текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
27.09.15г.
Най-накрая отново сме на път. Времето е хубаво, птичките пеят, хората ни се радват, колите закачливо ни бибипкат, а вятърът, разбира се, е в лицата ни. Поне вече навлизаме в по-вълнуваща територия на континента, където има дълги баири за катерене и дълги, хубави спускания.
Скъсахме се от каране, минахме 120 км, а погледнато на картата не сме се отдалечили много. Стигаме до интересен участък от пътя, където всички джиткат с мотори и стари коли и ни се чудят на акъла, а когато видят табелката "Аляска" на колелото ми, ни мислят за абсолютно смахнати. От наша страна, ние се чувстваме съвсем нормални и щастливи.
Стигаме до град Ред Уинг, където мислим да нощуваме. Първо оглеждаме периметъра за подходящо място за спане. Спираме до реката, но там комарите живи ще ни изядат. От там поне имаме хубав изглед към изгрева на гигантската, пълна луна, което ни подсеща, че днес ще има пълно лунно затъмнение. Луната и затъмнението добре, но къде ще спим?
Едвам бъхтайки се качваме на най-високата точка на града, на върха на един хълм. От там се открива страхотна глека към града, реката, а лунният спектакъл вече е започнал над главите ни.
Вечеряме и гледаме нагоре прекрасния природен феномен. След шоуто опъваме палатката и лягаме да спим.
По сред нощ биваме събудени от шумна компания и глас, който казва: "Ако искате бира може да се присъедините." Присъединяваме се към добре подпийналата компания, които са на моите години. Те много се впечатляват, защото според тях американците са много мързеливи и никога не биха направили нещо такова. Което не е съвсем вярно, но знам какво имат в предви. Странно е как хората си мислят, че сме специални и различни и затова можем да направим нещо такова. Винаги се опитвам да отвърна на такава реакция с разяснението, че всеки може да го направи, но никой не вярва. Едно момиче много иска да помогне по някакъв начин и отива до къщата си, за да ни донесе по един сандвич. Много мило от нейна страна. Към 2 сутринта компанията се разотива, а ние си лягаме.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
27.09.15г.
Най-накрая отново сме на път. Времето е хубаво, птичките пеят, хората ни се радват, колите закачливо ни бибипкат, а вятърът, разбира се, е в лицата ни. Поне вече навлизаме в по-вълнуваща територия на континента, където има дълги баири за катерене и дълги, хубави спускания.
Скъсахме се от каране, минахме 120 км, а погледнато на картата не сме се отдалечили много. Стигаме до интересен участък от пътя, където всички джиткат с мотори и стари коли и ни се чудят на акъла, а когато видят табелката "Аляска" на колелото ми, ни мислят за абсолютно смахнати. От наша страна, ние се чувстваме съвсем нормални и щастливи.
Стигаме до град Ред Уинг, където мислим да нощуваме. Първо оглеждаме периметъра за подходящо място за спане. Спираме до реката, но там комарите живи ще ни изядат. От там поне имаме хубав изглед към изгрева на гигантската, пълна луна, което ни подсеща, че днес ще има пълно лунно затъмнение. Луната и затъмнението добре, но къде ще спим?
Едвам бъхтайки се качваме на най-високата точка на града, на върха на един хълм. От там се открива страхотна глека към града, реката, а лунният спектакъл вече е започнал над главите ни.
Вечеряме и гледаме нагоре прекрасния природен феномен. След шоуто опъваме палатката и лягаме да спим.
По сред нощ биваме събудени от шумна компания и глас, който казва: "Ако искате бира може да се присъедините." Присъединяваме се към добре подпийналата компания, които са на моите години. Те много се впечатляват, защото според тях американците са много мързеливи и никога не биха направили нещо такова. Което не е съвсем вярно, но знам какво имат в предви. Странно е как хората си мислят, че сме специални и различни и затова можем да направим нещо такова. Винаги се опитвам да отвърна на такава реакция с разяснението, че всеки може да го направи, но никой не вярва. Едно момиче много иска да помогне по някакъв начин и отива до къщата си, за да ни донесе по един сандвич. Много мило от нейна страна. Към 2 сутринта компанията се разотива, а ние си лягаме.
28.09.15г.
Доста добре се движим и ще стигнем в Уинона ден по-рано от прдвиденото, което означава, че няма да има къде да спим, но както винаги все ще намерим нещо. Времето днес е малко шантаво, но поне всеки път, когато вали има къде да се скрием. По пътя намираме какво ли не, което е доста забавно, включително един голям американски флаг, който вземам с мен. От пръчката, за която е хванат, си пригаждам една точилка за кухнята или пък да налагам с нея Слав, когато ме дразни. Приложение винаги ще се намери.
Стигаме и града, но докато се завъртим и вече нямаше от къде да си купим вечеря. Единствената ни опция за вечеря е циганска баница, много сме гладни, но ще свърши работа. Палатката я разполагаме на брега на едно езеро, което не е много гот, но вече е тъмно и нямаме много опции. В тъмното не е удачно да се движим, а тук поне е сигурно място. Малко сдухана вечер поради глада и не много походящото място за спане, но утре ще се събудим пълни с идеи!
