текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.09.15г.
Днес влизаме в щата Манитоба. Там биваме посрещнати от зъл насрещен вятър и няколко дълги баира. Бяхме забравили какво е да катериш и спускаш баири, но е добре да упражняваме тази способност, за да не забравяме, все пак извън прерийте няма да е така равно и безгрижно.
Стигаме и Ръсел, първият град по пътя, където виждаме поредната безумна атракция, най-голямата крава или бик, не съм сигурна, но е голямо, грозно и пластмасово нещо. Също така тук намираме и най-големият велосипед на света. Той не е обявен в книжката за посетители, но го намираме за по-интересна атракция. Хапваме си обяда и продължаваме на изток.
Когато вятърът те духа обратно и трафикът е натоварен, се чувстваме изключително малки. Особено тук, където коли, камиони и какво ли не е огромно и чудовищно. Но когато ни задминава една къща пренасяна от камион, всичко става прекалено смешно и нелепо. Е, не е като онзи ден, когато ни гони огромен комбайн по магистралата, но е добър пример за хора пътуващи с целите си къщи.
Много ни духа и сме много изморени, ще прекараме нощта във Фоксварен, където има четири улици и безплатен къмпинг. Ние сме единствените посетители и се разполагаме на единствената маса. Тъй като още е рано и имаме време, можем да се пробваме да направим един истински хляб. Слав се заема с хляба, но нещо не му стигат нервите и слага хляба в още бумтящия огън и го изгаряме и прецакваме тенджерата, която промени химичния си състав и сега е мека, като пластелин. След вечеря започват да пристигат и комарите, така че бързо се организираме за лягане. Копеленцата са адски много, стотици, безброй, милиарди комари. Толкова са нахални, че ни влизат в устите, докато си мием зъбите.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
01.09.15г.
Днес влизаме в щата Манитоба. Там биваме посрещнати от зъл насрещен вятър и няколко дълги баира. Бяхме забравили какво е да катериш и спускаш баири, но е добре да упражняваме тази способност, за да не забравяме, все пак извън прерийте няма да е така равно и безгрижно.
Стигаме и Ръсел, първият град по пътя, където виждаме поредната безумна атракция, най-голямата крава или бик, не съм сигурна, но е голямо, грозно и пластмасово нещо. Също така тук намираме и най-големият велосипед на света. Той не е обявен в книжката за посетители, но го намираме за по-интересна атракция. Хапваме си обяда и продължаваме на изток.
Когато вятърът те духа обратно и трафикът е натоварен, се чувстваме изключително малки. Особено тук, където коли, камиони и какво ли не е огромно и чудовищно. Но когато ни задминава една къща пренасяна от камион, всичко става прекалено смешно и нелепо. Е, не е като онзи ден, когато ни гони огромен комбайн по магистралата, но е добър пример за хора пътуващи с целите си къщи.
Много ни духа и сме много изморени, ще прекараме нощта във Фоксварен, където има четири улици и безплатен къмпинг. Ние сме единствените посетители и се разполагаме на единствената маса. Тъй като още е рано и имаме време, можем да се пробваме да направим един истински хляб. Слав се заема с хляба, но нещо не му стигат нервите и слага хляба в още бумтящия огън и го изгаряме и прецакваме тенджерата, която промени химичния си състав и сега е мека, като пластелин. След вечеря започват да пристигат и комарите, така че бързо се организираме за лягане. Копеленцата са адски много, стотици, безброй, милиарди комари. Толкова са нахални, че ни влизат в устите, докато си мием зъбите.
02.09.15г.
Духа или не, трябва да продължим към Минедоса, защото там ще имаме уникалната възможност да се изкъпем. Последните дни е адска, лепкава жега, над 30 градуса, не знам колко точно, но се пържим в собствен сос. Заради вятъра, жегата я усещаме само в главите и нивото на умора.
Забавното днес, е че искахме да стартираме преди вятъра да се е събудил, но забравихме да преместим часовника с един час напред като влезнахме в Манитоба и усилията ни останаха само сладка илюзия. Но пък почувствахме известна гордост събуждайки се в 5:30, абсолютно сами, 30 мин преди часа, в който искахме да станем, но се оказа 30 мин след този час.
Стигаме до Шоъл Лейк, където се спираме за почивка, защото освен вятъра, тук има и ремонт и няма авариина лента, стресът много ни изморява. Във въпросното градче идва местен репортер да ни вземе интервю за вестника. Това е много забавно, голяма новина сме в малкия град - “Двама абсолютно непознати минават за малко” на първа страница.
Продължаваме към Минедоса в невероятен пек, жега и вятър, спираме се за поредна почивка в друго градче, където също предизвикваме голям интарес. Всички идват да се запознаят и да ни поздравят.
