текст: Яна Меламед
фото: Вячеслав Стоянов
16.07.2015г.
Днес сме добре отпочинали и даже ставаме рано. Потегляме заредени с енергия, а и пътят е добър към нас, без сериозни баири и доста равни участъци. Това даже е малко притеснително, вече от почти два месеца няма равни пътища, винаги е нагоре и надолу, сигурно нещо ужасно ни чака да го изкачим някъде пред нас. Неусетно изминаваме 40 км и стигаме до един къмпинг, където спираме за втора закуска. Наслаждаваме се на прекрасна гледка към езеро и даже ни грее слънце, което не се е случвало от няколко дни. Катериците са изключително нахални тук, защото и хората ги хранят. Все се опитват да проникнат във великите ни торби и започват да ни дразнят вече. Ако не внимават в картинката и тях ще ги врътнем на чевермето.
Когато качваме баира, за да излезнем на пътя и да продължим, сякаш вятърът точно тове е и чакал. Моментално задухва в лицата ни и се опитва да ни откаже да изкачим следващия баир. Не му се даваме и стигаме до друг равен участък. Както си караме и се борим с вятъра, изведнъж пред нас изскачат две черни мечки от гората. Гонят се и си играят като катерички, но ни фиксират и се спират на вече 5 метра пред нас, по средата на пътя. Макар пухкави и сладки, хич не ни се иска да се доближаваме повече към тях, но и не трябва да спираме, защото така ще загубим преимуществото си на голямо животно със здрави кръгли крака, което може и да е по-страшно и от най-злата мечка в гората. Все още ни зяпат, а сме съвсем близо, мечоците са доста големи, разкрещявам им се и ги заплашвам с чевермето, те ме разбират и хукват към гората. Радвам се, защото всички ни казват, че на черна мечка не може да се вярва, не са като гризлитата, покрай тях можеш да минеш и да си сигурен, че няма да те нападнат, но черните….
На следващото място за почивка спираме, за да изпием по едно кафе и да изчакаме Роб, който изостана, за да си пусне музика. Там срещаме закръглено семейство с каравана и развален хладилник. Тъй като им личи, че не са особено изобретателни и пестеливи, разбира се решават да изхвърлят всичката си храна от хладилника. Това е добре дошло за нас, защото така се сдобиваме с няколко порции печена патица, някаква друга китайска храна и неотворена опаковка пържена риба, която изяждаме на момента. Другото запазваме за пир, който ще се състои тази вечер. Продължаваме нагоре по дълъг баир, а на върха срещаме колоездачка. Казва се Сара от САЩ, набързо споделя колко я дразнят високите цени на къмпингите в Канада. Тя се движи в другата посока и се радва на попътен вятър, което и споделя. Ние и казваме добри места за спане по пътя, тя от своя страна не е особено полезна с информация. Сара май се движи доста бързо и пътува за спорта, не за проключението.
Колкото до вятъра, вече е непоносим, сгъва гора и колоездачи на две. Предстои ни стръмно спускане с 12% наклон, което би трябвало да е жестоко, но с този вятър е направо кошмарно. Постоянно ветровете ме избутват към бетонната мантинела или лашкат наляво на дясно, имам чувството, че всеки момент ще ме съборят от колелото. Особено на спускане е ужасна мисълта за падане от колелото, прекалено меки и розови сме в лицето на асфалта. Ето най-накрая започва изкачването, трябва да качим същото чудо, което спуснахме. Който ще да вярва качването е за предпочитане в този момент, поне баирът е толкова стръмен, че ни прави завет от вятъра. Караме още 50 км в този ужасен вятър без да има къде да спрем. Накрая стигаме до място за почивка, което не е много приятно, не е и като да имаме голям избор.
Първо нагласяваме палатките, защото май скоро ще вали, тук всеки ден вали. Минава един симпатичен чичко, които спира с колата си, за да се запознае с нас. Оказва се голям пич, който пътува от Калифорния към Аляска, за да плава по една река, която е доста на север, в земите на кучия студ, за да снима пейзажи. Снима на лента, защото това му развива въображението и става все по-изобретателен и находчив. Прекарва по 5-6 дни на мястото където му харесва пейзажът и изучава светлината. Накрая избира мястото и чака идеалния момент.
След като пичът си тръгна, изяждаме си угощението и лягаме, защото този вятър направо ни разказа играта.
фото: Вячеслав Стоянов
16.07.2015г.
Днес сме добре отпочинали и даже ставаме рано. Потегляме заредени с енергия, а и пътят е добър към нас, без сериозни баири и доста равни участъци. Това даже е малко притеснително, вече от почти два месеца няма равни пътища, винаги е нагоре и надолу, сигурно нещо ужасно ни чака да го изкачим някъде пред нас. Неусетно изминаваме 40 км и стигаме до един къмпинг, където спираме за втора закуска. Наслаждаваме се на прекрасна гледка към езеро и даже ни грее слънце, което не се е случвало от няколко дни. Катериците са изключително нахални тук, защото и хората ги хранят. Все се опитват да проникнат във великите ни торби и започват да ни дразнят вече. Ако не внимават в картинката и тях ще ги врътнем на чевермето.
