Текст: Яна Меламед
26.05.2015 г.
Качваме се на самолета без да имаме никакво вълнение или притеснение относно предстоящото пътешествие. Аз лично си представях, че в момента, в който цъфна на летището ще се притесня и някакво епично вълнение ще заседне в мен. Усещам само тъга, защото мама и баба много се разстройват на летището, но това е част от изпитанието, предполагам.
Целият полет прекарвам спейки, това е силен защитен механизъм, който тялото ми е развило по време на дългите полети от Мюнхен до Сан Франциско и обратно, които предприемам всяко лято, от както съм на 12. Слав ме сръчква и изважда от комата, докато прелитаме над канадският полярен кръг, от гледката ми замръзва мозъкът и пак заспивам. На летището в Анкоридж има всякакви препарирани животни. Проклетите мечки гризли са огромни, дори препарирани заслужават поклон пред мощта им. Полярните също са огромни със здрави челюсти, но тях няма да ги срещаме по пътя, така че не ни притесняват особено. Последният експонат, който ни впечатли с размерите си е на лос. Копелето е огромно, само главата му е по-голяма от мен самата, копитата му са по-внушителни и големи дори от зимните обувки на Саймъна със закачени котки на тях.
След 25 часа, най-накрая кацаме в Дедхорс. Това е най-малкото летище, което съм виждала. На мястото за получаване на багаж, просто се отваря една вратичка и един якичък чичко се показва и подава багажа. Когато ни подава колелата най-накрая усещам вълнение и щастие относно предстоящото. Чичото го прочита в очите ми и веднага ме порязва "Нали знаете, че пътят е наводнен и затворен."
Вече сме тук и това няма значение, все нещо ще се измисли. Слав ме чака на летището, докато аз проверя как стоят нещата в единственият хотел, който е от другата страна на улицата. Все пак ни трябва място, където да си починем и да сглобим колелата. Още с влизането си разбирам, че тук е задължително нахлузването на калцуни на всякъде, където спят и се хранят хора, тъй като е ужасно калчище. На рецепцията ме застрелват с космическата си цена. Нощувката за двама ни ще е по-скъпа от бюджета ни за престоя в Аляска.
Връщам се на летището при Слав и решаваме още там да сглобим колелата и багажа и да отпрашваме. Да обаче, греда. Летището ще бъде заключено всеки момент, а хората тук са толкова мили, че не биха ни оставили безпризорни. Дойде една едра жена с огромният си пикап и ни натовари заедно с багажа. Поразпита този, онзи и ни откара при въздушните таксита с цел да ни откарат от другата страна на наводнението. Това се оказва не мислимо скъп вариант. Поне ни позволяват да преспим в хамбара със самолетите.
По-късно се запознахме с един пилот, който много добре разбира ситуацията ни. Предлага ни да се пробваме да преджапаме наводнената част през ноща, защото тогава няма кой да ни спре. След това ни настани в по-уютно място, барака с дървен под. Вече бе станало 23:30, а слънцето продължава да стои непоклатимо, шантава работа. В бараката се захващаме на работа и най-накрая зглобяме колелата и багажа. Макар, че слънцето грее, нощта е смръзваща и се намръзваме, докато си легнем.
27.05.2015г.
Събуждаме се в бараката на полярният кръг, а усещането не е много по-различно от това да пренощуваш в нечии обор някъде в Родопите. Малко бавно се ориентираме, но намираме вода и газ. Решаваме, че трябва все пак да се пробваме да преджапаме наводнената част, тук в Дедхорс нямаме работа и пари, за да стоим. Натоварваме се на колелата и най-накрая потегляме с целият ни багаж. Моето колело "Villiger 4olix" обаче има свое мнение по въпроса колко трябва да е натоварено. Държи се, като необуздан кон по чакъла, предницата бяга на ляво, докато задницата се спасява на дясно. Все пак мойта воля е по-силна и успявам да потегля. Стигаме до началото на магистралата и веднага ни спират и забраняват да минаваме. Някакъв пич от работниците твърди, че водата е по-висока от нас, но всъщност не ни дават да преминем, за да не се пречкаме, докато работят. По възстановяването се работи денонощно и се очаква поне седмица да продължи ремонта. Греда, аз много се вкисвам, защото това означава, че ще изядем голяма част от запасите си, докато чакаме, а да ги възстановим ще ни струва пре скъпо. Започвам да съжалявам, че не слезнахме в Анкоридж. Но бързо трябва да забравя тези си мисли, защото вече сме тук, а също така трябва взаимно да поддържаме доброто настроение на приключението.
