текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
25.10.15г.
Ставаме по тъмно и прекарваме една чудна утрин, докато се покаже слънцето и потеглим към изгрева. Продължаваме смеха и забавата от вчера на по чаша кафе. Когато и Райчо се събужда наще домакини се приготвят, за да ни изпратят до края на града.
Скачаме на колелата и потегляме с първите лъчи. На излизане от града минаваме през центъра, тук далеч от миризмата на застоял боклук и престъпните физиономии, Кливлънд изглежда доста по-привлекателен град. Цялата централна част е в стил арт ново и сега имам чувството, че сме в Готъм Сити.
Стигаме и до езерото Ери. Там се разделяме с Дан и Евелин. От тук трябва да караме само по брега на езерото в посока изток и ще стигнем в Бъфало, предверието на Ниагарския водопад. Тук вече е доста открито и ни брули много зъл вятър, слънцето хич не топли, а огромните вълни на езерото ни заливат от време на време. Нещата стават по-ведри едва, когато спираме за втора закуска и слънцето се показва с всички сили. Ситуацията коренно се променя и сваляма няколко ката дрехи и оставаме по фанели.
Караме и караме, и караме, а ситуацията изощо не се променя, все сме в един безкраен, шумен град и трафикът ни напряга. Когато погледна картата виждам, че сме минали поне през десет града. Аз лично въобще не мога да кажа къде свършва един град и започва друг.
Днес на трета закуска се разделяме с последния ни останал нудълс. Носим го чак от Саскатун, Саскетчуън, Канада. Тогава последно купихме лесна за готвене храна. Странно ми е да се върна назад в историята на пътешествието ни и да си припомня колко малко неща присъстваха в кухнята ни на колела. Вече имаме доста голям набор от рецепти, а пък и нудълса в САЩ не струва.
Стигаме и до заветната ни цел за днес, парк "Женева на езерото". Намираме и кашенце, далеч от очите на рейнджъра. Там наготвяме за няколко дни напред. Започнахме да готвим и за закуска и за обяд, когато правим вечеря. Така пестим доста ценна слънчева светлина по време на деня. Най-накрая сме готови с готвене и ядене и лягаме да спим. Аха притворили очите и се изправяме на нокти. Рейнджърът обикаля на проверка дали всички са напуснали парка и свети с фаровете на колата си точно в наща палатка. Явно не му се занимава с нас и нищо не се случва. Размина ни се, добре че рейнджърът е пич. Всъщност тук искам да вметна, че Америка не е държава населена от тъпи дебелаци. Тук е като на всякъде другаде, пичове и тъпаци, но като цяло готини, сърдечни и добри хора са, също така бачкат здраво за парите си.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
25.10.15г.
Ставаме по тъмно и прекарваме една чудна утрин, докато се покаже слънцето и потеглим към изгрева. Продължаваме смеха и забавата от вчера на по чаша кафе. Когато и Райчо се събужда наще домакини се приготвят, за да ни изпратят до края на града.
Скачаме на колелата и потегляме с първите лъчи. На излизане от града минаваме през центъра, тук далеч от миризмата на застоял боклук и престъпните физиономии, Кливлънд изглежда доста по-привлекателен град. Цялата централна част е в стил арт ново и сега имам чувството, че сме в Готъм Сити.
Стигаме и до езерото Ери. Там се разделяме с Дан и Евелин. От тук трябва да караме само по брега на езерото в посока изток и ще стигнем в Бъфало, предверието на Ниагарския водопад. Тук вече е доста открито и ни брули много зъл вятър, слънцето хич не топли, а огромните вълни на езерото ни заливат от време на време. Нещата стават по-ведри едва, когато спираме за втора закуска и слънцето се показва с всички сили. Ситуацията коренно се променя и сваляма няколко ката дрехи и оставаме по фанели.
Караме и караме, и караме, а ситуацията изощо не се променя, все сме в един безкраен, шумен град и трафикът ни напряга. Когато погледна картата виждам, че сме минали поне през десет града. Аз лично въобще не мога да кажа къде свършва един град и започва друг.
Днес на трета закуска се разделяме с последния ни останал нудълс. Носим го чак от Саскатун, Саскетчуън, Канада. Тогава последно купихме лесна за готвене храна. Странно ми е да се върна назад в историята на пътешествието ни и да си припомня колко малко неща присъстваха в кухнята ни на колела. Вече имаме доста голям набор от рецепти, а пък и нудълса в САЩ не струва.
