текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.10.15г.
Програмата за днес е проста - "Октобърфест", все пак вчера бяхме официaлно поканени. Имаме билети за традиционен фестивален обяд, но преди това Сюзън иска да ни заведе на известен хълм до града. Там се открива невероятна гледка към града и цялата долина, която е ярко оцветена от красивите багри на есента. Ла Крос е уникално място не само заради милите си жители, но и заради прекрасното си разположение. Любуваме се известно време на гледката, след което се връщаме в града, скачаме на колелата и отиваме на фестивала. Ставаме голяма сензация и всички фест мастъри идват, за да се запознаят с нас и да ни окичат със значките си.
Заради акцента хората веднага ни фиксират като чужденци и първата им мисъл, е че сме германци. Подканват ни да пеем заедно с тях немски, бирени песни и се учудват, че не знаем текста.
- Че що за германци сте тогава? - ни питат очудено
- Не сме германци! Ние сме българи. - отвръщаме развеселени.
- И сте дошли чак до тук за Октобърфест? - следващият въпрос, който получаваме винаги след първия, независимо кой ни заговаря.
- Да, разбира се! - убедително заявяваме.
- Прекрасно!!! - умират си от кеф да го чуят.
Добре развеселени се връщаме у Хофман, за да се подготвим за парада довечера. В шоуто ще участва най-голямата внучка с тромпета си.
Стигаме доста рано на мястото, което всъщност е добре, защото тротоарите много бързо се запълват и от двете страни. Преди да започне парада, със Слав се разхождаме из улицата, за да усетим по-добре атмосферата на тълпата и събитието. Страхотно е, деца и възрастни тичат и играят, всички са усмихнати и щастливи. Няма истерия, стрес, караници, скандали, няма случайно ударени с топка или пък сърдити пенсионери, които да се карат на всички. В този момент си мисля, че българите имаме доста сериозен случай, като общество. Това е доста тъжен факт, защото всъщност не сме по-лоши или по-добри от хората тук, но има нещо, което ни ръчка все да вървим с рогата напред.
Идва време и за парада, разчистват улиците и ние се връщаме при Хофман. Малко след нас идват и най-голямата им дъщеря заедно с мъжа си и четири от петте им деца (петото участва в парада). Иззад ъгъла вече се показват и първите редици маршируващи по улицата, децата се подреждат с пликчета на предна линия. Дошли са подготвени, защото ще има много бонбони, които ще летят към публиката.
Този парад е много интересно събитие от чисто социална гледна точка. Няма красиви костюми или украси, няма талант или нещо подобно, но всички се забавляват страхотно и са много щастливи.
След парада се връщаме на феста да се социализираме малко. Установяваме, че вече имаме много нови приятели в Ла Крос, с които си казваме "Чао".
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.10.15г.
Програмата за днес е проста - "Октобърфест", все пак вчера бяхме официaлно поканени. Имаме билети за традиционен фестивален обяд, но преди това Сюзън иска да ни заведе на известен хълм до града. Там се открива невероятна гледка към града и цялата долина, която е ярко оцветена от красивите багри на есента. Ла Крос е уникално място не само заради милите си жители, но и заради прекрасното си разположение. Любуваме се известно време на гледката, след което се връщаме в града, скачаме на колелата и отиваме на фестивала. Ставаме голяма сензация и всички фест мастъри идват, за да се запознаят с нас и да ни окичат със значките си.
Заради акцента хората веднага ни фиксират като чужденци и първата им мисъл, е че сме германци. Подканват ни да пеем заедно с тях немски, бирени песни и се учудват, че не знаем текста.
- Че що за германци сте тогава? - ни питат очудено
- Не сме германци! Ние сме българи. - отвръщаме развеселени.
- И сте дошли чак до тук за Октобърфест? - следващият въпрос, който получаваме винаги след първия, независимо кой ни заговаря.
- Да, разбира се! - убедително заявяваме.
- Прекрасно!!! - умират си от кеф да го чуят.
