текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
06.10.15г.
Преди да напуснем милата компания на Гери и Калоян, ще направим една презентация. Всъщност всичко е уредено от Калоян, той ще ни вземе със себе си на среща с бизнес партньорите си, с които си разменят клиенти. Днес за разнообразие ние ще открием оперативката с мъдрите си слова на тема "Да спасим света или поне душите си". Колегите на Калоян мисля се изкефиха и даже впечатлиха, че не работим за организация и че нямаме финансиране. Но пък и ние не им оставихме друг избор, трябваше да ни харесат, това ни беше най-силната презентация до момента, като изключим тази за 5 клас, разбира се. Чувстваме се доволни, особено след последната ни презентация, която бе пълна каша. След презентацията се връщаме у Калоян, за да стегнем багажа и да потеглим. Гери ни подарява пакет чубрица, която ни се струва като скъпоценен дар. Мислехме, че любимата подправка ще вкусим отново чак в родината. Другият ни дар за пътя са 32 кренвирша. По стечение на обстоятелствата те имат доста в къщата. Накрая един приятел българин ни взема интервю за you-tube канала си.
Готови сме с багажа, снимките и интервютата, остана само да си кажем по едно последно "Чао, до нови срещи!" Много бяха мили и добри с нас Гери и Калоян, понякога малко се смущавам, защото вече толкова много хора ни помогнаха по пътя, че не знам как ще се отблагодаря на всички. Може би решението е да помагам на всички, на които мога и както мога.
Точно яхваме машините за въртене на педали и времето се оправя, светва слънце и се вдига мъглата. Новата ни дестинация е Мадисън, столицата на Уисконсин. Аха запотили чела и виждаме най-евтиния магазин да се извисява до пътя. Огромен, корпоративен и утрепал множество малки бизнеси, но си остава магазина с най-ниски цени. Хубавото, е че е толкова евтин, че на хората не им пука и си забравят покупките на паркинга. Този път се сдобихме с килограм и половина банани. Има и една детска блузка за Хелоуин, но тя е много малък размер, така че я пускаме в контейнер с дрехи за бедните.
Заредени, продължаваме нагоре, надолу през Уисконсин. Стигаме до едно стрелбище, където има и къмпинг за посетители. Единствени гости сме, така че мислим да опънем палатката там. Когато наближаваме голям град обикновено спането е трудно, така че трябва да се възползваме от възможностите, които ни намират по пътя.
Идва и любимата ни част от деня, вечерята. Приготвяме си кренвирши увити в тесто с лук и чубрица. После ги набучваме на пръчка и ги запичаме на огъня. Рецептата ни бе подшушната от Клеър Суонсън в Минесота.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
06.10.15г.
Преди да напуснем милата компания на Гери и Калоян, ще направим една презентация. Всъщност всичко е уредено от Калоян, той ще ни вземе със себе си на среща с бизнес партньорите си, с които си разменят клиенти. Днес за разнообразие ние ще открием оперативката с мъдрите си слова на тема "Да спасим света или поне душите си". Колегите на Калоян мисля се изкефиха и даже впечатлиха, че не работим за организация и че нямаме финансиране. Но пък и ние не им оставихме друг избор, трябваше да ни харесат, това ни беше най-силната презентация до момента, като изключим тази за 5 клас, разбира се. Чувстваме се доволни, особено след последната ни презентация, която бе пълна каша. След презентацията се връщаме у Калоян, за да стегнем багажа и да потеглим. Гери ни подарява пакет чубрица, която ни се струва като скъпоценен дар. Мислехме, че любимата подправка ще вкусим отново чак в родината. Другият ни дар за пътя са 32 кренвирша. По стечение на обстоятелствата те имат доста в къщата. Накрая един приятел българин ни взема интервю за you-tube канала си.
Готови сме с багажа, снимките и интервютата, остана само да си кажем по едно последно "Чао, до нови срещи!" Много бяха мили и добри с нас Гери и Калоян, понякога малко се смущавам, защото вече толкова много хора ни помогнаха по пътя, че не знам как ще се отблагодаря на всички. Може би решението е да помагам на всички, на които мога и както мога.