Стигаме и до заветната ни цел за днес, парк "Женева на езерото". Намираме и кашенце, далеч от очите на рейнджъра. Там наготвяме за няколко дни напред. Започнахме да готвим и за закуска и за обяд, когато правим вечеря. Така пестим доста ценна слънчева светлина по време на деня. Най-накрая сме готови с готвене и ядене и лягаме да спим. Аха притворили очите и се изправяме на нокти. Рейнджърът обикаля на проверка дали всички са напуснали парка и свети с фаровете на колата си точно в наща палатка. Явно не му се занимава с нас и нищо не се случва. Размина ни се, добре че рейнджърът е пич. Всъщност тук искам да вметна, че Америка не е държава населена от тъпи дебелаци. Тук е като на всякъде другаде, пичове и тъпаци, но като цяло готини, сърдечни и добри хора са, също така бачкат здраво за парите си.
26.10.15г.
За пореден път ставаме в 7 ч. вместо в 6 ч. Но поне пък имаме готова закуска и потегляме точно с първото слънце. Планът за деня е да караме, докато слънцето топли и после да се сврем в някоя библиотека.
На пътя виждаме цяло семейство диви пуйки, но докато се приближим те се скриват в гората. От доста време ни се иска да хванем някоя и да я опушим на огън, така ще имаме месо за дълго време. За съжаление няма да е днес този ден.
Както се движим по раздрънканите пътища, изведнъж някой щракна с пръсти и хоп, пътя стана муцка. Промяната бива последвана от табелката "Добре дошли в Пенсилвания". Там и терене се променя. Равният път започва да се превръща в хълмист терен, а някои от изкачванията са толкова рязки и стръмни, че се налага да включвам на скорости, на които не съм карала от четири месеца.
Стигаме и до градче с библиотека, та се завираме вътре и се покриваме за следобеда. Когато най-накрая излизаме вече е тъмно. Опаковаме багажа и тамън се чудим къде да спим, когато при нас спира едно ченге. Куката е в абсолютен шах, не може да повярва, че е възможно да сме дошли до тук чак от Аляска. "А парите, а парите..." все ни пита, това е другото, за което не може да повярва, че човек харчи по-малко пари, когато е в движение. Супер странен е тоз яйцелоп, чудя се дали ни мисли за заплаха за града или просто никога не е срещал непознати, които да са го заинтересували без да са в нарушение. Решавам да пробвам да изкопча и аз малко информация, която ме интересува. Става въпрос за къде бихме могли да спим тази вечер. Все пак, ако някой има нещо против, той ще дойде да ни изгони. Ченгето нещо се сдуха и ни праща в съседния град да спим, само на 2 км от тук е, там също е забранено да сме в парка след залез, но по-добре да сме там. ОК, ще питам в библиотеката. Момичето, което работи там е голям пич и се опитва да ни измисли много добро място. Казва, че хората в града са малко странни и сигурно биха откачили, ако двама непознати опънат палатка в града им. Накрая ми рисува карта към задния двор на някаква къща, където нямало никой тази вечер, но ни предупрежава да внимаваме, защото човека, който живее отатък улицата е луд и има оръжие, което би използвал, ако влезнем по невнимание в неговата собственост. Офертата не ни удовлетворява и решаваме да се вслушаме в офертата на ченгето и да отидем в съседния град. Поне, ако някой има проблем там, ще кажем, че полицията ни е изпратили и това ще е истина.
Там в парка, на брега на гигантското езеро е чудно за нас. Разполагаме със завет, където ще разположим кухнята, електричество и топла вода. И така, ще готвим, имаме много неща, които ще се скапат. Готвим и готвим, и готвим, а комбайниерото няма край. Имаме храна за поне четиресет манячета, сякаш готвим за купон. Всъщност днес имаме причина за купон, празнуваме пет месеца на път. Най-накрая сядаме на масата в 12:30 ч. през нощта. Никой не идва на купона и имаме храна за няколко дни напред. Много е смешно, "Гладни, гладни българи" в действие. Спукваме се от смях до към 2 ч. сутринта, когато си пълним бутилки с топла вода, като някои пенсионери и лягаме да спим.
За пореден път ставаме в 7 ч. вместо в 6 ч. Но поне пък имаме готова закуска и потегляме точно с първото слънце. Планът за деня е да караме, докато слънцето топли и после да се сврем в някоя библиотека.
На пътя виждаме цяло семейство диви пуйки, но докато се приближим те се скриват в гората. От доста време ни се иска да хванем някоя и да я опушим на огън, така ще имаме месо за дълго време. За съжаление няма да е днес този ден.