Малко преди Минедоса се запознаваме с един новозеландец на колело, който е здраво натоварен и пътува към Ванкувър. Говорим си около 30 мин, пичага е и му подарявам спрея за мечки с пожеланието и той да не го използва. Най-накрая стигаме и Минедоса, намираме къщата на Ги и приятелката му Никол. Те са много готини и са наши хора, по случая свиваме един и се настаняваме на терасата. Никол ни казва,че наскоро канадците са започнали да научават как страната е била заселена и са били шокирани да разберат как правителството всъщност се е отнесло с индианците. До скоро са мислили, че белите хора са си изначално на континента. Истината научили случайно по кьошетата на града и това много ги е депресирало.
Духа или не, трябва да продължим към Минедоса, защото там ще имаме уникалната възможност да се изкъпем. Последните дни е адска, лепкава жега, над 30 градуса, не знам колко точно, но се пържим в собствен сос. Заради вятъра, жегата я усещаме само в главите и нивото на умора.
Забавното днес, е че искахме да стартираме преди вятъра да се е събудил, но забравихме да преместим часовника с един час напред като влезнахме в Манитоба и усилията ни останаха само сладка илюзия. Но пък почувствахме известна гордост събуждайки се в 5:30, абсолютно сами, 30 мин преди часа, в който искахме да станем, но се оказа 30 мин след този час.
Стигаме до Шоъл Лейк, където се спираме за почивка, защото освен вятъра, тук има и ремонт и няма авариина лента, стресът много ни изморява. Във въпросното градче идва местен репортер да ни вземе интервю за вестника. Това е много забавно, голяма новина сме в малкия град - “Двама абсолютно непознати минават за малко” на първа страница.
Продължаваме към Минедоса в невероятен пек, жега и вятър, спираме се за поредна почивка в друго градче, където също предизвикваме голям интарес. Всички идват да се запознаят и да ни поздравят.
Малко преди Минедоса се запознаваме с един новозеландец на колело, който е здраво натоварен и пътува към Ванкувър. Говорим си около 30 мин, пичага е и му подарявам спрея за мечки с пожеланието и той да не го използва. Най-накрая стигаме и Минедоса, намираме къщата на Ги и приятелката му Никол. Те са много готини и са наши хора, по случая свиваме един и се настаняваме на терасата. Никол ни казва,че наскоро канадците са започнали да научават как страната е била заселена и са били шокирани да разберат как правителството всъщност се е отнесло с индианците. До скоро са мислили, че белите хора са си изначално на континента. Истината научили случайно по кьошетата на града и това много ги е депресирало.
03.09.15г.
Вече сме настроили часовниците и ставаме навреме. Страхотна влага и мъгла ни посреща тази сутрин. Доволни сме, че не спахме в палатката миналата вечер. Толкова е влажно, че ставаме вир вода за отрицателно време. В следващия град по пътя - Нипала решаваме да проверим дали армията на спасението би подпомогнала двама бедни българи. Хората там са изключително мили и ни дават какво ли не. Принципно не бих се чувствала удобно да вземам храна от тези места, но в Канада няма гладуващи, така че не се смущаваме.
Днешният ден е още по-изморителен и от вчера, намираме място за спане едва след 80 км и си приготвяме зеленчукова бомба за вечеря и лягаме да спим. По средата на нощта чувам 4olix’а се провиква: ”Падааам” и някакъв безумен инстинкт ми тласка ръцете нагоре в съня ми и хващам говедата точно преди да са ни строшили главите. Навън е излезнал страхотен ураганен вятър и виждаме в далечината невероятна гръмотевична буря.
04.09.15г.
Днес ще е даже още по-ветровит и труден ден, вятърът дава всичко от себе си, за да се движим с максимална скорост от 14 км/ч. Духа ни яко, мрачно е, вали някакъв безумен хоризонтален дъжд, изобщо всичко е прекрасно. Спираме се в една библиотека, за да се стоплим и да свършим малко работа. Когато излизаме вали как си требе, но няма какво да чакаме, продължаваме на изток, пък каквото ще да става.
Днес празнуваме 100 дни, откакто сме тръгнали и 6000 км. Голям ден с шантаво време. За вечерта се спираме до едно старо училище-паметник, където имаме завет.
Вече сме настроили часовниците и ставаме навреме. Страхотна влага и мъгла ни посреща тази сутрин. Доволни сме, че не спахме в палатката миналата вечер. Толкова е влажно, че ставаме вир вода за отрицателно време. В следващия град по пътя - Нипала решаваме да проверим дали армията на спасението би подпомогнала двама бедни българи. Хората там са изключително мили и ни дават какво ли не. Принципно не бих се чувствала удобно да вземам храна от тези места, но в Канада няма гладуващи, така че не се смущаваме.