Добре развеселени се връщаме у Хофман, за да се подготвим за парада довечера. В шоуто ще участва най-голямата внучка с тромпета си.
Стигаме доста рано на мястото, което всъщност е добре, защото тротоарите много бързо се запълват и от двете страни. Преди да започне парада, със Слав се разхождаме из улицата, за да усетим по-добре атмосферата на тълпата и събитието. Страхотно е, деца и възрастни тичат и играят, всички са усмихнати и щастливи. Няма истерия, стрес, караници, скандали, няма случайно ударени с топка или пък сърдити пенсионери, които да се карат на всички. В този момент си мисля, че българите имаме доста сериозен случай, като общество. Това е доста тъжен факт, защото всъщност не сме по-лоши или по-добри от хората тук, но има нещо, което ни ръчка все да вървим с рогата напред.
Идва време и за парада, разчистват улиците и ние се връщаме при Хофман. Малко след нас идват и най-голямата им дъщеря заедно с мъжа си и четири от петте им деца (петото участва в парада). Иззад ъгъла вече се показват и първите редици маршируващи по улицата, децата се подреждат с пликчета на предна линия. Дошли са подготвени, защото ще има много бонбони, които ще летят към публиката.
Този парад е много интересно събитие от чисто социална гледна точка. Няма красиви костюми или украси, няма талант или нещо подобно, но всички се забавляват страхотно и са много щастливи.
След парада се връщаме на феста да се социализираме малко. Установяваме, че вече имаме много нови приятели в Ла Крос, с които си казваме "Чао".
02.10.15г.
Найстина хората в Ла Крос ме докоснаха по някакъв начин. Определено си тръгвам вдъхновена от тук, вдъхновена да направя всичко по силите си, за да помогна на хората в България да станат по-щастливи и положително настроени.
За следващите 150 км сме намерили много приятен колоездачен път, който също е стар релсов маршрут. Алеята не е асфалтирана, но е направена как си требе, така че няма грижи. Освен разбира се вятъра, но това вече се подразбира. Стигаме до град Спарта, който е обявен за колоездачна столица на страната, там има и колоездачен музей, който искаме да посетим. Първата ни спирка е центъра за посетители, защото искаме по-бързо да разберем на къде да се отправим, за да намерим музея.
Всички ни познават вече в района и искат снимки, автографи или просто да си поговорят с нас. Чувстваме се като звезди. Макар навалицата и интереса около нас, успяваме да намерим музея и с облекчение разбираме, че цената за посещение е символична, едва 5$. Чудесно, ще можем да разгледаме експозицията. Вътре има какви ли не колела, стари, нови, редки, рекордьори, шантави и подобни на совалки даже. Всъщност музеят е комбиниран с колела и космонавти, което е доста интересно. Има изложен един от първите космонафтски костюми. Безумно изглежда, като юнашка грейка за канадската зима, например. Не мога да повярвам, че това е била екипировката за открития космос. Преди да напуснем музея ни снимат и интервюират, разбира се.
Отново на спокойствие по пътеката. Стигаме до един тунел, който е дълъг 2 км и не му се вижда краят. Сега, когато не минават влакове, тунелът е станал обежище за прилепи и не е препоръчително да се влиза със светлина, за да не смущаваш сонарните обитатели. Тъй като и краят не се вижда, решаваме да се съобразим с табелката, която моли колелата да бъдат бутани в тунела. От другата страна на тунела кипи бурен живот. Пълно е с еленчета, сърнички, еноти и лисици. Вече няма и хора на пътеката, така че сме единствени там да се насладим. Момент само за нас и за заобикалящите ни животни.
Пътеката ни отвежда и до подходящо място за нощувка. Става въпрос за място за панаири, а от другата страна на хълмчето има езерце. Аз се захващам с вечерята, а Слав се отправя към езерото с идеята да прибави прясна риба към менюто за довечера. Докато мия зеленчуците на полянката, идва голямо семейство сърнички, което иска да се запознае с новите си съседи. Малко след като си тръгнаха дойде и Слав с една риба. Жалко, че нямаха време да го изчакат или да останат за вечеря, но сърните си имаха други планове за вечерта.