Точно яхваме машините за въртене на педали и времето се оправя, светва слънце и се вдига мъглата. Новата ни дестинация е Мадисън, столицата на Уисконсин. Аха запотили чела и виждаме най-евтиния магазин да се извисява до пътя. Огромен, корпоративен и утрепал множество малки бизнеси, но си остава магазина с най-ниски цени. Хубавото, е че е толкова евтин, че на хората не им пука и си забравят покупките на паркинга. Този път се сдобихме с килограм и половина банани. Има и една детска блузка за Хелоуин, но тя е много малък размер, така че я пускаме в контейнер с дрехи за бедните.
Заредени, продължаваме нагоре, надолу през Уисконсин. Стигаме до едно стрелбище, където има и къмпинг за посетители. Единствени гости сме, така че мислим да опънем палатката там. Когато наближаваме голям град обикновено спането е трудно, така че трябва да се възползваме от възможностите, които ни намират по пътя.
Идва и любимата ни част от деня, вечерята. Приготвяме си кренвирши увити в тесто с лук и чубрица. После ги набучваме на пръчка и ги запичаме на огъня. Рецептата ни бе подшушната от Клеър Суонсън в Минесота.
07.10.15г.
Благо утро, към нас се задава и персонала от поддръжката. Ние си мислим, че ще ни изгонят и започваме бързо да прибираме панаира. Оказва се, че те просто искат да ни разпитат за пътешествието ни и да ни опътят към тоалетната, където има топла вода. Закусваме и потегляме към Мадисън. Времето е топло и приятно, а за обяд изяждаме една кутия сладолед. Всичко е прекрасно, само ни е трудно да организираме презентации тук в Щатите. Явно няма кой да ни слуша бръщолевиците.
Стигаме и Мадисън, активен и интересен град, а във въздуха се носят ароматни пушеци. Сега разбирам защо Мат каза, че е хипарско място. Движим се по колоездачни магистрали и направо фучим през града. Всички са млади и свежарки. Готино място, жалко, че ще останем само за една вечер.
Стигаме и до домакините си, Алън и Ерин, които са карали тандема си преди четири години от Ледовития океан в Канада до огнената земя в Аржентина. Готини са, пак, жалко, че оставаме само една вечер. Но поне пък си прекарахме много добре тази вечер в истории за преминаването на две гуми през различни места, готвене на вкусна вечеря и пийване на биричка.
08.10.15г.
За съжаление трябва да потегляме днес, няма време за кесене, зимата ще ни хване някъде по пътя. А и отпускарския сезон свърши, така че това копеленце Мърфи се е върнало от почивката си и ще направи всичко по силите си снега да ни приклещи някъде в Апелачите сигурно, на някой проход, когато най-малко очакваме. Все едно, идеята е ясна, бягаме от зимата! Закусваме с така любимото ни конско, казваме си "чао" с Ерин и Алън и потегляме на изток към Милуоки. До сърцето на града ще стигнем по вело път. Много ги обичаме, преки, леки и пълни с къщенца за спане.
В първото малко градче по пътя се спираме в един бижутерен магазин. Там искаме да разберем дали масивната, селска, лъскава верижка, която Слав намери на пътя е благороден метал. Разбира се не е, жалко, защото си е тежка тенекия. Приготвяме си още кренвирши на местната скара и дим да ни няма, защото в следобедните часове се очакват превалявания.
На пътеката Слав намира гигантска бяла гъба с размерите на баскетболна топка. Убеден, е, че можем да я ядем, но тъй като казва това за всяка гъба, която намери, аз не му вярвам. Но все пак убеден в хранителните качества на гъбата, Слав отхапва голямо парче и се разбираме, че ако доживее до вечерта ще я ядем. ОК, няма проблеми, гъбата си е огромна, и ако става си е доста храна.
Стигаме до едно малко градче, където мислим да финишираме за днес. Тамън стигаме до парка с пикник покривчето и завалява проливен дъжд. Изваля се как' си требе! Хубаво, е че спряхме навреме, сериозен дъжд в три серии.
След цялото упорство покрай гъбата, накрая на Слав не му харесва на вкус и иска да я изхвърлим. Не, не, не, няма да стане, вече сме я взели, става за ядене, ще я ядем. Всъщност гъбата няма абсолютно никакъв вкус, така че по-скоро зависи как ще се приготви. Вкусна или не, гъбата продължава с нас, много храна е и е пълна с протеин!
