текст и рисунки: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
20.10.15г.
Прекрасна есенна утрин, топла и пъстра, а ние се събуждаме добре наспали се. Толкова хубава утрин, че се вдъхновявям да приготвя сладък хляб с орехи. Омесвам го и връзвам тенджерата на колелото да бухва, докато караме. Идеята ми е в края на деня да се примоля в някой селски ресторант да ме пуснат в кухнята да опека хляба. Натоварваме се и потегляме. Абсолютна идилия е, сами сме на пътя и гърмим гълъби на поразия. Днес се срещаме с много хора, които са ни видели преди ден или два, или три на пътя. Всичките разказват, че имали деца, които много пътували на стоп или с колела, или се забивали с раница в планините за месеци. Обясняват ни, че ние ги караме да се успокоят, че наследниците им не са единствените перковци на този свят.
Малко е странно в Индияна, едно на ръка, че едвам им разбираме, заради акцента, но и самите хора не са типичните нахакани, горди американци. Чудят ни се на акъла, какво ни е довело в скучния им щат. Хич не искат и да чуят, че според нас е красиво и интересно по своемо си, макар и да нямат туристическо място, с което да са известни. То всъщност в Индияна се задържаме толкова за малко, че дори не усещаме как влизаме в Охайо.
Интересно е колко са различни щатите по между си, ето ни пет метра по на изток и вече хората са съвсем различни. Ние се спираме в първото градче по пътя ни. Там ще нощуваме, но преди това ще потърся място, където да опека хляба. Разбира се, докато още е светло си набелязваме място за нощувка. Първото предложение на Слав е в едно малко паркче, където всички ще ни видят, но той предлага просто да станем много рано. Вече сме достатъчно дълго време в Щатите и знам, че по-рано от американците никой не може да стане. Предложението отпада. Докато умуваме, наведени над умните ни телефони, при нас идва една жена. Тя ни видяла по-рано днес на пътя и се чудела какъв ни е случаят, а когато ни видяла да влизаме в града много се зарадвала, защото сега имала възможността да ни разпита от първа ръка. Обикаляма с колата си из града, докато ни намери.
- Какво по дяволите ви доведе в Монпелие, Охайо? - е първият й въпрос към нас.
- Миналата година бяхме в Монпелие, Франция и искахме да видим дали е същото. - казвам й аз, защото не ми се иска отговора да е google maps.
След бърза серия от въпроси и отговори, идва и моят ред да я питам къде в градчето има ресторант, защото искам да си опека хляба, който нося цял ден вързан на колелото. Това много я изкефи, вече ни е луда почитателка.
- Боже Господи! Ресторант тук, в Монпелие, където да може да си опечете хляба? Хмм, не мисля, тук няма къде. Но след толкова много мили мисля, че заслужавате една хубава вечеря. Какво ще кажете? - получаваме в отговор.
Наговаряме се следното: ние отиваме на поляната за панаири, за да видим дали можем да спим там, а тя ще вземе хляба със себе си, ще се изкъпе, през това време ще изпече десерта ни и накрая всички ще се срещнем на поляната за панаири и заедно отиваме на вечеря. Баси яката женица, от къде се взе и кой ни я изпрати?
Поляната за панаири е чудно място за спане, даже има свой, собствен къмпинг, който е добре каширан със затворен мост и няма достъп от никъде другаде. Връщаме се на уреченото място и Елан, наща нова приятелка се появява. Планът е следния: Елън ще кара колата си до заведението, а ние ще я следваме с колелата, но тъй като това не е удачно и реално, първо ще минем един виадукт, после ще минем втори виадукт и на светофара, веднага в ляво. Заведението е клуб и е само за членове, и нито Сульо, или пък Пульо могат да влезнат.
Вътре на една маса вече ни чака сестрата на Елън, а малко по-късно идва и майката, бащата и съпругът са на работа и не могат да дойдат. Докато ядем огромните си бъргари и пием бира в големи чаши си приказваме и разказваме, я за Аляска, я за Канада, или просто забавни неща покрай пътуването. От време на време Елън изчезва и се връща с някой, който много искал да се запознае с нас. Един от тези хора, даже ни кани да нощуваме в къщата му. Накрая разбираме, че Елън е обикаляла, за да събира пари от присъстващите и ни връчва зелена пачка. Това е толкова мил и трогателен жест, че направо не знаем как да реагираме. Поне бързо се окопитихме и станахме прави, за да благодарим на висок глас на всички присъстващи. Аплодисменти, поклон и цветя!
