текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
11.10.15г.
Отваряме очи и започва процеса по 5 минутното излежаване преди да станем. Моментът бива нарушен от просветващо в палатката фенерче и подканващ ни глас да излезнем. Отципяме и срещу нас застава един полицай, здраво стиснал пищова на колана си. Казва ни, че нощуването в парка е забранено. Слав му казва, че не сме знаели, а аз, че сме дошли по тъмно и дори не сме разбрали, че е парк. Вадим късмет, че ченгето вижда колелата и ни влиза в положението, казва ни, че този път глобата ще ни се размине. Поне случката ни помага бързо, бързо да се организираме с багажа и закуската. Доката хапваме, наблюдаваме семейна фотосесия по случай Хелоуин. Имаме чувството, че гледаме реалити шоу по телевизията на тема "как богатите се снабдяват с картички за празниците". Наели са си професионален фотограф с асистент и декорация за случая. Полицията се връща, за да провери дали сме се омели, така че не успяваме да хванем края на предаването.
На пътеката се запознаваме с две възрастни дами на колела, а едната даже кара с цигарка в ръка. Те много ни се изкефиха и ни станаха почитателки и приятелки в т.н. клюкарник-фейсбук.
Стигаме и Чикаго, огромен, натоварен и щур град. Тук бих искала да вмъкна за всички, които си мислят, че у дома всичко е най-зле, че тук има ужасно много боклук по улиците, а самите улици са разбити и на бабуни. Все повече се убеждавам, че в България сме развили синдром на вечно недоволните и не осъзнаваме всички предимства, които имаме, като безплатно здравеопазване, символично заплащане за образование в университет и най-важното - истинска храна. Тук хората масово се опитват да се върнат към градинарството, защото им е писнало от боклуците, с които е залят пазара. Също така хората в страни, като САЩ и Канада, много ни завиждат за съществуващите обичаи, традиции и култура, които тук просто ги няма, защото хората не пазят културната си идентичност, когато пристигнат. Всъщност очаквах тук да се сблъскаме с интересни мулти-културни мутации, но всички са се претопили в една чорба.
Първият квартал, през който минаваме, е микс от латино-американци и афро-американци. От всеки ъгъл струи испанска реч и гърми рап музика. Забавно е да наблюдаваш такъв контраст. Две етнически групи с огнена кръв във вените си събрани на едно място. Шумни, безцеремонни, усмихнати, сърдити, нахакани, добродушни, различия от емоции и характери, силно подчертани дори от външния вид. Отне ни половин ден, за да прекосим малка част от града и да стигнем до къщата на домакините ни. Те живеят в споделена къща на три етажа. Тъй като още ги няма, се настаняваме в двора да ги чакаме.
Не след дълго идва и Крис с големия, космат другар Kормак. Пичът изглежда много спокоен и уравновесен, веднага вади по една бира за опознаване, а след малко идва и приятелката му Кери. И двамата са много готини, най-накрая имам чувството, че съм сред свои хора. Срещата с Крис и Кери е голям дар, защото много ми липсват приятелите у дома. Когато мисля за другарите у дома, голяма буца засяда в мен и имам чувството, че вече няма да се видим, или че съществуват само в сънищата ми. Сякаш сме само въображаеми приятели. Много от другарите казаха, че биха се присъединили, но сега знам, че няма да го направят. Прекалено много неизвестни има и пре скъпо излиза за един българин такова пътешествие. Все пак и ние не можахме да съберем пари за него и кажи-речи сме на оцеляване. Е, да станали сме вече много добри в това, но кой би се впуснал?
Но стига толкова сантименти, трябва да ви разкажа за Кери и Крис, защото са изключително прекрасни и интересни хора. Пълни са със знания за гъби, хляб, вкусни гозби, ядливи растения в природата. Малко ми напомнят за Христо и Ива, би било интересно да се срещнат, имат много информация да си разменят.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
11.10.15г.
Отваряме очи и започва процеса по 5 минутното излежаване преди да станем. Моментът бива нарушен от просветващо в палатката фенерче и подканващ ни глас да излезнем. Отципяме и срещу нас застава един полицай, здраво стиснал пищова на колана си. Казва ни, че нощуването в парка е забранено. Слав му казва, че не сме знаели, а аз, че сме дошли по тъмно и дори не сме разбрали, че е парк. Вадим късмет, че ченгето вижда колелата и ни влиза в положението, казва ни, че този път глобата ще ни се размине. Поне случката ни помага бързо, бързо да се организираме с багажа и закуската. Доката хапваме, наблюдаваме семейна фотосесия по случай Хелоуин. Имаме чувството, че гледаме реалити шоу по телевизията на тема "как богатите се снабдяват с картички за празниците". Наели са си професионален фотограф с асистент и декорация за случая. Полицията се връща, за да провери дали сме се омели, така че не успяваме да хванем края на предаването.