Доста добре се движим и ще стигнем в Уинона ден по-рано от прдвиденото, което означава, че няма да има къде да спим, но както винаги все ще намерим нещо. Времето днес е малко шантаво, но поне всеки път, когато вали има къде да се скрием. По пътя намираме какво ли не, което е доста забавно, включително един голям американски флаг, който вземам с мен. От пръчката, за която е хванат, си пригаждам една точилка за кухнята или пък да налагам с нея Слав, когато ме дразни. Приложение винаги ще се намери.
Стигаме и града, но докато се завъртим и вече нямаше от къде да си купим вечеря. Единствената ни опция за вечеря е циганска баница, много сме гладни, но ще свърши работа. Палатката я разполагаме на брега на едно езеро, което не е много гот, но вече е тъмно и нямаме много опции. В тъмното не е удачно да се движим, а тук поне е сигурно място. Малко сдухана вечер поради глада и не много походящото място за спане, но утре ще се събудим пълни с идеи!
29.09.15г.
Утрото е доста благо, даже сухо, което малко ни озадъчава имайки предвид локацията ни на брега на езерото. Тъй като сме почти на дъното, мислим да се обърнем за втори път към социалните служби и да вземем от там храна. Намираме едно място, където дават по една торба с храна на всеки нуждаещ се, но програмата е само за жители на града. Няма значение, нищо не пречи да пробваме. Отиваме на адреса, попълваме една апликация, явяваме се на интервю и си тръгваме с кашонче храна. Натоварваме конете и аха да тръгнем и виждаме, че Слав е спукал гума, след четири месеца на път това е първата ни спукана гума. След поправката отиваме да закусим на един остров по средата на реката.
Толкова бяхме гладни, че консервата с боб ни се стори, като най-вкусното нещо, което сме яли някога. Сякаш имаме кашонче злато! Но все пак това не е постоянна опция, трябва да изкараме пари, за да успеем да стигнем до Аржентина.
До Ла Крос ще стигнем по един път за колела, той не е асфалтиран, като предишния, който намерихме, но е направен как си требе и нямаме проблем с придвижването по него. Пътуването по тази пътека е много приятно и ни открива прекрасни места, а до крайната ни цел стигаме много бързо.
Тамън пристигаме в парка, където ни е срещата със Сюзън, домакинята ни за Ла Крос и я виждаме как пристига. Всичко се случва навреме, тамън се опознаваме и идва и мъжът й Скот. Всички заедно отиваме на вечеря в местен бар. Мястото е много яко и храната е вкусна, бирата също. След това отиваме у Хофман, които живеят в стара къща, която сами са реставрирали и обзавели и са свършили много добра работа.
Утрото е доста благо, даже сухо, което малко ни озадъчава имайки предвид локацията ни на брега на езерото. Тъй като сме почти на дъното, мислим да се обърнем за втори път към социалните служби и да вземем от там храна. Намираме едно място, където дават по една торба с храна на всеки нуждаещ се, но програмата е само за жители на града. Няма значение, нищо не пречи да пробваме. Отиваме на адреса, попълваме една апликация, явяваме се на интервю и си тръгваме с кашонче храна. Натоварваме конете и аха да тръгнем и виждаме, че Слав е спукал гума, след четири месеца на път това е първата ни спукана гума. След поправката отиваме да закусим на един остров по средата на реката.
Толкова бяхме гладни, че консервата с боб ни се стори, като най-вкусното нещо, което сме яли някога. Сякаш имаме кашонче злато! Но все пак това не е постоянна опция, трябва да изкараме пари, за да успеем да стигнем до Аржентина.
До Ла Крос ще стигнем по един път за колела, той не е асфалтиран, като предишния, който намерихме, но е направен как си требе и нямаме проблем с придвижването по него. Пътуването по тази пътека е много приятно и ни открива прекрасни места, а до крайната ни цел стигаме много бързо.
Тамън пристигаме в парка, където ни е срещата със Сюзън, домакинята ни за Ла Крос и я виждаме как пристига. Всичко се случва навреме, тамън се опознаваме и идва и мъжът й Скот. Всички заедно отиваме на вечеря в местен бар. Мястото е много яко и храната е вкусна, бирата също. След това отиваме у Хофман, които живеят в стара къща, която сами са реставрирали и обзавели и са свършили много добра работа.
30.09.15г.
Прекрасен есенен ден. Небето е от онзи тип синьо, което кара Бийтълс да плачат, а температурата е идеална. Планът за днес е да правим компания на Сюзън, докато върши разни задължения из града, но преди това ще минем през офиса на Дейв, който ни помага с презентацията за довечера.
Дейв е голяма работа, остават му само 66 дни до пенсиониране, но се раздава на 110% за хилядите неща, с които се занимава. В момента се занимава с организирането на Октобърфест, който се оказва най-големият, който се организира в света след този в Мюнхен. Въпреки хилядите главоболия около организацията, все пак намери време, за да ни обърне внимание, да се свърже с две местни телевизии, с бара за презентацията, даде ни билети за феста и фанели за сувенир от града.