На въпроса защо избрахте да минете през Монпелие, вече казваме, че Монпелие избра нас!
На раздяла отрязвам голямо парче от хляба за Елън, а пък тя ни дава замръзени череши и сладко.
Когато потегляме към къщата на домакина ни, имаме ескорт, който кара зад нас, за да ни пази в тъмното. Адски готини хора! Много мили и добрички.
Пристигаме и у Кийт, нашият домакин за довечера. Като цяло е доста странно, че ни покани в къщата си, защото е много консервативен, затворен и убеден в правотата на мнението и принципите си до гроб. Даже се чудя дали не е уговорен да ни вземе в къщата си, чук, като него никога не би се сетил сам за такъв мил жест. Не искам да създавам лошо впечатление за него, просто обективно описвам ситуацията и Кийт. Разбира се сме му благодарни, че ни прие в къщата си, макар и чук, хи-хи.
В къщата се изпираме и удряме по един душ. Оказва се, че хлябът има нужда от допълнително допичане. Кийт ми позволи да съм първият човек, който използва печката му и пускам хляба да се допече. Макар втората обработка, си остава много вкусен. Домакинът ни си остава верен на принципите си, че в къщата му не се готви и той не се храни там и отказва да пробва гозбата.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
20.10.15г.
Прекрасна есенна утрин, топла и пъстра, а ние се събуждаме добре наспали се. Толкова хубава утрин, че се вдъхновявям да приготвя сладък хляб с орехи. Омесвам го и връзвам тенджерата на колелото да бухва, докато караме. Идеята ми е в края на деня да се примоля в някой селски ресторант да ме пуснат в кухнята да опека хляба. Натоварваме се и потегляме. Абсолютна идилия е, сами сме на пътя и гърмим гълъби на поразия. Днес се срещаме с много хора, които са ни видели преди ден или два, или три на пътя. Всичките разказват, че имали деца, които много пътували на стоп или с колела, или се забивали с раница в планините за месеци. Обясняват ни, че ние ги караме да се успокоят, че наследниците им не са единствените перковци на този свят.
Малко е странно в Индияна, едно на ръка, че едвам им разбираме, заради акцента, но и самите хора не са типичните нахакани, горди американци. Чудят ни се на акъла, какво ни е довело в скучния им щат. Хич не искат и да чуят, че според нас е красиво и интересно по своемо си, макар и да нямат туристическо място, с което да са известни. То всъщност в Индияна се задържаме толкова за малко, че дори не усещаме как влизаме в Охайо.
Интересно е колко са различни щатите по между си, ето ни пет метра по на изток и вече хората са съвсем различни. Ние се спираме в първото градче по пътя ни. Там ще нощуваме, но преди това ще потърся място, където да опека хляба. Разбира се, докато още е светло си набелязваме място за нощувка. Първото предложение на Слав е в едно малко паркче, където всички ще ни видят, но той предлага просто да станем много рано. Вече сме достатъчно дълго време в Щатите и знам, че по-рано от американците никой не може да стане. Предложението отпада. Докато умуваме, наведени над умните ни телефони, при нас идва една жена. Тя ни видяла по-рано днес на пътя и се чудела какъв ни е случаят, а когато ни видяла да влизаме в града много се зарадвала, защото сега имала възможността да ни разпита от първа ръка. Обикаляма с колата си из града, докато ни намери.
- Какво по дяволите ви доведе в Монпелие, Охайо? - е първият й въпрос към нас.
- Миналата година бяхме в Монпелие, Франция и искахме да видим дали е същото. - казвам й аз, защото не ми се иска отговора да е google maps.
След бърза серия от въпроси и отговори, идва и моят ред да я питам къде в градчето има ресторант, защото искам да си опека хляба, който нося цял ден вързан на колелото. Това много я изкефи, вече ни е луда почитателка.