Както се движим по раздрънканите пътища, изведнъж някой щракна с пръсти и хоп, пътя стана муцка. Промяната бива последвана от табелката "Добре дошли в Пенсилвания". Там и терене се променя. Равният път започва да се превръща в хълмист терен, а някои от изкачванията са толкова рязки и стръмни, че се налага да включвам на скорости, на които не съм карала от четири месеца.
Стигаме и до градче с библиотека, та се завираме вътре и се покриваме за следобеда. Когато най-накрая излизаме вече е тъмно. Опаковаме багажа и тамън се чудим къде да спим, когато при нас спира едно ченге. Куката е в абсолютен шах, не може да повярва, че е възможно да сме дошли до тук чак от Аляска. "А парите, а парите..." все ни пита, това е другото, за което не може да повярва, че човек харчи по-малко пари, когато е в движение. Супер странен е тоз яйцелоп, чудя се дали ни мисли за заплаха за града или просто никога не е срещал непознати, които да са го заинтересували без да са в нарушение. Решавам да пробвам да изкопча и аз малко информация, която ме интересува. Става въпрос за къде бихме могли да спим тази вечер. Все пак, ако някой има нещо против, той ще дойде да ни изгони. Ченгето нещо се сдуха и ни праща в съседния град да спим, само на 2 км от тук е, там също е забранено да сме в парка след залез, но по-добре да сме там. ОК, ще питам в библиотеката. Момичето, което работи там е голям пич и се опитва да ни измисли много добро място. Казва, че хората в града са малко странни и сигурно биха откачили, ако двама непознати опънат палатка в града им. Накрая ми рисува карта към задния двор на някаква къща, където нямало никой тази вечер, но ни предупрежава да внимаваме, защото човека, който живее отатък улицата е луд и има оръжие, което би използвал, ако влезнем по невнимание в неговата собственост. Офертата не ни удовлетворява и решаваме да се вслушаме в офертата на ченгето и да отидем в съседния град. Поне, ако някой има проблем там, ще кажем, че полицията ни е изпратили и това ще е истина.
Там в парка, на брега на гигантското езеро е чудно за нас. Разполагаме със завет, където ще разположим кухнята, електричество и топла вода. И така, ще готвим, имаме много неща, които ще се скапат. Готвим и готвим, и готвим, а комбайниерото няма край. Имаме храна за поне четиресет манячета, сякаш готвим за купон. Всъщност днес имаме причина за купон, празнуваме пет месеца на път. Най-накрая сядаме на масата в 12:30 ч. през нощта. Никой не идва на купона и имаме храна за няколко дни напред. Много е смешно, "Гладни, гладни българи" в действие. Спукваме се от смях до към 2 ч. сутринта, когато си пълним бутилки с топла вода, като някои пенсионери и лягаме да спим.
27.10.15г.
Трудна сутрин, спането не ни бе достатъчно, но поне пък не е студена сутрин. Закусваме и потегляме. Едвам, едвам търкаляме гуми по асфалта. Спираме се на една бензиностанция за малко да починем. Прави ми впечатление, че всички хора вътре са с недъзи. Това е нещо, което ми се струва, като прогрес от бъдещето. Страхотно, е че тук се дава шанс за работа и на такива хора. Все пак не се иска много акъл или пък слух, за да редиш щандовете. Америка може да е мръсна, шумна и консуматорска държава, но си е бъдещето, много добре организирано общество.
На стълбите на една крайпътна постройка решаваме да караме до 4 ч. и да лягаме в 5 ч. Все пак вечерята ни е готова от вчера. Охаа, нямам търпение да си легна. Решено е, сега мога да поседна на стълбите, за да почина 5 мин. Настанявам се върху една оса. Гадината не успях да премажа със седалището си и тя ме ужили. Много гадно ме ужили, чак ме хвана яд, че не я убих, след като я извадих от задника си.
Влизаме и в щата Ню Йорк, там веднага си намирам табелка за новата колекция, а първото градче по пътя е Барселона. Няма как да не се снимаме заради Ванката и Марийка. Накрая намираме един зазимен къмпинг с пикник покрив и там се настаняваме точно в 5 ч., както се бяхме разбрали.
28.10.15г.
Събуждаме се и чуваме, че навън вали дъжд и духа силен вятър, няма смисъл да ставаме още. Колкото повече чакаме, толкова по-зле става времето. Ураганният вятър става все по-зъл, дърветата са огънати почти хоризонтално. Клони и листа летят на всякъде, Слав едва пресече пътя, за да донесе вода от отсрещния къмпинг. През това време аз връзвам палатката, за да не излети и да не се налага да има постоянно човек вътре.