На пътеката се запознаваме с две възрастни дами на колела, а едната даже кара с цигарка в ръка. Те много ни се изкефиха и ни станаха почитателки и приятелки в т.н. клюкарник-фейсбук.
Стигаме и Чикаго, огромен, натоварен и щур град. Тук бих искала да вмъкна за всички, които си мислят, че у дома всичко е най-зле, че тук има ужасно много боклук по улиците, а самите улици са разбити и на бабуни. Все повече се убеждавам, че в България сме развили синдром на вечно недоволните и не осъзнаваме всички предимства, които имаме, като безплатно здравеопазване, символично заплащане за образование в университет и най-важното - истинска храна. Тук хората масово се опитват да се върнат към градинарството, защото им е писнало от боклуците, с които е залят пазара. Също така хората в страни, като САЩ и Канада, много ни завиждат за съществуващите обичаи, традиции и култура, които тук просто ги няма, защото хората не пазят културната си идентичност, когато пристигнат. Всъщност очаквах тук да се сблъскаме с интересни мулти-културни мутации, но всички са се претопили в една чорба.
Първият квартал, през който минаваме, е микс от латино-американци и афро-американци. От всеки ъгъл струи испанска реч и гърми рап музика. Забавно е да наблюдаваш такъв контраст. Две етнически групи с огнена кръв във вените си събрани на едно място. Шумни, безцеремонни, усмихнати, сърдити, нахакани, добродушни, различия от емоции и характери, силно подчертани дори от външния вид. Отне ни половин ден, за да прекосим малка част от града и да стигнем до къщата на домакините ни. Те живеят в споделена къща на три етажа. Тъй като още ги няма, се настаняваме в двора да ги чакаме.
Не след дълго идва и Крис с големия, космат другар Kормак. Пичът изглежда много спокоен и уравновесен, веднага вади по една бира за опознаване, а след малко идва и приятелката му Кери. И двамата са много готини, най-накрая имам чувството, че съм сред свои хора. Срещата с Крис и Кери е голям дар, защото много ми липсват приятелите у дома. Когато мисля за другарите у дома, голяма буца засяда в мен и имам чувството, че вече няма да се видим, или че съществуват само в сънищата ми. Сякаш сме само въображаеми приятели. Много от другарите казаха, че биха се присъединили, но сега знам, че няма да го направят. Прекалено много неизвестни има и пре скъпо излиза за един българин такова пътешествие. Все пак и ние не можахме да съберем пари за него и кажи-речи сме на оцеляване. Е, да станали сме вече много добри в това, но кой би се впуснал?
Но стига толкова сантименти, трябва да ви разкажа за Кери и Крис, защото са изключително прекрасни и интересни хора. Пълни са със знания за гъби, хляб, вкусни гозби, ядливи растения в природата. Малко ми напомнят за Христо и Ива, би било интересно да се срещнат, имат много информация да си разменят.
12.10.15г.
Тази сутрин се събуждам на 26 г., макар и всичко да си е същото и да не усещам разлика. Честно да си призная, сега осъзнавам, че на рождения си ден винаги се чувствам специално, защото знам, че ще се съберат любимите ми хора и ще се забавляваме. Днес, толкова далеч от дома не се чувствам нито специално, нито различно, просто 138 дена, от както сме тръгнали. За Слав това също си е ден обикновен, май даже е забравил. Да, наистина приятелите и роднините правят рождения ден специално събитие. Проверявам пощата и виждам, че толкова много хора са се сетили. Това ме радва и натъжава едновременно, да си далеч от любимите хора е най-трудната част от цялото приключение. Докато тихо и необезпокоявано се депресирам в ъгъла, всички вече са станали и пием кафе. Крис и Кери много се зарадваха, че имам рожден ден и заявиха, че днес ще празнуваме. Слав се присети и ме потупа по рамото.
Първата ни задачка за днес е да отидем до пералното и да накараме магията за хубаво меришещи дрехи да се случи. Пералното е собственост на мексиканци и от всякъде се чува испанска реч. Не очаквахме толкова на север вече да имаме възможност да упражняваме езика. Не че има кой знае какво за упражнение все още.