- Боже Господи! Ресторант тук, в Монпелие, където да може да си опечете хляба? Хмм, не мисля, тук няма къде. Но след толкова много мили мисля, че заслужавате една хубава вечеря. Какво ще кажете? - получаваме в отговор.
Наговаряме се следното: ние отиваме на поляната за панаири, за да видим дали можем да спим там, а тя ще вземе хляба със себе си, ще се изкъпе, през това време ще изпече десерта ни и накрая всички ще се срещнем на поляната за панаири и заедно отиваме на вечеря. Баси яката женица, от къде се взе и кой ни я изпрати?
Поляната за панаири е чудно място за спане, даже има свой, собствен къмпинг, който е добре каширан със затворен мост и няма достъп от никъде другаде. Връщаме се на уреченото място и Елан, наща нова приятелка се появява. Планът е следния: Елън ще кара колата си до заведението, а ние ще я следваме с колелата, но тъй като това не е удачно и реално, първо ще минем един виадукт, после ще минем втори виадукт и на светофара, веднага в ляво. Заведението е клуб и е само за членове, и нито Сульо, или пък Пульо могат да влезнат.
Вътре на една маса вече ни чака сестрата на Елън, а малко по-късно идва и майката, бащата и съпругът са на работа и не могат да дойдат. Докато ядем огромните си бъргари и пием бира в големи чаши си приказваме и разказваме, я за Аляска, я за Канада, или просто забавни неща покрай пътуването. От време на време Елън изчезва и се връща с някой, който много искал да се запознае с нас. Един от тези хора, даже ни кани да нощуваме в къщата му. Накрая разбираме, че Елън е обикаляла, за да събира пари от присъстващите и ни връчва зелена пачка. Това е толкова мил и трогателен жест, че направо не знаем как да реагираме. Поне бързо се окопитихме и станахме прави, за да благодарим на висок глас на всички присъстващи. Аплодисменти, поклон и цветя!
На въпроса защо избрахте да минете през Монпелие, вече казваме, че Монпелие избра нас!
На раздяла отрязвам голямо парче от хляба за Елън, а пък тя ни дава замръзени череши и сладко.
Когато потегляме към къщата на домакина ни, имаме ескорт, който кара зад нас, за да ни пази в тъмното. Адски готини хора! Много мили и добрички.
Пристигаме и у Кийт, нашият домакин за довечера. Като цяло е доста странно, че ни покани в къщата си, защото е много консервативен, затворен и убеден в правотата на мнението и принципите си до гроб. Даже се чудя дали не е уговорен да ни вземе в къщата си, чук, като него никога не би се сетил сам за такъв мил жест. Не искам да създавам лошо впечатление за него, просто обективно описвам ситуацията и Кийт. Разбира се сме му благодарни, че ни прие в къщата си, макар и чук, хи-хи.
В къщата се изпираме и удряме по един душ. Оказва се, че хлябът има нужда от допълнително допичане. Кийт ми позволи да съм първият човек, който използва печката му и пускам хляба да се допече. Макар втората обработка, си остава много вкусен. Домакинът ни си остава верен на принципите си, че в къщата му не се готви и той не се храни там и отказва да пробва гозбата.
21.10.15г.
Тази сутрин се оспиваме, защото тук, в Охайо сме час напред. Но няма значение, няма палатка и багаж за прибиране и подреждане, така че всичко става бързо. За закуска Кийт ни завежда в някаква типична закусвалня от едно време, даже с цените от едно време. Оказва се, че той самият е искал да ни заведе в Макдоналдс, но хората вчера са му казали да ни доведе в "този кенеф", както той самият казва. На мен лично мястото много ми харесва, сякаш сме във филм и сме се скрили, за да кроим пъклени планове.
Докато закусим и се върнем при колелата, вече е спряло да вали и потегляме, моментално. Все още се движим по малки, провонциални пътчета и сме единствени на пътя. Около нас има само полета, със събрана вече реколта и добре наторени, за да е плодородна почвата догодина. Невероятен есенен аромат! Все още по тениски и къси панталони се наслаждаваме на последната хубава седмица в годината, поне всички така твърдят. Може би, ако игнорираме зимата напълно, тя ще ни се разсърди и ще ни подмине, без да ни погледне.