Днешният ден е още по-изморителен и от вчера, намираме място за спане едва след 80 км и си приготвяме зеленчукова бомба за вечеря и лягаме да спим. По средата на нощта чувам 4olix’а се провиква: ”Падааам” и някакъв безумен инстинкт ми тласка ръцете нагоре в съня ми и хващам говедата точно преди да са ни строшили главите. Навън е излезнал страхотен ураганен вятър и виждаме в далечината невероятна гръмотевична буря.
04.09.15г.
Днес ще е даже още по-ветровит и труден ден, вятърът дава всичко от себе си, за да се движим с максимална скорост от 14 км/ч. Духа ни яко, мрачно е, вали някакъв безумен хоризонтален дъжд, изобщо всичко е прекрасно. Спираме се в една библиотека, за да се стоплим и да свършим малко работа. Когато излизаме вали как си требе, но няма какво да чакаме, продължаваме на изток, пък каквото ще да става.
Днес празнуваме 100 дни, откакто сме тръгнали и 6000 км. Голям ден с шантаво време. За вечерта се спираме до едно старо училище-паметник, където имаме завет.
05.09.15г.
Вятър или не, днес трябва да стигнем Уинипег, защото искаме да си починем,а и имаме много работа да свършим. Преди да закусим трябва да намерим вода, това ни довежда до един много приятен парк, където се запознаваме с един симпатичен чичо и майка му, която е половин българка. Приказваме си изестно време, през което вятърът става все по-злокобен, така че се разделяме и продължаваме към бензиностанцията за газ. Там едно семейство удивено от приключението ни дава 40$. По пътя пък ни спира едно украинско семейство, защото виждат флага на Слав. Те са родени и отраснали в Канада, но говорят по-добре украински от Слав.
Вятърът ни разказва играта днес, а на всичкото отгоре стигаме до дълъг участък от пътя, който е в ремонт и двете движения са слети в една лента. Поне няма работници на участъка с ремонта, така че ние се движим там, по частната ни магистрала. Най-накрая с много усилия стигаме и до града, където първото нещо, което ни прави впечатление са множеството стенописи по стените. Малко преди да стигнем къщата на домакините ни, ни спира един откачен, дърт руснак, който на дълго и на широко ни разказва, че всъщност американците, а не руснаците си присвояват Крим. После казва, че има план да взриви няколко сгради в Америка и да избие известно количество хора, за да възвърне световния мир. Всичко това направо ни го крещи в лицата. Много е тегав, така че го зарязваме сам на улицата да си крещи след нас. Най-накрая стигаме и къщата на Иън и Шери, които са много готини, живеят в прекрасен квартал, в много стара къща. От Иън научаваме много за историята на Канада и как е заселена. Също научаваме, че човекът, с който си приказвахме преди няколко дни в Ланденбург е бащата на Шери. Тук за такива моменти се казва:”Канада е голяма, но светът е малък”.
Вятър или не, днес трябва да стигнем Уинипег, защото искаме да си починем,а и имаме много работа да свършим. Преди да закусим трябва да намерим вода, това ни довежда до един много приятен парк, където се запознаваме с един симпатичен чичо и майка му, която е половин българка. Приказваме си изестно време, през което вятърът става все по-злокобен, така че се разделяме и продължаваме към бензиностанцията за газ. Там едно семейство удивено от приключението ни дава 40$. По пътя пък ни спира едно украинско семейство, защото виждат флага на Слав. Те са родени и отраснали в Канада, но говорят по-добре украински от Слав.
Вятърът ни разказва играта днес, а на всичкото отгоре стигаме до дълъг участък от пътя, който е в ремонт и двете движения са слети в една лента. Поне няма работници на участъка с ремонта, така че ние се движим там, по частната ни магистрала. Най-накрая с много усилия стигаме и до града, където първото нещо, което ни прави впечатление са множеството стенописи по стените. Малко преди да стигнем къщата на домакините ни, ни спира един откачен, дърт руснак, който на дълго и на широко ни разказва, че всъщност американците, а не руснаците си присвояват Крим. После казва, че има план да взриви няколко сгради в Америка и да избие известно количество хора, за да възвърне световния мир. Всичко това направо ни го крещи в лицата. Много е тегав, така че го зарязваме сам на улицата да си крещи след нас. Най-накрая стигаме и къщата на Иън и Шери, които са много готини, живеят в прекрасен квартал, в много стара къща. От Иън научаваме много за историята на Канада и как е заселена. Също научаваме, че човекът, с който си приказвахме преди няколко дни в Ланденбург е бащата на Шери. Тук за такива моменти се казва:”Канада е голяма, но светът е малък”.
- Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
