няма как да стане, пък и така няма да е официално, че сме карали от Ледовития океан до Тихия океан и от там до Атлантическия океан. Разбираме се да се видим в едно градче с парк и езеро, които лесно се разпознават веднага на картата. Мястото е идеално, защото е на един час с колелата за нас и на един час с колата за баща ми.
Пристигаме първи и правим кафе, докато чакаме. Решаваме кръстословицата в български вестник и е малко странно как сме се спряли, за да пием кафе и да решаваме кръстословица. Идва и баща ми, запознавам го със Слав, Коня и 4olix’a. След процеса по опознаването, баща ми се сеща, че тук живее негов приятел, а ние веднага се сещаме, че в такъв случай можем да опънем палатка в двора му. От тук до окена е от онези безкрайни градове, които са всъщност 20-39 градчета, но никой не знае кое къде свършва и започва другото.
Въпросния приятел е Станчо, който разбира се няма нищо против и разбира се ни настанява в къщата. Поканени сме на BBQ и на приятна вечер. Всъщност една от вече многото прекрасни вечери в тефтера ми. Радвам се, че записвам всеки ден, от както сме тръгнали от Аляска, защото иначе нямаше да е възможно да запомня всичко и всички от пътя.
Тиха, много тиха сутрин, което всъщност много ми харесва. Даже мисля, че е крайно време да се обърна към тишината. И така тихо влизаме в щата Ню Джърси в 8:00 ч. сутринта. Човекът, който събираше таксата за моста, не ни взе пари, а после на бензиностанцията не ни взеха пари, за да ни сипат газ в бутилката. Нов щат, нов късмет, даже намерихме един фазан на пътя. Само котлончето ни сгъна днес, което е много тъпо, но от друга страна поне му дават доживотна гаранция, така че при баща ми ще имаме време да изчакаме да ни пратят нова част.
Утре ще пристигнем и при баща ми, така че трябва да му се обадим да го предупредя. В неделя и той иска да се видим, защото утре ще е до късно на работа. Даже иска да ни вземе с колата, но няма как да стане, пък и така няма да е официално, че сме карали от Ледовития океан до Тихия океан и от там до Атлантическия океан. Разбираме се да се видим в едно градче с парк и езеро, които лесно се разпознават веднага на картата. Мястото е идеално, защото е на един час с колелата за нас и на един час с колата за баща ми.
Пристигаме първи и правим кафе, докато чакаме. Решаваме кръстословицата в български вестник и е малко странно как сме се спряли, за да пием кафе и да решаваме кръстословица. Идва и баща ми, запознавам го със Слав, Коня и 4olix’a. След процеса по опознаването, баща ми се сеща, че тук живее негов приятел, а ние веднага се сещаме, че в такъв случай можем да опънем палатка в двора му. От тук до окена е от онези безкрайни градове, които са всъщност 20-39 градчета, но никой не знае кое къде свършва и започва другото.
Въпросния приятел е Станчо, който разбира се няма нищо против и разбира се ни настанява в къщата. Поканени сме на BBQ и на приятна вечер. Всъщност една от вече многото прекрасни вечери в тефтера ми. Радвам се, че записвам всеки ден, от както сме тръгнали от Аляска, защото иначе нямаше да е възможно да запомня всичко и всички от пътя.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