Следобедът излиза силен вятър, но ние точно се скриваме на един велопът, който е заобиколен от гъсти гори, а настилката е висока трева. Неусетно тревате се замени с пръст, пръста с чакл, а чакъла с първокласен асфалт и ни изведе в едно градче. На края на пътеката имаше стация за ремонт на колела, така че се погрижихме за добитъка. Докато бъзикаме колелата, идва една възрастна двойка, за да ни разпитва, а накрая ни дава и пари. Много са мили хората в Охайо, сякаш пак сме в Канада.
22.10.15г.
Днес вече наистина ставаме в 6:30 сутринта. В този час още е тъмно и пием кафе в очакване на слънцето, за да продължим. В тази част от маршрура ни е доста натоварено, защото минаваме през няколко по-големи градчета. По пътя намирам пазарска торба със загубени продукти. Голямата находка е на стойност сирене и шунка! Спираме в един разкошен парк, за да закусим и да се насладим на започналата златна есен.
Вече готови, продължаваме бодро напред. Не след дълго ни спира една фотографка, която иска да ни снима. Говорим си, а накрая даже ни дава малко джобни. Баси якото, ако всеки ден имаме малко повече от предишния, може би ще съберем пари за цялото пътуване, даже за пътя на обратно!
За сега времето още не е на ясно дали ще е хубав ден или не. Вали, спира, вали спира. А ние обличаме дрехи, събличамее дрехи. Стигаме до едно място, където пътя е затворен, има заобиколен път, но той ще ни отнеме завинаги. Решаваме да пробваме да минем през затворения, нали все пак сме с колела. И така днес разбрахме, че когато пътя е затворен в Америка, пътя е затворен. Липсва моста над една рекичка, но както вече казах, заобиколката ще ни отнеме завинаги. Откачаме багажа, пренасяме колелата и дисагите и продължаваме. Всичко се подрежда идеално, даже и слънцето изгрява. Намираме още един байк-път, който е много готин. Той ни отвежда до едно малко градче, където мислим да спим. Там се запознавам с едно семейство.
- Найстина ли дойдохте чак от Аляска до тук на колела? - ме питат те
- Да, найстина. - обикновено това е винаги началото на разговора, ако хората са привлечени от рагистрационният номер на Филигър 4olix.
- Когато се приберем в къщи, ще ти покажа на картата къде е Аляска на картата. - казва майката на детенцето
- На северния край на света! - допълвам аз
- Да, сигурно така се чувствате там горе, на края на света. - хе-хе, за пореден път ни мислят за жители на Аляска - А как намирате времето тук?
- Оооо, невероятно, толкова топло и светло за това време на годината, направо сме очаровани. Това е нещо ново за нас! - влизам си в ролята на американка от Аляска
- Наслаждавайте се, защото скоро и тук ще стане студено, е не колкото става горе при вас, но все пак ще има сняг. - предупреждават ни
- А, не ни мислете, ние все пак сме от Аляско, докато не падно до под -40 ще се чувстваме сякаш е лято! - успокоявам ги аз
Много е забавно да не си от тук и да си за малко. Можеш да казваш на хората, каквото си поискаш, те ще ти вярват. За който не е бил в Аляска, нашият акцент е акцента, с който се говори в Аляска.
С парите от фотографката си купуваме най-евтиното вино, за да го ударим с последния гълъб.
Тази сутрин се оспиваме, защото тук, в Охайо сме час напред. Но няма значение, няма палатка и багаж за прибиране и подреждане, така че всичко става бързо. За закуска Кийт ни завежда в някаква типична закусвалня от едно време, даже с цените от едно време. Оказва се, че той самият е искал да ни заведе в Макдоналдс, но хората вчера са му казали да ни доведе в "този кенеф", както той самият казва. На мен лично мястото много ми харесва, сякаш сме във филм и сме се скрили, за да кроим пъклени планове.