След пералнята се отправяме към музея "Филд", където имаме среща с една българка, която ще ни разведе из музея и запознае с хората там. Първо се спираме в кафенето, за да обядваме, а там се запознаваме и с Матю, който се свърза с нас за презентацията ни в музея. Изглежда голяма свежарка и симпатяга, но за съжаление има само 5 мин. След това Диляна ни разведе из музея, като разбира се започнахме със секцията за опазване на околната среда. След това се запознахме с доста учени, които работят в музея, включително един симпатяга от Чили, който ни каза да се свържем с него, когато сме там. А след като приключихме и със запознанствата, Дияна ни заведе да видим лъвовете човекоядци от Цаво. Знам за тях от филма "Призракът и Сянката" и винаги съм знаела, че ги пазят в този музей и съм искала да ги видя. Когато заставам пред тях, както обикновено се случва с очакваните, дълго време моменти, малко се разочаровам. Въобще не са толкова големи, а и също така са плешиви, като някакви женчовци. Но няма значение, още от дете съм искала да ги видя и ето ги най-накрая. Осъществих една детска, малко безумна мечта, но все пак я осъществих, за което съм много щастлива.
След музейната обиколка се връщаме обратно у Крис и Кери и купуваме бира за предстоящия купон. Когато влизаме в апартамента още няма никой, което е добре и се надяваме да изпреварим домакините ни с вечерята. Ще приготвим кренвиршите увити в тесто на Клеър и банани пълнени с Рийси и запечени на фурна, което знаем от Джеръми. Може да се каже, че приготвяме типична американска вечеря, хехе. Когато Крис и Кери се прибират допринасят за вечерята с десерт и салата. Ще се пръснем!
Батковия приятел от Чикаго няма да може да се присъедини, но пък идва една приятелка на домакините. Забавляваме се, пием шотове, ядем вкусна храна, пием бирички, имаме три вида десерт (забравих да спомена за буркана от 1 кг Нутела). Накрая даже имам подарък, сириъл Рийси и торта със свещички.
Всичко е толкова прекрасно, че сякаш не е реално. Това бе, като една нагласена забава, бе и аз не знам какво беше, но беше специално и прекрасно. Чувствах се сякаш съм сред едни от най-близките си приятели.
Тази сутрин се събуждам на 26 г., макар и всичко да си е същото и да не усещам разлика. Честно да си призная, сега осъзнавам, че на рождения си ден винаги се чувствам специално, защото знам, че ще се съберат любимите ми хора и ще се забавляваме. Днес, толкова далеч от дома не се чувствам нито специално, нито различно, просто 138 дена, от както сме тръгнали. За Слав това също си е ден обикновен, май даже е забравил. Да, наистина приятелите и роднините правят рождения ден специално събитие. Проверявам пощата и виждам, че толкова много хора са се сетили. Това ме радва и натъжава едновременно, да си далеч от любимите хора е най-трудната част от цялото приключение. Докато тихо и необезпокоявано се депресирам в ъгъла, всички вече са станали и пием кафе. Крис и Кери много се зарадваха, че имам рожден ден и заявиха, че днес ще празнуваме. Слав се присети и ме потупа по рамото.
Първата ни задачка за днес е да отидем до пералното и да накараме магията за хубаво меришещи дрехи да се случи. Пералното е собственост на мексиканци и от всякъде се чува испанска реч. Не очаквахме толкова на север вече да имаме възможност да упражняваме езика. Не че има кой знае какво за упражнение все още.
След пералнята се отправяме към музея "Филд", където имаме среща с една българка, която ще ни разведе из музея и запознае с хората там. Първо се спираме в кафенето, за да обядваме, а там се запознаваме и с Матю, който се свърза с нас за презентацията ни в музея. Изглежда голяма свежарка и симпатяга, но за съжаление има само 5 мин. След това Диляна ни разведе из музея, като разбира се започнахме със секцията за опазване на околната среда. След това се запознахме с доста учени, които работят в музея, включително един симпатяга от Чили, който ни каза да се свържем с него, когато сме там. А след като приключихме и със запознанствата, Дияна ни заведе да видим лъвовете човекоядци от Цаво. Знам за тях от филма "Призракът и Сянката" и винаги съм знаела, че ги пазят в този музей и съм искала да ги видя. Когато заставам пред тях, както обикновено се случва с очакваните, дълго време моменти, малко се разочаровам. Въобще не са толкова големи, а и също така са плешиви, като някакви женчовци. Но няма значение, още от дете съм искала да ги видя и ето ги най-накрая. Осъществих една детска, малко безумна мечта, но все пак я осъществих, за което съм много щастлива.
