текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
29.10.15г.
Няма смисъл още да излизаме от топлите чували. Навън е злокобно, кънтенето на вятъра, силата, с която се тресе палатката не ни мотивират да започваме деня. Чак към 8:30 се осмеляваме да надзърнем през входа на палатката. Вятърът е сменил посоката си и сега е попътен, макар и адски силен. Но нямаме много избор, трябва да местим. Закусваме и се натоварваме на колелата, потегляме в посока Ниагарски водопад.
И днес е злокобно, духа адски силно, почти не въртим педалите. Въздуха е нажежен, това не се усеща, като затихваща буря, а като набъбваща буря. Макар всички да са излезнали от скривалищата си и да разчистват улици и дворове от паднали дървета, сме убедени, че скоро ще има "Края на света част 2". Мразя продълженията, винаги са толкова по-слаби и на всичкото отгоре развалят цялата идея на филма. Но не мисля, че нашия случай ще е такъв, вятъра става все по-силен. Гладни сме, но няма къде да се скрием от злокобната стихия, за да готвим. Събираме около тон ябълки, за да има с какво да пълним стомасите, докато намерим нещо подходящо.
Започва и да вали, изобщо прекрасен ден, за да си навън с колелото. Поне намираме най-накрая къде да се скрием, за да готвим. Тъкмо да се навали, докато се нахраним. Когато продължаваме е крайно. Духа сигурно с над 100/120 км/ч, вали дъжд и видимостта е намалена. Без да въртим педалите се катерим по баира нагоре с 30км/ч, спирачките са мокри и едвам спираме на светофара. Това е вече супер крайно, духа ни ту към колите, ту към канафката, заливат ни огромни вълни от езерото-море, а колелата стават почти неуправляеми. Не можем да рискуваме повече, спешно трябва да намерим къде да се скрием. Виждала съм проклетия водопад и не е гледка, заради която си заслужава да умреш.
Добре, подслон. Пробваме в една църква, няма никой, после пробваме в една пожарна и там няма никой, няма никой и по улиците. Изведнъж всички изчезнаха, има логика всеки да иска да прекара края на света със семейството си. За сега се скриваме поне на завет под козирката на задния вход към пожарната. Тамън се скриваме и започва да вали град, вятърът се обръща и биваме обстрелвани. Ех да му е** ******а, злобно и проклето време. Виждаме, че входа за склада на пожарната е отключен и се скриваме вътре. Слав се притеснява, че вътре има камера, която записва, но от друга страна щом няма никой в зградата, значи няма кой да следи и камерата. Поне, ако някой следи може пък да ни приберът на топло за през ноща. Принципно тук е опция да се скрием поне от градушката, но не е място, където да нощуваме. Няма да ни се зарадват на сутринта, когато ни намерят. Навън ураганът кънти и трещи, и слънцето залязва, и няма изглед скоро да се смекчи, за да се махаме от пожарната. Чакаме!
По едно време виждаме, че съседната стая свети и чуваме гласове, явно пожарникарите са се появили. Отиваме да им се представим и да им кажем, че сме потърсили обежище в склада. Първият чичо казва:
- Ха, не знаех, че тази врата е отключена! Чакайте тук.
Чакаме. Идва втори чичо и казва:
- Ха, не знаех, че тази врата е отключена. Това означава влизане в чужда собственост. Чакайте тук.
Чакаме. Идват две ченгета и започват да ни разпитват. Накрая ни казват:
- Разбираме напълно, с този ураган не сте имали друг избор. Не се притеснявайте от утре температурите започват да се качват и ураганът приключва.
В този момент идват всички пожарникари. Най-старият изглежда много зъл, сигурно, ако той ни бе намерил щеше да ни удуши собственоръчно на момента. Личи си, че той е и най-старшия, прилича на някакъв хибрид между мечка гризли, питбул и човек. Пита ни:
- What the FUCK!
Обясняваме му. Той още повече се ядосва и отсича:
- Искам да ги арестувате за влизане в чужда собственост!