Докато ни интервюират от телевизиите, Сюзън отиде да си върши работата и се върна точно навреме, за да се върнем в къщата и да направим ядене.
Днес изобретих ново ядене, което кръщавам Спанячини, защото ми харесва да завършва на "чини". След консумацията на успешното ми Спанячини се отправяме към бирарията, където ще говорим довечера. Очаква се днес а се съберат много колоездачи, защото, който се появи днес на колело, ще пие една безплатна бира, а за нас условието е, че ще пием, колкото ни се иска. Мястото много ни харесва, поместено е в сградата на бивша фабрика за обувки и вътре има цяла пивоварна. Изборът е толкова голям, че не знаем какво искаме. Затова получаваме избора на чудещия се, демек по едно шотче от всички видове, за да ги пробваме и да решим какво искаме. Докато чакаме да се съберат хора, Сюзън ни разпитва за интервютата. Припомняме си и най-забавния въпрос: "Какво очаквате от Октобърфест?"
Вече се посъбраха хора в бара и решаваме да започнем с презентацията. Качват ни на сцената и пред нас слагат микрофон. Това малко ни притесни, защото до сега не сме били дистанцирани по този начин от публиката, а на всичко отгоре нямаме и екран с картинки. Всичко това малко ни притесни, изпоти и малко изгубихме структурата на речта си. Поне успяхме да сме кратки и да не отекчаваме хората, които просто са дошли да си пият бирата.
Слеващата ни спирка за нес е събитие наречено "Супата". Събират се хора на по купа супа в една задна уличка срещу 5$. Цялата идея е символична, а парите се събират за благотворителност. Как седят нещата: избират четирима уши, които говорят за четири минути, като излагат идея за пообряване на града и общността им, след което има четири минути въпроси от публиката и накрая похапващите супа гласуват. Много ми харесва и аз да съм сред публиката, добре прикрита с купа супа в ръка, кара ме да се чувствам част от това будно общество. Хубаво е усещането да си в положително общество, където хората се държът едни за други и се подкрепят. От друга страна и се замислям, че един от основните проблеми на хората в наща държава е, че всеки е сам за себе си, не сме обединени като нация. Това е нещо върховно, което бих работила, когато се прибера у дома.
Прекрасен есенен ден. Небето е от онзи тип синьо, което кара Бийтълс да плачат, а температурата е идеална. Планът за днес е да правим компания на Сюзън, докато върши разни задължения из града, но преди това ще минем през офиса на Дейв, който ни помага с презентацията за довечера.
Дейв е голяма работа, остават му само 66 дни до пенсиониране, но се раздава на 110% за хилядите неща, с които се занимава. В момента се занимава с организирането на Октобърфест, който се оказва най-големият, който се организира в света след този в Мюнхен. Въпреки хилядите главоболия около организацията, все пак намери време, за да ни обърне внимание, да се свърже с две местни телевизии, с бара за презентацията, даде ни билети за феста и фанели за сувенир от града.
Докато ни интервюират от телевизиите, Сюзън отиде да си върши работата и се върна точно навреме, за да се върнем в къщата и да направим ядене.
Днес изобретих ново ядене, което кръщавам Спанячини, защото ми харесва да завършва на "чини". След консумацията на успешното ми Спанячини се отправяме към бирарията, където ще говорим довечера. Очаква се днес а се съберат много колоездачи, защото, който се появи днес на колело, ще пие една безплатна бира, а за нас условието е, че ще пием, колкото ни се иска. Мястото много ни харесва, поместено е в сградата на бивша фабрика за обувки и вътре има цяла пивоварна. Изборът е толкова голям, че не знаем какво искаме. Затова получаваме избора на чудещия се, демек по едно шотче от всички видове, за да ги пробваме и да решим какво искаме. Докато чакаме да се съберат хора, Сюзън ни разпитва за интервютата. Припомняме си и най-забавния въпрос: "Какво очаквате от Октобърфест?"
Вече се посъбраха хора в бара и решаваме да започнем с презентацията. Качват ни на сцената и пред нас слагат микрофон. Това малко ни притесни, защото до сега не сме били дистанцирани по този начин от публиката, а на всичко отгоре нямаме и екран с картинки. Всичко това малко ни притесни, изпоти и малко изгубихме структурата на речта си. Поне успяхме да сме кратки и да не отекчаваме хората, които просто са дошли да си пият бирата.
Слеващата ни спирка за нес е събитие наречено "Супата". Събират се хора на по купа супа в една задна уличка срещу 5$. Цялата идея е символична, а парите се събират за благотворителност. Как седят нещата: избират четирима уши, които говорят за четири минути, като излагат идея за пообряване на града и общността им, след което има четири минути въпроси от публиката и накрая похапващите супа гласуват. Много ми харесва и аз да съм сред публиката, добре прикрита с купа супа в ръка, кара ме да се чувствам част от това будно общество. Хубаво е усещането да си в положително общество, където хората се държът едни за други и се подкрепят. От друга страна и се замислям, че един от основните проблеми на хората в наща държава е, че всеки е сам за себе си, не сме обединени като нация. Това е нещо върховно, което бих работила, когато се прибера у дома.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