Докато закусим и се върнем при колелата, вече е спряло да вали и потегляме, моментално. Все още се движим по малки, провонциални пътчета и сме единствени на пътя. Около нас има само полета, със събрана вече реколта и добре наторени, за да е плодородна почвата догодина. Невероятен есенен аромат! Все още по тениски и къси панталони се наслаждаваме на последната хубава седмица в годината, поне всички така твърдят. Може би, ако игнорираме зимата напълно, тя ще ни се разсърди и ще ни подмине, без да ни погледне.
Следобедът излиза силен вятър, но ние точно се скриваме на един велопът, който е заобиколен от гъсти гори, а настилката е висока трева. Неусетно тревате се замени с пръст, пръста с чакл, а чакъла с първокласен асфалт и ни изведе в едно градче. На края на пътеката имаше стация за ремонт на колела, така че се погрижихме за добитъка. Докато бъзикаме колелата, идва една възрастна двойка, за да ни разпитва, а накрая ни дава и пари. Много са мили хората в Охайо, сякаш пак сме в Канада.
22.10.15г.
Днес вече наистина ставаме в 6:30 сутринта. В този час още е тъмно и пием кафе в очакване на слънцето, за да продължим. В тази част от маршрура ни е доста натоварено, защото минаваме през няколко по-големи градчета. По пътя намирам пазарска торба със загубени продукти. Голямата находка е на стойност сирене и шунка! Спираме в един разкошен парк, за да закусим и да се насладим на започналата златна есен.
Вече готови, продължаваме бодро напред. Не след дълго ни спира една фотографка, която иска да ни снима. Говорим си, а накрая даже ни дава малко джобни. Баси якото, ако всеки ден имаме малко повече от предишния, може би ще съберем пари за цялото пътуване, даже за пътя на обратно!
За сега времето още не е на ясно дали ще е хубав ден или не. Вали, спира, вали спира. А ние обличаме дрехи, събличамее дрехи. Стигаме до едно място, където пътя е затворен, има заобиколен път, но той ще ни отнеме завинаги. Решаваме да пробваме да минем през затворения, нали все пак сме с колела. И така днес разбрахме, че когато пътя е затворен в Америка, пътя е затворен. Липсва моста над една рекичка, но както вече казах, заобиколката ще ни отнеме завинаги. Откачаме багажа, пренасяме колелата и дисагите и продължаваме. Всичко се подрежда идеално, даже и слънцето изгрява. Намираме още един байк-път, който е много готин. Той ни отвежда до едно малко градче, където мислим да спим. Там се запознавам с едно семейство.
- Найстина ли дойдохте чак от Аляска до тук на колела? - ме питат те
- Да, найстина. - обикновено това е винаги началото на разговора, ако хората са привлечени от рагистрационният номер на Филигър 4olix.
- Когато се приберем в къщи, ще ти покажа на картата къде е Аляска на картата. - казва майката на детенцето
- На северния край на света! - допълвам аз
- Да, сигурно така се чувствате там горе, на края на света. - хе-хе, за пореден път ни мислят за жители на Аляска - А как намирате времето тук?
- Оооо, невероятно, толкова топло и светло за това време на годината, направо сме очаровани. Това е нещо ново за нас! - влизам си в ролята на американка от Аляска
- Наслаждавайте се, защото скоро и тук ще стане студено, е не колкото става горе при вас, но все пак ще има сняг. - предупреждават ни
- А, не ни мислете, ние все пак сме от Аляско, докато не падно до под -40 ще се чувстваме сякаш е лято! - успокоявам ги аз
Много е забавно да не си от тук и да си за малко. Можеш да казваш на хората, каквото си поискаш, те ще ти вярват. За който не е бил в Аляска, нашият акцент е акцента, с който се говори в Аляска.
С парите от фотографката си купуваме най-евтиното вино, за да го ударим с последния гълъб.
23.10.15г.
С утроро става ясно, че цял ден ще ни тормози силен насрещен вятър. Което означава, че няма да успеем да стигнем до Кливлънд днес, което всъщност не е лоша новина, защото ако пристигнем утре поне ще има къде да спим. Все пак града си е голям и не ни се иска да се появяваме без сигурен подслон.