На ченгетата им става малко тъпо и не искат да ни арестуват. Казват, че ще ни дадът някакъв документ, с който да се явим в съда. Точно се приготвят да пишат и до нас идва друг пожарникар:
- Днес ви видях на пътя, значи идвате от Аляска и отивате...- тук следва обичайната серия от въпроси и отговори
Тогава шефа пак се обажда:
- Значи утре се махате от района и никой от вас, клуъни такива, няма да се яви в понеделник в съда?
Ние:
- Не.
Шефа:
- Добре, господа полицаи, не си губете времето, няма да повдигам обвинение.
Друг пожарникар:
- Дошли сте чак от Аляска, за да видите Ниагарския водопад?
Ние:
- Да!
Всички други:
- Та той е в задният ни двор....
- Да, приемаме го за даденост...
- Абсолютно, аз дори не съм го виждал още...
През това време ние бързо си събираме документите и багажа и благодарим, че свалят обвинението.
Шефа:
- Надявам се сте си научили урока, скапаняци такива.
Ние:
- Да, господине. Благодарим ви, господине.
Отново навън, брулени от вятъра, без подслон и сигурно място за нощувка, под обсадата на падащи дървета и клони. Лутаме се безпризорни в нощта, в големия и престъпен град Бъфало. Няма ни човек, ни пиле, ни комар в това злокобно време, само две манячета се лутат безпризорни. Виждаме един парк, но мястото изглежда, като място, където се подслоняват всички извратени психопати. От другата страна на улицата има бензиностанция. Влизаме и питаме момчето дали случайно няма някакви предложения за нас. Той ни праща обратно в парка на извратените на някакво скришно място, къдете често с приятели се събирали да купонясват и оставали да спят.
Лутайки се в гората, по чудо намираме мястото. Принципно е идеално каше, но не и когато има ураган и падат дървета. Няма подхоящо ъгълче на достатъчна дистанция от големите дървета. Вече е 10:30 ч., по-добро място няма да намерим за тази вечер, така че с надеждата, че всички сухи клони и дървета вече са паднали, си опъваме палатката.
Вятърът е така силен и злокобен, не мога да заспя. Чувствам се, като обезумяло, диво животно, адреналина направо ми излиза през ушите. От време на време палатката се разтриса от падащи до нас дървета............
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
29.10.15г.
Няма смисъл още да излизаме от топлите чували. Навън е злокобно, кънтенето на вятъра, силата, с която се тресе палатката не ни мотивират да започваме деня. Чак към 8:30 се осмеляваме да надзърнем през входа на палатката. Вятърът е сменил посоката си и сега е попътен, макар и адски силен. Но нямаме много избор, трябва да местим. Закусваме и се натоварваме на колелата, потегляме в посока Ниагарски водопад.
И днес е злокобно, духа адски силно, почти не въртим педалите. Въздуха е нажежен, това не се усеща, като затихваща буря, а като набъбваща буря. Макар всички да са излезнали от скривалищата си и да разчистват улици и дворове от паднали дървета, сме убедени, че скоро ще има "Края на света част 2". Мразя продълженията, винаги са толкова по-слаби и на всичкото отгоре развалят цялата идея на филма. Но не мисля, че нашия случай ще е такъв, вятъра става все по-силен. Гладни сме, но няма къде да се скрием от злокобната стихия, за да готвим. Събираме около тон ябълки, за да има с какво да пълним стомасите, докато намерим нещо подходящо.
Започва и да вали, изобщо прекрасен ден, за да си навън с колелото. Поне намираме най-накрая къде да се скрием, за да готвим. Тъкмо да се навали, докато се нахраним. Когато продължаваме е крайно. Духа сигурно с над 100/120 км/ч, вали дъжд и видимостта е намалена. Без да въртим педалите се катерим по баира нагоре с 30км/ч, спирачките са мокри и едвам спираме на светофара. Това е вече супер крайно, духа ни ту към колите, ту към канафката, заливат ни огромни вълни от езерото-море, а колелата стават почти неуправляеми. Не можем да рискуваме повече, спешно трябва да намерим къде да се скрием. Виждала съм проклетия водопад и не е гледка, заради която си заслужава да умреш.