Благо утро, към нас се задава и персонала от поддръжката. Ние си мислим, че ще ни изгонят и започваме бързо да прибираме панаира. Оказва се, че те просто искат да ни разпитат за пътешествието ни и да ни опътят към тоалетната, където има топла вода. Закусваме и потегляме към Мадисън. Времето е топло и приятно, а за обяд изяждаме една кутия сладолед. Всичко е прекрасно, само ни е трудно да организираме презентации тук в Щатите. Явно няма кой да ни слуша бръщолевиците.
Стигаме и Мадисън, активен и интересен град, а във въздуха се носят ароматни пушеци. Сега разбирам защо Мат каза, че е хипарско място. Движим се по колоездачни магистрали и направо фучим през града. Всички са млади и свежарки. Готино място, жалко, че ще останем само за една вечер.
Стигаме и до домакините си, Алън и Ерин, които са карали тандема си преди четири години от Ледовития океан в Канада до огнената земя в Аржентина. Готини са, пак, жалко, че оставаме само една вечер. Но поне пък си прекарахме много добре тази вечер в истории за преминаването на две гуми през различни места, готвене на вкусна вечеря и пийване на биричка.
08.10.15г.
За съжаление трябва да потегляме днес, няма време за кесене, зимата ще ни хване някъде по пътя. А и отпускарския сезон свърши, така че това копеленце Мърфи се е върнало от почивката си и ще направи всичко по силите си снега да ни приклещи някъде в Апелачите сигурно, на някой проход, когато най-малко очакваме. Все едно, идеята е ясна, бягаме от зимата! Закусваме с така любимото ни конско, казваме си "чао" с Ерин и Алън и потегляме на изток към Милуоки. До сърцето на града ще стигнем по вело път. Много ги обичаме, преки, леки и пълни с къщенца за спане.
В първото малко градче по пътя се спираме в един бижутерен магазин. Там искаме да разберем дали масивната, селска, лъскава верижка, която Слав намери на пътя е благороден метал. Разбира се не е, жалко, защото си е тежка тенекия. Приготвяме си още кренвирши на местната скара и дим да ни няма, защото в следобедните часове се очакват превалявания.
На пътеката Слав намира гигантска бяла гъба с размерите на баскетболна топка. Убеден, е, че можем да я ядем, но тъй като казва това за всяка гъба, която намери, аз не му вярвам. Но все пак убеден в хранителните качества на гъбата, Слав отхапва голямо парче и се разбираме, че ако доживее до вечерта ще я ядем. ОК, няма проблеми, гъбата си е огромна, и ако става си е доста храна.
Стигаме до едно малко градче, където мислим да финишираме за днес. Тамън стигаме до парка с пикник покривчето и завалява проливен дъжд. Изваля се как' си требе! Хубаво, е че спряхме навреме, сериозен дъжд в три серии.
След цялото упорство покрай гъбата, накрая на Слав не му харесва на вкус и иска да я изхвърлим. Не, не, не, няма да стане, вече сме я взели, става за ядене, ще я ядем. Всъщност гъбата няма абсолютно никакъв вкус, така че по-скоро зависи как ще се приготви. Вкусна или не, гъбата продължава с нас, много храна е и е пълна с протеин!
09.10.15г.
Тази вечер трябва да посетим приятел на Слав. Това ни буди надеждата, че ще си изперем парцалките. Само трябва да намерим интернет, за да изясним къде и кога. Стигаме до един Старбъкс и разбираме, че са ни вързали тенекия. Пича няма да има възможност да се видим, сякаш Слав идва през месец в Щатите и им е омръзнало да се гледат.
Докато се взираме в малките екранчета на умните ни телефончета, до нас спира една кола, чийто водач е босненец и разпознал българските флагове, идва да се запознае. Пичага е и много държи да ни купи кафе и сандвичи, ние от скромност не можем да му откажем. На българо-босненски-английски провеждаме един разговор, в който ние му разказваме за пътешествието си, а той за живота си в страната на възможностите.
След срещата с пича, потегляме рязко на юг към Чикаго. Все пак ни е интересно да стигнем там и да разберем защо толкова много българи живеят там. Дали заради Алеко Константинов, предстои ни да разберем!