Решаваме да отидем към частта на “градчето”, която още не сме разгледали. Там виждаме, че има доста хотелчета и решаваме да си пробваме късмета. Ще помолим за подслон и храна, а в замяна ще работим каквото можем. Хайде пак греда, това не са хотели или мотели, а общежитията на работниците от нефтените компании, чиято политика ни забранява да останем там. Един симпатяга на име Джей ни влиза в положението и ни предлага да пробваме в местният магазин, бирария и железария със същото предложение, тъй като е собственост на едно семейство.
Намираме магазинът и табелката пред него “Welcome to Deadhorse, the end of the Dalton highway”, на която има рисунка на смрадлив, пукнал кон. Като едни достойни туристи се снимаме отпред с колелата и влизаме в магазина. Едва прекрачили прага, същият симпатяга Джей ни настига с пикапа си и ни казва, че се е развънял тук и там и ни е намерил място, където да чакаме ремонта да приключи. Нямаме думи, такъв мил жест и доброто не бяхме очаквали.
Настаняват ни в една стая с две легла, над всяко има персонален телевизор и отопление, което сами регулираме. За капак на цялата си доброта ни казват, че не искат нищо от нас, само да спазваме правилата. Точно, когато мислим, че по-хубаво няма как да стане ни казват, че винаги има повече храна, от колкото могат да изядат и сме добре дошли на трапезата.
Да си на краят на света и да срещнеш такава човешка доброта може да те просълзи.
След като уверявам роднините за доброто си състояние се отправям към вечерята. Не мога да повярвам какво изобилие от храна. Сервират ни пържоли, големи, колкото главата ми плюс, каквото си изберем от шведската маса. С усмивка си споделяме, че трябва да внимаваме да не надебелеем, докато чакаме, защото колелата няма да издържат екстра теглото.
28.05.2015г.
На закуска се присъединяваме към Майк, който ни споделя, че всяка година прекарва дълга отпуска в Средна Америка. Казва, че отдавна там не е толкова опасно, колкото твърдят медиите, освен Хундорас, където препоръчва изключително много да внимаваме.
След закуска излизаме да се разходим с колелата до магазинът. Срещу скромните 60 долара си купуваме спрей за мечки. В магазинът са адски любезни и мили, както всички останали тук. Снимат ни пред табелата с умрелият кон, за да ни увековечат на стената със снимки на всички дошли с колела до тук. След като се присъединяваме към другите манячета на стената отиваме да търсим информация за ремонта. В хотела разбираме, че довечера ще има среща на всички фирми работещи по пътя, за да обявят кога ще са готови. Една мила леличка ни казва, че ще ни упъти с кой трябва да говорим, за да разберем кога ще ни пуснат и нас, защото 500 камиона заредени с петрол чакат да отпътуват. Със сигурност трябва да сме първи, защото кой знае тях колко трябва да ги чакаме.
Връщаме се в нашето убежище и скуката започва да ни завладява. Трябват ни занимания за през деня, иначе ще изкукаме. Все пак не сме на 12 или 70 и телевизорът не ни забавлява. Сещам се за испанският самоучител на Ликсанчето и си го свалям. Все пак без испански ни е спукана работата в момента, в който минем мексиканската граница.
След поредната обилна вечеря заспиваме измъчвани от 11 часовата разлика.