Найстина хората в Ла Крос ме докоснаха по някакъв начин. Определено си тръгвам вдъхновена от тук, вдъхновена да направя всичко по силите си, за да помогна на хората в България да станат по-щастливи и положително настроени.
За следващите 150 км сме намерили много приятен колоездачен път, който също е стар релсов маршрут. Алеята не е асфалтирана, но е направена как си требе, така че няма грижи. Освен разбира се вятъра, но това вече се подразбира. Стигаме до град Спарта, който е обявен за колоездачна столица на страната, там има и колоездачен музей, който искаме да посетим. Първата ни спирка е центъра за посетители, защото искаме по-бързо да разберем на къде да се отправим, за да намерим музея.
Всички ни познават вече в района и искат снимки, автографи или просто да си поговорят с нас. Чувстваме се като звезди. Макар навалицата и интереса около нас, успяваме да намерим музея и с облекчение разбираме, че цената за посещение е символична, едва 5$. Чудесно, ще можем да разгледаме експозицията. Вътре има какви ли не колела, стари, нови, редки, рекордьори, шантави и подобни на совалки даже. Всъщност музеят е комбиниран с колела и космонавти, което е доста интересно. Има изложен един от първите космонафтски костюми. Безумно изглежда, като юнашка грейка за канадската зима, например. Не мога да повярвам, че това е била екипировката за открития космос. Преди да напуснем музея ни снимат и интервюират, разбира се.
Отново на спокойствие по пътеката. Стигаме до един тунел, който е дълъг 2 км и не му се вижда краят. Сега, когато не минават влакове, тунелът е станал обежище за прилепи и не е препоръчително да се влиза със светлина, за да не смущаваш сонарните обитатели. Тъй като и краят не се вижда, решаваме да се съобразим с табелката, която моли колелата да бъдат бутани в тунела. От другата страна на тунела кипи бурен живот. Пълно е с еленчета, сърнички, еноти и лисици. Вече няма и хора на пътеката, така че сме единствени там да се насладим. Момент само за нас и за заобикалящите ни животни.
Пътеката ни отвежда и до подходящо място за нощувка. Става въпрос за място за панаири, а от другата страна на хълмчето има езерце. Аз се захващам с вечерята, а Слав се отправя към езерото с идеята да прибави прясна риба към менюто за довечера. Докато мия зеленчуците на полянката, идва голямо семейство сърнички, което иска да се запознае с новите си съседи. Малко след като си тръгнаха дойде и Слав с една риба. Жалко, че нямаха време да го изчакат или да останат за вечеря, но сърните си имаха други планове за вечерта.
03.10.15г.
Огромна приливна вълна се надига над Ню Йорк сити, залива града. Няма щети и пострадали, но идва нова, която е няколко пъти по-голяма и няма да се размине така безаварийно. Събуждам се, отципвам бързо всички ципове на палатката и излизам по малка нужда. Добрече се събудих преди белята. А пък и луната вече е изгряла и е осветила цялата поляна в приказна светлина. Изглежда, като съвсем друго място.
Събуждаме се няколко часа по-късно, събираме се и отиваме в града да закусим и да намерим интернет. Днес имаме като първа здача за деня да честитим два рождени дни. Първият е на мамето, която става на 60 г., а вторият на сестра му на Слав, тя навършва 46 г. Пред библиотеката успяваме да честитим празниците на любимите ни хора. Когато се захващаме с кафето, към нас се присъединява една мексиканка, която също иска да ползва безплатния интернет, докато пие сутрешните си, съботни бири. Много е готина новата ни приятелка, а също и доста мила. Донася ни топла супа за закуска. На раздяла ни подарява по една бира и ние потегляме.