Вече сме гладни, но времето не позволява да готвим, задоволяваме се само с една салатка. Докато похапваме следим с поглед едно обезумяло еленче, което се мотае по поляната и едва се бори с вятъра. Тъкмо се надяваме някое дърво да падне върху еленчето и да се здобием с мръвка. Може да звучи малко крайно, но определено нямаме достатъчно провизии да изчакаме урагана да премине.
Ураганът става зъл, и по-зъл, и още по-зъл и накрая обръща няколко маси, за наш късмет до палатката, а не върху палатката. В този момент над нас попада и окото на бурята, точно, като от филмите. Идва края на света, това е подходящ момент да изядем последните ни останали RooBar'чета. Пазехме ги за специален случай, та краят на света май си е достатъчно специален случай.
Сега разбирам защо има толкова много американски филми с природни бедствия водещи до катаклизми. Действително е много зловещо. Подсигуряваме всичко, омотаваме въжета около всички маси, за да не ги стовари вятърът върху нас. Започва и втората част от бурята, темперетурите рязко паднаха и ние се скриваме в палатката. Пъхаме се на сигурно в пухените ни чували и сме много щастливи, че имаме поне покривче и няма някое дърво да падне върху нас. За пръв път се задавам въпроса: "На колела, на колела....., ние луди ли сме?"
Трудна сутрин, спането не ни бе достатъчно, но поне пък не е студена сутрин. Закусваме и потегляме. Едвам, едвам търкаляме гуми по асфалта. Спираме се на една бензиностанция за малко да починем. Прави ми впечатление, че всички хора вътре са с недъзи. Това е нещо, което ми се струва, като прогрес от бъдещето. Страхотно, е че тук се дава шанс за работа и на такива хора. Все пак не се иска много акъл или пък слух, за да редиш щандовете. Америка може да е мръсна, шумна и консуматорска държава, но си е бъдещето, много добре организирано общество.
На стълбите на една крайпътна постройка решаваме да караме до 4 ч. и да лягаме в 5 ч. Все пак вечерята ни е готова от вчера. Охаа, нямам търпение да си легна. Решено е, сега мога да поседна на стълбите, за да почина 5 мин. Настанявам се върху една оса. Гадината не успях да премажа със седалището си и тя ме ужили. Много гадно ме ужили, чак ме хвана яд, че не я убих, след като я извадих от задника си.
Влизаме и в щата Ню Йорк, там веднага си намирам табелка за новата колекция, а първото градче по пътя е Барселона. Няма как да не се снимаме заради Ванката и Марийка. Накрая намираме един зазимен къмпинг с пикник покрив и там се настаняваме точно в 5 ч., както се бяхме разбрали.
28.10.15г.
Събуждаме се и чуваме, че навън вали дъжд и духа силен вятър, няма смисъл да ставаме още. Колкото повече чакаме, толкова по-зле става времето. Ураганният вятър става все по-зъл, дърветата са огънати почти хоризонтално. Клони и листа летят на всякъде, Слав едва пресече пътя, за да донесе вода от отсрещния къмпинг. През това време аз връзвам палатката, за да не излети и да не се налага да има постоянно човек вътре.
Вече сме гладни, но времето не позволява да готвим, задоволяваме се само с една салатка. Докато похапваме следим с поглед едно обезумяло еленче, което се мотае по поляната и едва се бори с вятъра. Тъкмо се надяваме някое дърво да падне върху еленчето и да се здобием с мръвка. Може да звучи малко крайно, но определено нямаме достатъчно провизии да изчакаме урагана да премине.
Ураганът става зъл, и по-зъл, и още по-зъл и накрая обръща няколко маси, за наш късмет до палатката, а не върху палатката. В този момент над нас попада и окото на бурята, точно, като от филмите. Идва края на света, това е подходящ момент да изядем последните ни останали RooBar'чета. Пазехме ги за специален случай, та краят на света май си е достатъчно специален случай.
Сега разбирам защо има толкова много американски филми с природни бедствия водещи до катаклизми. Действително е много зловещо. Подсигуряваме всичко, омотаваме въжета около всички маси, за да не ги стовари вятърът върху нас. Започва и втората част от бурята, темперетурите рязко паднаха и ние се скриваме в палатката. Пъхаме се на сигурно в пухените ни чували и сме много щастливи, че имаме поне покривче и няма някое дърво да падне върху нас. За пръв път се задавам въпроса: "На колела, на колела....., ние луди ли сме?"
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