Днес малко бавно се предвижваме. Първо се заговаряе с един чичо, който винаги е искал да прекоси Америка от бряг до бряг с колелото си, но ни споделя, че ще го направи екипиран само с кредитната си карта. Не иска да носи абсолютно никакъв багаж. После се спряхме на 12км, в съседния град, за да навестим Армията на спасението. Спасението тук е поместено в една църква. Влизаме и казваме какъв ни е случаят, и че бихме били много благодарни, ако могат да ни дадът някаква храна. Оказва се, че армията не работи днес, но жените от църквата ни дават пари, за да се нахраним в Бъргър Кинг. Не можем да им харчим парите за такива боклуци, все пак бяяха такива мили женици. Отиваме в местният магазин и употребяваме парите много разумно. Готиното в този магазин, е че не се изхвърля никаква храна, продуктите с изтекъл срок на годност или с увредена упаковка се продават на безценица.
Може да се каже, че в 14ч. най-накрая стартираме днешния ден. Със скъсяването на деня не стигаме много далеч, но поне вечеряме с пържоли и спахме под един голям дъб.
24.10.15г.
Тамън събираме палатката и започва да вали. Обичам, когато всичко се случва точно навреме. Хич не ни пука, че ще вали цял ден, довечера ще има топъл душ и креват, така че тръгваме. Добрите новини са, че поне няма да има тегав вятър в лицата ни.
Тъй като потеглихме с първите слънчеви лъчи, по обед сме почти на адреса. Спираме се в един парк да хапнем и да се помоткаме, защото домакините ни ще са на адреса чак в 15 ч.
Влизаме и в Кливлънд, има много кофти атмосфера, някак ни отблъсква даже. Изглежда и много криминално място. Тягосто е там, улиците и тротоарите са разбити, а боклукът е заринал целия град. На всяко спиране на червена светлина имаме чувството, че я някой сфетофар, я някой знак ще падне върху нас. Хем е някак забавно, хем за пръв път не ни допада мястото, на което се намираме. Из града се мотаят много луди, наркомани и черни с огромни касетофони, от които гърми рап музика. Ха, има и подскачащи коли, като от клип на Снуп Дог. Сякаш всъщност сме във филм от 90'те години.
Пристигнали сме точно на време на адреса и ще имаме целия следобед, даже може да свършим и малко полезни неща. До къщата на домакините ни се ориентираме според GPS кординатите, които са оставени в сайта за пътешестващи, двуколистни ентусиасти. Накрая стигаме до един доста престъпен квартал, където не можем да открием къщата им. Питам един случаен съсед дали случайно не може да ни опъти до къщата им и дали ги познава. Типчето изглежда сякаш бърза да се оттърве от труп и ни казва:
- Не познавам никой тук, оставете ме на мира.
Добре, оставяме го и без това не искаме да се задържаме за приказки, защото не искаме местните просещи деца да ни се лепнат. Опитваме се да помолим някой да ни ослужи с телефона си за малко, но в отговор получаваме:
- Аз нямам телефон, имате ли пет долара да ми дадете.
Всъщност се оказа, че никой няма телефон в този квартал и всеки има нужда от пет долара. Сигурно не им достигат, за да си изплатят дълговете към телефонната компания, знам ли. Последна възможност ни остана безплатия интернет в Макдоналдс. Свързваме се с наще хора и се оказва, че координатите от сайта са грешни. Сдобиваме се с истинския адрес и бързо се махаме от това гадничко място. Срещаме се с Дан и Евелин. Макар възрастна двойка, са много свежи и забавни. Разказаха ни много добри истории. Най-забавната за момента ми се струва как отишли в Колорадо, когато легализирали марихуаната там. Купи ли си шоколад с THC, защото не са пушачи и не искали да пушат. Купи ли си и вино, намерили си добро място за извисяване и изяли всичко, което имали. Чакали, чакали, чакали и накрая нищо. Дан го е яд, защото похарчили 80$ и не усетили нищо.
Много смях имаше тази вечер.
Ето какво вижда Чоликса с третото си око, когато никой друг не гледа:
С утроро става ясно, че цял ден ще ни тормози силен насрещен вятър. Което означава, че няма да успеем да стигнем до Кливлънд днес, което всъщност не е лоша новина, защото ако пристигнем утре поне ще има къде да спим. Все пак града си е голям и не ни се иска да се появяваме без сигурен подслон.