Изписах си всички химикалки, за да се оплаквам от вятъра, но днес е брутален, едва влачим по пътеката. Пак добре че сме на пътеката, защото иначе щеше да е още по-брутален без заобикалящите ни дървета. Направо ни се разказа манячето днес, поне пътеката ще ни отведе направо в Рийдзбърг, където има фестивал на ферментацията, който искаме да видим.
Когато най-накрая стигаме града, разбираме, че фестивала е обиколка от 55 мили, а паса струва 35$. Явно друг път ще го посетим, сега си почиваме, пийваме бирите и изцепваме към къщата на едни приятели на батко ми, които живеят много близко.
Гладни, изморени и със сетни сили стигаме минутка преди да се е стъмнило пред входната врата. В първия момент сме неадекватни от умора, а пък и установяваме, че ни е трудно да сме на гости на някой тук и да говорим български. Явно българският неусетно се е превърнал в таен език, който използваме само между нас си.
04.10.15г.
Днес Гери и Калоян ни разхождат из местни красоти и древни скали от динозавърските времена. Уисконсин е наистина красив щат, а природата му се доближава до тази у дома.
Винаги когато се возим в кола, откакто сме тръгнали насам, много се изморяваме и сплескваме. Всичко е много бързо, а пейзажа се сменя толкова мигновенно, че ни прилошава.
05.10.15г
Нищо кой знае какво се случва днес. В общи линии ядохме пица и циклихме в интернет, а след това ядохме още малко пица.
Огромна приливна вълна се надига над Ню Йорк сити, залива града. Няма щети и пострадали, но идва нова, която е няколко пъти по-голяма и няма да се размине така безаварийно. Събуждам се, отципвам бързо всички ципове на палатката и излизам по малка нужда. Добрече се събудих преди белята. А пък и луната вече е изгряла и е осветила цялата поляна в приказна светлина. Изглежда, като съвсем друго място.
Събуждаме се няколко часа по-късно, събираме се и отиваме в града да закусим и да намерим интернет. Днес имаме като първа здача за деня да честитим два рождени дни. Първият е на мамето, която става на 60 г., а вторият на сестра му на Слав, тя навършва 46 г. Пред библиотеката успяваме да честитим празниците на любимите ни хора. Когато се захващаме с кафето, към нас се присъединява една мексиканка, която също иска да ползва безплатния интернет, докато пие сутрешните си, съботни бири. Много е готина новата ни приятелка, а също и доста мила. Донася ни топла супа за закуска. На раздяла ни подарява по една бира и ние потегляме.
Изписах си всички химикалки, за да се оплаквам от вятъра, но днес е брутален, едва влачим по пътеката. Пак добре че сме на пътеката, защото иначе щеше да е още по-брутален без заобикалящите ни дървета. Направо ни се разказа манячето днес, поне пътеката ще ни отведе направо в Рийдзбърг, където има фестивал на ферментацията, който искаме да видим.
Когато най-накрая стигаме града, разбираме, че фестивала е обиколка от 55 мили, а паса струва 35$. Явно друг път ще го посетим, сега си почиваме, пийваме бирите и изцепваме към къщата на едни приятели на батко ми, които живеят много близко.
Гладни, изморени и със сетни сили стигаме минутка преди да се е стъмнило пред входната врата. В първия момент сме неадекватни от умора, а пък и установяваме, че ни е трудно да сме на гости на някой тук и да говорим български. Явно българският неусетно се е превърнал в таен език, който използваме само между нас си.
04.10.15г.
Днес Гери и Калоян ни разхождат из местни красоти и древни скали от динозавърските времена. Уисконсин е наистина красив щат, а природата му се доближава до тази у дома.
Винаги когато се возим в кола, откакто сме тръгнали насам, много се изморяваме и сплескваме. Всичко е много бързо, а пейзажа се сменя толкова мигновенно, че ни прилошава.
05.10.15г
Нищо кой знае какво се случва днес. В общи линии ядохме пица и циклихме в интернет, а след това ядохме още малко пица.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