След музейната обиколка се връщаме обратно у Крис и Кери и купуваме бира за предстоящия купон. Когато влизаме в апартамента още няма никой, което е добре и се надяваме да изпреварим домакините ни с вечерята. Ще приготвим кренвиршите увити в тесто на Клеър и банани пълнени с Рийси и запечени на фурна, което знаем от Джеръми. Може да се каже, че приготвяме типична американска вечеря, хехе. Когато Крис и Кери се прибират допринасят за вечерята с десерт и салата. Ще се пръснем!
Батковия приятел от Чикаго няма да може да се присъедини, но пък идва една приятелка на домакините. Забавляваме се, пием шотове, ядем вкусна храна, пием бирички, имаме три вида десерт (забравих да спомена за буркана от 1 кг Нутела). Накрая даже имам подарък, сириъл Рийси и торта със свещички.
Всичко е толкова прекрасно, че сякаш не е реално. Това бе, като една нагласена забава, бе и аз не знам какво беше, но беше специално и прекрасно. Чувствах се сякаш съм сред едни от най-близките си приятели.
13.10.15г.
Макар купона вчера, няма прошка, ставаме в 5:30 ч., защото е първия работен ден на Слав. Когато разбрах, че на покрива имат нужда само от един човек, малко се разочаровах, защото ми се искаше да видя как се правят покриви. Но днес, събуждайки се с махмурлук, не съм толкова разочарована. Чувствам се, като майка приготвяща детето си за училище, докато помагам на Слав да се организира, за да тръгне за работа. Приготвям му торбичка за обяд, давам му Харли Дейвидсън кърпата, която намерих, а накрая слизам с него до колата на Жоро.
Връщаам се горе и се заемам с мойте си неща, всъщност не бях имала ден сама, от както сме тръгнали и честно, беше страхотно. Първо работих по блога, драги мои читатели, за да имате с какво да се занимавате, когато ви е скучно или вали, или няма какво да правите. После се занимавах с банджото на Крис. Това бе забавен, много смешен инструмент. С пет струни и издава безумни звукчета. Даже почти намерих "Нека бъде", но ми отне много време и се изморих. Следващият ми проект за деня е да направя съвършенния чеснов хляб, докато имам фурна на разположение. Докато тестото бухва, отивам да купя няколко важни неща за лещата довечера. Сега като имам чубрица, трябва да я използвам разумно. Имам още време преди да започна да готвя вечерята, така че рисувам красивото, розово, замърсено небе над Чикаго.
Става време и за готвенето. Тестото е бухнало идеално и мирише на чесън. Всичко вече е опечено, сварено и нарязано, остана само Слав да се прибере. С Кери и Крис едвам се сдържаме, регулярно отхлупваме капаци, за да душим храната или просто да й се наслаждаваме. Най накрая и Слав се прибира с Жоро. А Жоро, като един същински Дядо Коледа, носи пликче с подаръци. Бира "Загорка", кисело мляко, лютеница, салам, сирене. Еххх, как само обсъждахме нещата в торбичката, особено в безлюдните планински райони. За съжаление Дядо Коледа не може да остане за вечеря, но пък ние си похапваме и за него. Само да вмъкна преди да свърши днешният ден, че хлябът се получи много добре!
Макар купона вчера, няма прошка, ставаме в 5:30 ч., защото е първия работен ден на Слав. Когато разбрах, че на покрива имат нужда само от един човек, малко се разочаровах, защото ми се искаше да видя как се правят покриви. Но днес, събуждайки се с махмурлук, не съм толкова разочарована. Чувствам се, като майка приготвяща детето си за училище, докато помагам на Слав да се организира, за да тръгне за работа. Приготвям му торбичка за обяд, давам му Харли Дейвидсън кърпата, която намерих, а накрая слизам с него до колата на Жоро.
Връщаам се горе и се заемам с мойте си неща, всъщност не бях имала ден сама, от както сме тръгнали и честно, беше страхотно. Първо работих по блога, драги мои читатели, за да имате с какво да се занимавате, когато ви е скучно или вали, или няма какво да правите. После се занимавах с банджото на Крис. Това бе забавен, много смешен инструмент. С пет струни и издава безумни звукчета. Даже почти намерих "Нека бъде", но ми отне много време и се изморих. Следващият ми проект за деня е да направя съвършенния чеснов хляб, докато имам фурна на разположение. Докато тестото бухва, отивам да купя няколко важни неща за лещата довечера. Сега като имам чубрица, трябва да я използвам разумно. Имам още време преди да започна да готвя вечерята, така че рисувам красивото, розово, замърсено небе над Чикаго.