Влизането в третия най-голям град в страната няма да е лесна работа. От тук на долу всичко изглежда, като един безкраен град, където е малко съмнително къде ще намираме кашенца за спане. Решаваме малко заобиколно да влезнем в града, защото днешният ден вече е преполовен, а на нас ще ни трябват две нощувки на сигурно място, за да стигнем до там. Набелязваме новата дестинация и потегляме срещу вятъра.
Сега деня става все по-къс и по-къс и трябва рано, рано да сме се ориентирали къде ще спим. Това всъщност е новото ни предизвикателство.
За тази вечер сме си набелязали едно езеро, на чийто бряг мислим да се хоризонтираме. Но разбираме, че цялото езеро е частна собственост и не може там. Докато обикаляме езерото, виждаме една жена да си разтоварва колата и се спираме, за да я питаме дали няма някое добро предложение за нас. Оказа се, че тя изобщо не разбира идеята на къмпингуването и даже много я притесни мисълта, че тази вечер ще спим някъде в периметъра на сигурната й зона. Добре, добре, жено успокой се, не искаме да притесняваме и плашим никого, няма да спим в този град. Потегляме и виждаме една възрастна жена, решаваме да проверим нейната информация. Тя много добре разбира идеята на пътуването и къмпингуването, така че ни упътва към подходящо място. Става въпрос за един парк на 3 км от тук, където нямало табелка "къмпингуването забранено", което можем да използваме, като аргумент, ако някой има нещо против нас.
Самият парк няма кашенца, но пък поне е в скъпарски, богаташки квартал, така че ако никой не ни види, никой няма да се оплаче.
Тази вечер трябва да посетим приятел на Слав. Това ни буди надеждата, че ще си изперем парцалките. Само трябва да намерим интернет, за да изясним къде и кога. Стигаме до един Старбъкс и разбираме, че са ни вързали тенекия. Пича няма да има възможност да се видим, сякаш Слав идва през месец в Щатите и им е омръзнало да се гледат.
Докато се взираме в малките екранчета на умните ни телефончета, до нас спира една кола, чийто водач е босненец и разпознал българските флагове, идва да се запознае. Пичага е и много държи да ни купи кафе и сандвичи, ние от скромност не можем да му откажем. На българо-босненски-английски провеждаме един разговор, в който ние му разказваме за пътешествието си, а той за живота си в страната на възможностите.
След срещата с пича, потегляме рязко на юг към Чикаго. Все пак ни е интересно да стигнем там и да разберем защо толкова много българи живеят там. Дали заради Алеко Константинов, предстои ни да разберем!
Влизането в третия най-голям град в страната няма да е лесна работа. От тук на долу всичко изглежда, като един безкраен град, където е малко съмнително къде ще намираме кашенца за спане. Решаваме малко заобиколно да влезнем в града, защото днешният ден вече е преполовен, а на нас ще ни трябват две нощувки на сигурно място, за да стигнем до там. Набелязваме новата дестинация и потегляме срещу вятъра.
Сега деня става все по-къс и по-къс и трябва рано, рано да сме се ориентирали къде ще спим. Това всъщност е новото ни предизвикателство.
За тази вечер сме си набелязали едно езеро, на чийто бряг мислим да се хоризонтираме. Но разбираме, че цялото езеро е частна собственост и не може там. Докато обикаляме езерото, виждаме една жена да си разтоварва колата и се спираме, за да я питаме дали няма някое добро предложение за нас. Оказа се, че тя изобщо не разбира идеята на къмпингуването и даже много я притесни мисълта, че тази вечер ще спим някъде в периметъра на сигурната й зона. Добре, добре, жено успокой се, не искаме да притесняваме и плашим никого, няма да спим в този град. Потегляме и виждаме една възрастна жена, решаваме да проверим нейната информация. Тя много добре разбира идеята на пътуването и къмпингуването, така че ни упътва към подходящо място. Става въпрос за един парк на 3 км от тук, където нямало табелка "къмпингуването забранено", което можем да използваме, като аргумент, ако някой има нещо против нас.
Самият парк няма кашенца, но пък поне е в скъпарски, богаташки квартал, така че ако никой не ни види, никой няма да се оплаче.
10.10.15г.