Днес малко бавно се предвижваме. Първо се заговаряе с един чичо, който винаги е искал да прекоси Америка от бряг до бряг с колелото си, но ни споделя, че ще го направи екипиран само с кредитната си карта. Не иска да носи абсолютно никакъв багаж. После се спряхме на 12км, в съседния град, за да навестим Армията на спасението. Спасението тук е поместено в една църква. Влизаме и казваме какъв ни е случаят, и че бихме били много благодарни, ако могат да ни дадът някаква храна. Оказва се, че армията не работи днес, но жените от църквата ни дават пари, за да се нахраним в Бъргър Кинг. Не можем да им харчим парите за такива боклуци, все пак бяяха такива мили женици. Отиваме в местният магазин и употребяваме парите много разумно. Готиното в този магазин, е че не се изхвърля никаква храна, продуктите с изтекъл срок на годност или с увредена упаковка се продават на безценица.
Може да се каже, че в 14ч. най-накрая стартираме днешния ден. Със скъсяването на деня не стигаме много далеч, но поне вечеряме с пържоли и спахме под един голям дъб.
24.10.15г.
Тамън събираме палатката и започва да вали. Обичам, когато всичко се случва точно навреме. Хич не ни пука, че ще вали цял ден, довечера ще има топъл душ и креват, така че тръгваме. Добрите новини са, че поне няма да има тегав вятър в лицата ни.
Тъй като потеглихме с първите слънчеви лъчи, по обед сме почти на адреса. Спираме се в един парк да хапнем и да се помоткаме, защото домакините ни ще са на адреса чак в 15 ч.
Влизаме и в Кливлънд, има много кофти атмосфера, някак ни отблъсква даже. Изглежда и много криминално място. Тягосто е там, улиците и тротоарите са разбити, а боклукът е заринал целия град. На всяко спиране на червена светлина имаме чувството, че я някой сфетофар, я някой знак ще падне върху нас. Хем е някак забавно, хем за пръв път не ни допада мястото, на което се намираме. Из града се мотаят много луди, наркомани и черни с огромни касетофони, от които гърми рап музика. Ха, има и подскачащи коли, като от клип на Снуп Дог. Сякаш всъщност сме във филм от 90'те години.
Пристигнали сме точно на време на адреса и ще имаме целия следобед, даже може да свършим и малко полезни неща. До къщата на домакините ни се ориентираме според GPS кординатите, които са оставени в сайта за пътешестващи, двуколистни ентусиасти. Накрая стигаме до един доста престъпен квартал, където не можем да открием къщата им. Питам един случаен съсед дали случайно не може да ни опъти до къщата им и дали ги познава. Типчето изглежда сякаш бърза да се оттърве от труп и ни казва:
- Не познавам никой тук, оставете ме на мира.
Добре, оставяме го и без това не искаме да се задържаме за приказки, защото не искаме местните просещи деца да ни се лепнат. Опитваме се да помолим някой да ни ослужи с телефона си за малко, но в отговор получаваме:
- Аз нямам телефон, имате ли пет долара да ми дадете.
Всъщност се оказа, че никой няма телефон в този квартал и всеки има нужда от пет долара. Сигурно не им достигат, за да си изплатят дълговете към телефонната компания, знам ли. Последна възможност ни остана безплатия интернет в Макдоналдс. Свързваме се с наще хора и се оказва, че координатите от сайта са грешни. Сдобиваме се с истинския адрес и бързо се махаме от това гадничко място. Срещаме се с Дан и Евелин. Макар възрастна двойка, са много свежи и забавни. Разказаха ни много добри истории. Най-забавната за момента ми се струва как отишли в Колорадо, когато легализирали марихуаната там. Купи ли си шоколад с THC, защото не са пушачи и не искали да пушат. Купи ли си и вино, намерили си добро място за извисяване и изяли всичко, което имали. Чакали, чакали, чакали и накрая нищо. Дан го е яд, защото похарчили 80$ и не усетили нищо.
Много смях имаше тази вечер.
Ето какво вижда Чоликса с третото си око, когато никой друг не гледа:
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