Добре, подслон. Пробваме в една църква, няма никой, после пробваме в една пожарна и там няма никой, няма никой и по улиците. Изведнъж всички изчезнаха, има логика всеки да иска да прекара края на света със семейството си. За сега се скриваме поне на завет под козирката на задния вход към пожарната. Тамън се скриваме и започва да вали град, вятърът се обръща и биваме обстрелвани. Ех да му е** ******а, злобно и проклето време. Виждаме, че входа за склада на пожарната е отключен и се скриваме вътре. Слав се притеснява, че вътре има камера, която записва, но от друга страна щом няма никой в зградата, значи няма кой да следи и камерата. Поне, ако някой следи може пък да ни приберът на топло за през ноща. Принципно тук е опция да се скрием поне от градушката, но не е място, където да нощуваме. Няма да ни се зарадват на сутринта, когато ни намерят. Навън ураганът кънти и трещи, и слънцето залязва, и няма изглед скоро да се смекчи, за да се махаме от пожарната. Чакаме!
По едно време виждаме, че съседната стая свети и чуваме гласове, явно пожарникарите са се появили. Отиваме да им се представим и да им кажем, че сме потърсили обежище в склада. Първият чичо казва:
- Ха, не знаех, че тази врата е отключена! Чакайте тук.
Чакаме. Идва втори чичо и казва:
- Ха, не знаех, че тази врата е отключена. Това означава влизане в чужда собственост. Чакайте тук.
Чакаме. Идват две ченгета и започват да ни разпитват. Накрая ни казват:
- Разбираме напълно, с този ураган не сте имали друг избор. Не се притеснявайте от утре температурите започват да се качват и ураганът приключва.
В този момент идват всички пожарникари. Най-старият изглежда много зъл, сигурно, ако той ни бе намерил щеше да ни удуши собственоръчно на момента. Личи си, че той е и най-старшия, прилича на някакъв хибрид между мечка гризли, питбул и човек. Пита ни:
- What the FUCK!
Обясняваме му. Той още повече се ядосва и отсича:
- Искам да ги арестувате за влизане в чужда собственост!
На ченгетата им става малко тъпо и не искат да ни арестуват. Казват, че ще ни дадът някакъв документ, с който да се явим в съда. Точно се приготвят да пишат и до нас идва друг пожарникар:
- Днес ви видях на пътя, значи идвате от Аляска и отивате...- тук следва обичайната серия от въпроси и отговори
Тогава шефа пак се обажда:
- Значи утре се махате от района и никой от вас, клуъни такива, няма да се яви в понеделник в съда?
Ние:
- Не.
Шефа:
- Добре, господа полицаи, не си губете времето, няма да повдигам обвинение.
Друг пожарникар:
- Дошли сте чак от Аляска, за да видите Ниагарския водопад?
Ние:
- Да!
Всички други:
- Та той е в задният ни двор....
- Да, приемаме го за даденост...
- Абсолютно, аз дори не съм го виждал още...
През това време ние бързо си събираме документите и багажа и благодарим, че свалят обвинението.
Шефа:
- Надявам се сте си научили урока, скапаняци такива.
Ние:
- Да, господине. Благодарим ви, господине.
Отново навън, брулени от вятъра, без подслон и сигурно място за нощувка, под обсадата на падащи дървета и клони. Лутаме се безпризорни в нощта, в големия и престъпен град Бъфало. Няма ни човек, ни пиле, ни комар в това злокобно време, само две манячета се лутат безпризорни. Виждаме един парк, но мястото изглежда, като място, където се подслоняват всички извратени психопати. От другата страна на улицата има бензиностанция. Влизаме и питаме момчето дали случайно няма някакви предложения за нас. Той ни праща обратно в парка на извратените на някакво скришно място, къдете често с приятели се събирали да купонясват и оставали да спят.
Лутайки се в гората, по чудо намираме мястото. Принципно е идеално каше, но не и когато има ураган и падат дървета. Няма подхоящо ъгълче на достатъчна дистанция от големите дървета. Вече е 10:30 ч., по-добро място няма да намерим за тази вечер, така че с надеждата, че всички сухи клони и дървета вече са паднали, си опъваме палатката.