Става време и за готвенето. Тестото е бухнало идеално и мирише на чесън. Всичко вече е опечено, сварено и нарязано, остана само Слав да се прибере. С Кери и Крис едвам се сдържаме, регулярно отхлупваме капаци, за да душим храната или просто да й се наслаждаваме. Най накрая и Слав се прибира с Жоро. А Жоро, като един същински Дядо Коледа, носи пликче с подаръци. Бира "Загорка", кисело мляко, лютеница, салам, сирене. Еххх, как само обсъждахме нещата в торбичката, особено в безлюдните планински райони. За съжаление Дядо Коледа не може да остане за вечеря, но пък ние си похапваме и за него. Само да вмъкна преди да свърши днешният ден, че хлябът се получи много добре!
14.10.15г.
Днес е вторият и последен ден на покрива за Слав. А пък аз съм поканена да се присъединя към интернационалния обяд на класа по английски, който Кери води. Празнуват края на курса и всеки тгрябва да сготви нещо традиционно от държавата си и да го донесе. Преди това разхождаме Кормак и забелязваме, че днес е идеален ден за интернационален обяд в парка.
После отиваме и в колежа да съберем класа. Колкото повече хора пристигат, толкова по-вкусно започва да мирише, нямам търпение да разбера кой, какво е донесъл. Интересно ще е, има хора от Косово, Украйна, Албания, Мексико, Колумбия, Бразилия, Сирия, Конго, Китай, Япония и някои, които дори не ги разбрах от къде са.
Отиваме в парка и преди да започнем, всеки прави кратко представяне на гозбата си. През това време семейството от Украйна пали малка скара, която са донесли и пекат месо. Всичко е толкова вкусно, че направо се пръскаме по шевовете. Когато всички вече се потапят в лекия унес на пълните стомаси, момичето от Косово вади торта. Добре, че всеки винаги има място за нещо сладичко. Много готина група!
След преяждането, Кери се връща в университета, а аз тръгвам да се разходя обратно до квартирата. Големият град, определено е вълнуващо място и има своя чар. Случайно попадам на един музикален магазин и влизам вътре. Момчето, което работи там, е голям пич и заедно пробваме всички инструменти. Има даже и банджо-уколеле, което е още по-безумно и от истинското.
Прибирам се и извеждам Кормак на двора да изиграем един мач. Малко по-късно идват и Слав и Жоро с българска бира, "Шуменско" и "Пловдивско". "Пловдивско", това даже и в България не съм го пила. А когато и Крис и Кери се прибират, вадим кутийте с храна, които заделихме след обяда.
Днес е вторият и последен ден на покрива за Слав. А пък аз съм поканена да се присъединя към интернационалния обяд на класа по английски, който Кери води. Празнуват края на курса и всеки тгрябва да сготви нещо традиционно от държавата си и да го донесе. Преди това разхождаме Кормак и забелязваме, че днес е идеален ден за интернационален обяд в парка.
После отиваме и в колежа да съберем класа. Колкото повече хора пристигат, толкова по-вкусно започва да мирише, нямам търпение да разбера кой, какво е донесъл. Интересно ще е, има хора от Косово, Украйна, Албания, Мексико, Колумбия, Бразилия, Сирия, Конго, Китай, Япония и някои, които дори не ги разбрах от къде са.
Отиваме в парка и преди да започнем, всеки прави кратко представяне на гозбата си. През това време семейството от Украйна пали малка скара, която са донесли и пекат месо. Всичко е толкова вкусно, че направо се пръскаме по шевовете. Когато всички вече се потапят в лекия унес на пълните стомаси, момичето от Косово вади торта. Добре, че всеки винаги има място за нещо сладичко. Много готина група!
След преяждането, Кери се връща в университета, а аз тръгвам да се разходя обратно до квартирата. Големият град, определено е вълнуващо място и има своя чар. Случайно попадам на един музикален магазин и влизам вътре. Момчето, което работи там, е голям пич и заедно пробваме всички инструменти. Има даже и банджо-уколеле, което е още по-безумно и от истинското.
Прибирам се и извеждам Кормак на двора да изиграем един мач. Малко по-късно идват и Слав и Жоро с българска бира, "Шуменско" и "Пловдивско". "Пловдивско", това даже и в България не съм го пила. А когато и Крис и Кери се прибират, вадим кутийте с храна, които заделихме след обяда.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