Много влажна есенна утрин, но поне първите лъчи донасят надежда за прекрасен ден. Докато закусим, слънцето вече се е качило и пуловерите и ръкавиците са прибрани в дисагите. Тръгваме и към Илинойс, където още в самото начало ще хванем вело пътека, която ще ни откара до самите предверия на Чикаго. Това е чуден начин за пристигане в големият град. Като цяло пристигането на колело в гигантски, американски мегаполис силно ме притесняваше от самото начало.
Изморих се да споменавам, че вятърът е все срещу нас, но днес това е някак забавно явление. В лабиринта от малки пътчета вятъра е все срещу нас или до нас, или зад нас, за по 2-3 км. Още на прага на Илинойс се усеща натоварения трафик, което е подсещане, че сме слезнали доста на юг вече, макар и да пътуваме все на изток. Колкото по-на юг слизаме, толкова по-благ ще става климата и толкова по-заселено ще става.
Най-накрая стигаме и до спокойствието на пътеката, която е най-готината пътека, на която сме били, от както сме тръгнали. Това не е бивш релсов път и не върви строго напред и равно. Има завойчета, изкачвания, скокчета и си е все в горичка, което прави усещането неповторимо. Пътеката е зарината от загубени дрехи, така че си набавяме по една работна блуза за Чикаго, където може би ще изкараме малко пари от строене на покриви. Офертата е предоставена от приятел на батко ми, който живее в големия град. Батко ми е голяма работа, макар че никога не е бил тук, има агенти на доста точки от маршрута ни.
Към края на деня се ориентираме и към място за спане, което е в близост до питейна вода. Кътчето се намира на брега на малко езерце в парка. Аха слезнали от колелата и чувам някой да подвиква след мен: "Viva Bulgaria!" Със сигурност е българин, защо иначе да ги бръщолеви тези. И ето флага най-накрая спомага за запознанство със сънародници от другата страна на земното кълбо. Панчо Панчев, живее вече от 20 г. в Щатите и има български ресторант в Чикаго. Бъбрим си с Панчо известно време, след което си приготвяме вечеря и чакаме паркът да се опразни, за да опънем оранжевата ни къщичка между дърветата.
Много влажна есенна утрин, но поне първите лъчи донасят надежда за прекрасен ден. Докато закусим, слънцето вече се е качило и пуловерите и ръкавиците са прибрани в дисагите. Тръгваме и към Илинойс, където още в самото начало ще хванем вело пътека, която ще ни откара до самите предверия на Чикаго. Това е чуден начин за пристигане в големият град. Като цяло пристигането на колело в гигантски, американски мегаполис силно ме притесняваше от самото начало.
Изморих се да споменавам, че вятърът е все срещу нас, но днес това е някак забавно явление. В лабиринта от малки пътчета вятъра е все срещу нас или до нас, или зад нас, за по 2-3 км. Още на прага на Илинойс се усеща натоварения трафик, което е подсещане, че сме слезнали доста на юг вече, макар и да пътуваме все на изток. Колкото по-на юг слизаме, толкова по-благ ще става климата и толкова по-заселено ще става.
Най-накрая стигаме и до спокойствието на пътеката, която е най-готината пътека, на която сме били, от както сме тръгнали. Това не е бивш релсов път и не върви строго напред и равно. Има завойчета, изкачвания, скокчета и си е все в горичка, което прави усещането неповторимо. Пътеката е зарината от загубени дрехи, така че си набавяме по една работна блуза за Чикаго, където може би ще изкараме малко пари от строене на покриви. Офертата е предоставена от приятел на батко ми, който живее в големия град. Батко ми е голяма работа, макар че никога не е бил тук, има агенти на доста точки от маршрута ни.
Към края на деня се ориентираме и към място за спане, което е в близост до питейна вода. Кътчето се намира на брега на малко езерце в парка. Аха слезнали от колелата и чувам някой да подвиква след мен: "Viva Bulgaria!" Със сигурност е българин, защо иначе да ги бръщолеви тези. И ето флага най-накрая спомага за запознанство със сънародници от другата страна на земното кълбо. Панчо Панчев, живее вече от 20 г. в Щатите и има български ресторант в Чикаго. Бъбрим си с Панчо известно време, след което си приготвяме вечеря и чакаме паркът да се опразни, за да опънем оранжевата ни къщичка между дърветата.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