Вятърът е така силен и злокобен, не мога да заспя. Чувствам се, като обезумяло, диво животно, адреналина направо ми излиза през ушите. От време на време палатката се разтриса от падащи до нас дървета............
30.10.15г.
Утроро е тихо, студено, но слънчево. Вятърът е утихнал, дъждът е спрял и не се очакват повече падащи дървета. Хубаво, е че сме будни да видим края на урагана. Навсякъде около нас има паднали дървета. Напускаме нащо скривалище и виждаме, че ураганът е сложил край на есента и е изтрил всички красиви цветове от дърветата и е оставил само стърчащи във въздуха клони.
Навсякъде вършеят хора и трият следите от урагана. Някои къщи са останали без покриви, някои коли са заклещени под дървета, но поне разбираме, че няма нито един пострадал. Колкото до нас, съдбата се опитва да си навакса за вчера и ни праща само мили и добри хора. Първо бяха хората от парковия голф клуб, които ни поканиха вътре на топло да си пием кафето. После един човек ни подари кафе. Е, имахме малко лоши преживявания със закуската. Причината бе брашното с вкус на прах за пране, от което правихме хлебчета за закуска. Но след това влезнахме в Канада, защото от там водопада се вижда по-добре.
Даааа, Канада, веднага се усеща разликата, дори във въздуха. Тук всичко е лесно, а всички са много мили. Стигаме и водопада. Хората са прави, от канадската страна се вижда много по-добре. Погледа обхваща цялата подкова и сме малко над него. Гледката е много впечатляваща, самият водопад е под купола на няколко дъги, а слънцето е точно на онова място на небето, от което осветява по прекрасен начин света.
Една група иранци много се заинтересуваха от пътуването ни. Стояха при нас, снимахме се, говорихме си, а накрая ни заведоха на вечеря. Ех, да всичко е лесно и дружелюбно в Канада.
Тази вечер палатката си опъваме точно до водопада. Разбира се никой няма нищо против. Даже един човек се кара на кучето си, да не ни лае колелата, защото сигурно ще ни събуди.
Утроро е тихо, студено, но слънчево. Вятърът е утихнал, дъждът е спрял и не се очакват повече падащи дървета. Хубаво, е че сме будни да видим края на урагана. Навсякъде около нас има паднали дървета. Напускаме нащо скривалище и виждаме, че ураганът е сложил край на есента и е изтрил всички красиви цветове от дърветата и е оставил само стърчащи във въздуха клони.
Навсякъде вършеят хора и трият следите от урагана. Някои къщи са останали без покриви, някои коли са заклещени под дървета, но поне разбираме, че няма нито един пострадал. Колкото до нас, съдбата се опитва да си навакса за вчера и ни праща само мили и добри хора. Първо бяха хората от парковия голф клуб, които ни поканиха вътре на топло да си пием кафето. После един човек ни подари кафе. Е, имахме малко лоши преживявания със закуската. Причината бе брашното с вкус на прах за пране, от което правихме хлебчета за закуска. Но след това влезнахме в Канада, защото от там водопада се вижда по-добре.
Даааа, Канада, веднага се усеща разликата, дори във въздуха. Тук всичко е лесно, а всички са много мили. Стигаме и водопада. Хората са прави, от канадската страна се вижда много по-добре. Погледа обхваща цялата подкова и сме малко над него. Гледката е много впечатляваща, самият водопад е под купола на няколко дъги, а слънцето е точно на онова място на небето, от което осветява по прекрасен начин света.
Една група иранци много се заинтересуваха от пътуването ни. Стояха при нас, снимахме се, говорихме си, а накрая ни заведоха на вечеря. Ех, да всичко е лесно и дружелюбно в Канада.
Тази вечер палатката си опъваме точно до водопада. Разбира се никой няма нищо против. Даже един човек се кара на кучето си, да не ни лае колелата, защото сигурно ще ни събуди.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