26.05.2015 г.
Качваме се на самолета без да имаме никакво вълнение или притеснение относно предстоящото пътешествие. Аз лично си представях, че в момента, в който цъфна на летището ще се притесня и някакво епично вълнение ще заседне в мен. Усещам само тъга, защото мама и баба много се разстройват на летището, но това е част от изпитанието, предполагам.
Целият полет прекарвам спейки, това е силен защитен механизъм, който тялото ми е развило по време на дългите полети от Мюнхен до Сан Франциско и обратно, които предприемам всяко лято, от както съм на 12. Слав ме сръчква и изважда от комата, докато прелитаме над канадският полярен кръг, от гледката ми замръзва мозъкът и пак заспивам. На летището в Анкоридж има всякакви препарирани животни. Проклетите мечки гризли са огромни, дори препарирани заслужават поклон пред мощта им. Полярните също са огромни със здрави челюсти, но тях няма да ги срещаме по пътя, така че не ни притесняват особено. Последният експонат, който ни впечатли с размерите си е на лос. Копелето е огромно, само главата му е по-голяма от мен самата, копитата му са по-внушителни и големи дори от зимните обувки на Саймъна със закачени котки на тях.
След 25 часа, най-накрая кацаме в Дедхорс. Това е най-малкото летище, което съм виждала. На мястото за получаване на багаж, просто се отваря една вратичка и един якичък чичко се показва и подава багажа. Когато ни подава колелата най-накрая усещам вълнение и щастие относно предстоящото. Чичото го прочита в очите ми и веднага ме порязва "Нали знаете, че пътят е наводнен и затворен."
Вече сме тук и това няма значение, все нещо ще се измисли. Слав ме чака на летището, докато аз проверя как стоят нещата в единственият хотел, който е от другата страна на улицата. Все пак ни трябва място, където да си починем и да сглобим колелата. Още с влизането си разбирам, че тук е задължително нахлузването на калцуни на всякъде, където спят и се хранят хора, тъй като е ужасно калчище. На рецепцията ме застрелват с космическата си цена. Нощувката за двама ни ще е по-скъпа от бюджета ни за престоя в Аляска.
Връщам се на летището при Слав и решаваме още там да сглобим колелата и багажа и да отпрашваме. Да обаче, греда. Летището ще бъде заключено всеки момент, а хората тук са толкова мили, че не биха ни оставили безпризорни. Дойде една едра жена с огромният си пикап и ни натовари заедно с багажа. Поразпита този, онзи и ни откара при въздушните таксита с цел да ни откарат от другата страна на наводнението. Това се оказва не мислимо скъп вариант. Поне ни позволяват да преспим в хамбара със самолетите.
По-късно се запознахме с един пилот, който много добре разбира ситуацията ни. Предлага ни да се пробваме да преджапаме наводнената част през ноща, защото тогава няма кой да ни спре. След това ни настани в по-уютно място, барака с дървен под. Вече бе станало 23:30, а слънцето продължава да стои непоклатимо, шантава работа. В бараката се захващаме на работа и най-накрая зглобяме колелата и багажа. Макар, че слънцето грее, нощта е смръзваща и се намръзваме, докато си легнем.
27.05.2015г.
Събуждаме се в бараката на полярният кръг, а усещането не е много по-различно от това да пренощуваш в нечии обор някъде в Родопите. Малко бавно се ориентираме, но намираме вода и газ. Решаваме, че трябва все пак да се пробваме да преджапаме наводнената част, тук в Дедхорс нямаме работа и пари, за да стоим. Натоварваме се на колелата и най-накрая потегляме с целият ни багаж. Моето колело "Villiger 4olix" обаче има свое мнение по въпроса колко трябва да е натоварено. Държи се, като необуздан кон по чакъла, предницата бяга на ляво, докато задницата се спасява на дясно. Все пак мойта воля е по-силна и успявам да потегля. Стигаме до началото на магистралата и веднага ни спират и забраняват да минаваме. Някакъв пич от работниците твърди, че водата е по-висока от нас, но всъщност не ни дават да преминем, за да не се пречкаме, докато работят. По възстановяването се работи денонощно и се очаква поне седмица да продължи ремонта. Греда, аз много се вкисвам, защото това означава, че ще изядем голяма част от запасите си, докато чакаме, а да ги възстановим ще ни струва пре скъпо. Започвам да съжалявам, че не слезнахме в Анкоридж. Но бързо трябва да забравя тези си мисли, защото вече сме тук, а също така трябва взаимно да поддържаме доброто настроение на приключението.
Решаваме да отидем към частта на “градчето”, която още не сме разгледали. Там виждаме, че има доста хотелчета и решаваме да си пробваме късмета. Ще помолим за подслон и храна, а в замяна ще работим каквото можем. Хайде пак греда, това не са хотели или мотели, а общежитията на работниците от нефтените компании, чиято политика ни забранява да останем там. Един симпатяга на име Джей ни влиза в положението и ни предлага да пробваме в местният магазин, бирария и железария със същото предложение, тъй като е собственост на едно семейство.
Намираме магазинът и табелката пред него “Welcome to Deadhorse, the end of the Dalton highway”, на която има рисунка на смрадлив, пукнал кон. Като едни достойни туристи се снимаме отпред с колелата и влизаме в магазина. Едва прекрачили прага, същият симпатяга Джей ни настига с пикапа си и ни казва, че се е развънял тук и там и ни е намерил място, където да чакаме ремонта да приключи. Нямаме думи, такъв мил жест и доброто не бяхме очаквали.
Настаняват ни в една стая с две легла, над всяко има персонален телевизор и отопление, което сами регулираме. За капак на цялата си доброта ни казват, че не искат нищо от нас, само да спазваме правилата. Точно, когато мислим, че по-хубаво няма как да стане ни казват, че винаги има повече храна, от колкото могат да изядат и сме добре дошли на трапезата.
Да си на краят на света и да срещнеш такава човешка доброта може да те просълзи.
След като уверявам роднините за доброто си състояние се отправям към вечерята. Не мога да повярвам какво изобилие от храна. Сервират ни пържоли, големи, колкото главата ми плюс, каквото си изберем от шведската маса. С усмивка си споделяме, че трябва да внимаваме да не надебелеем, докато чакаме, защото колелата няма да издържат екстра теглото.
28.05.2015г.
На закуска се присъединяваме към Майк, който ни споделя, че всяка година прекарва дълга отпуска в Средна Америка. Казва, че отдавна там не е толкова опасно, колкото твърдят медиите, освен Хундорас, където препоръчва изключително много да внимаваме.
След закуска излизаме да се разходим с колелата до магазинът. Срещу скромните 60 долара си купуваме спрей за мечки. В магазинът са адски любезни и мили, както всички останали тук. Снимат ни пред табелата с умрелият кон, за да ни увековечат на стената със снимки на всички дошли с колела до тук. След като се присъединяваме към другите манячета на стената отиваме да търсим информация за ремонта. В хотела разбираме, че довечера ще има среща на всички фирми работещи по пътя, за да обявят кога ще са готови. Една мила леличка ни казва, че ще ни упъти с кой трябва да говорим, за да разберем кога ще ни пуснат и нас, защото 500 камиона заредени с петрол чакат да отпътуват. Със сигурност трябва да сме първи, защото кой знае тях колко трябва да ги чакаме.
Връщаме се в нашето убежище и скуката започва да ни завладява. Трябват ни занимания за през деня, иначе ще изкукаме. Все пак не сме на 12 или 70 и телевизорът не ни забавлява. Сещам се за испанският самоучител на Ликсанчето и си го свалям. Все пак без испански ни е спукана работата в момента, в който минем мексиканската граница.
След поредната обилна вечеря заспиваме измъчвани от 11 часовата разлика.