Когато качваме баира, за да излезнем на пътя и да продължим, сякаш вятърът точно тове е и чакал. Моментално задухва в лицата ни и се опитва да ни откаже да изкачим следващия баир. Не му се даваме и стигаме до друг равен участък. Както си караме и се борим с вятъра, изведнъж пред нас изскачат две черни мечки от гората. Гонят се и си играят като катерички, но ни фиксират и се спират на вече 5 метра пред нас, по средата на пътя. Макар пухкави и сладки, хич не ни се иска да се доближаваме повече към тях, но и не трябва да спираме, защото така ще загубим преимуществото си на голямо животно със здрави кръгли крака, което може и да е по-страшно и от най-злата мечка в гората. Все още ни зяпат, а сме съвсем близо, мечоците са доста големи, разкрещявам им се и ги заплашвам с чевермето, те ме разбират и хукват към гората. Радвам се, защото всички ни казват, че на черна мечка не може да се вярва, не са като гризлитата, покрай тях можеш да минеш и да си сигурен, че няма да те нападнат, но черните….
На следващото място за почивка спираме, за да изпием по едно кафе и да изчакаме Роб, който изостана, за да си пусне музика. Там срещаме закръглено семейство с каравана и развален хладилник. Тъй като им личи, че не са особено изобретателни и пестеливи, разбира се решават да изхвърлят всичката си храна от хладилника. Това е добре дошло за нас, защото така се сдобиваме с няколко порции печена патица, някаква друга китайска храна и неотворена опаковка пържена риба, която изяждаме на момента. Другото запазваме за пир, който ще се състои тази вечер. Продължаваме нагоре по дълъг баир, а на върха срещаме колоездачка. Казва се Сара от САЩ, набързо споделя колко я дразнят високите цени на къмпингите в Канада. Тя се движи в другата посока и се радва на попътен вятър, което и споделя. Ние и казваме добри места за спане по пътя, тя от своя страна не е особено полезна с информация. Сара май се движи доста бързо и пътува за спорта, не за проключението.
Колкото до вятъра, вече е непоносим, сгъва гора и колоездачи на две. Предстои ни стръмно спускане с 12% наклон, което би трябвало да е жестоко, но с този вятър е направо кошмарно. Постоянно ветровете ме избутват към бетонната мантинела или лашкат наляво на дясно, имам чувството, че всеки момент ще ме съборят от колелото. Особено на спускане е ужасна мисълта за падане от колелото, прекалено меки и розови сме в лицето на асфалта. Ето най-накрая започва изкачването, трябва да качим същото чудо, което спуснахме. Който ще да вярва качването е за предпочитане в този момент, поне баирът е толкова стръмен, че ни прави завет от вятъра. Караме още 50 км в този ужасен вятър без да има къде да спрем. Накрая стигаме до място за почивка, което не е много приятно, не е и като да имаме голям избор.
Първо нагласяваме палатките, защото май скоро ще вали, тук всеки ден вали. Минава един симпатичен чичко, които спира с колата си, за да се запознае с нас. Оказва се голям пич, който пътува от Калифорния към Аляска, за да плава по една река, която е доста на север, в земите на кучия студ, за да снима пейзажи. Снима на лента, защото това му развива въображението и става все по-изобретателен и находчив. Прекарва по 5-6 дни на мястото където му харесва пейзажът и изучава светлината. Накрая избира мястото и чака идеалния момент.
След като пичът си тръгна, изяждаме си угощението и лягаме, защото този вятър направо ни разказа играта.
17.07.2015г.
На сутринта разбираме, че сме си опънали палатките точно до някакво летище. Будим се от кацащи хеликоптери и малки самолетчета, точно до нас. Никой не предположи, че чакълът зад нас е писта, макар че тук летищата са такива. Все пак е смешно, много хора спят по летищата, но никой не опъва палатка буквално на пистата. Тук на всяко равно място кацат самолети. Спомням си, като тръгнахме от Дедхорс как на всяко равно място имаше табелка, която споменава, че може да кацне самолет на магистралата.
Когато излизаме от палатката, Роб вече е закусил. След закуската ни, започваме внимателно да редим тетриса във великите торби, а Роб просто натъпква всичко вътре и едва затваря. Все още поддържаме шегата, че ни трябва едно гватемалско дете, за да ни помага с багажа и да вади и прибира палатката, да готви и пере. Кафето изкипява и аз се чудя къде се е дянало гватемалското ни дете, когато Роб казва, че го е пратил в кенефа, за да го измие. Да, трябва да престанем с тази шега, защото тук се съмнявам, че хората ще го приемат за смешно. Докато се гласим, английският ни приятел е вече готов и не го свърта на едно място. Разделяме се с идеята да се срещнем някъде по пътя.
Днес пътят е много красив и минава през невероятни места, а и времето с постоянно дигащите се и падащи мъгли и черни облаци около планински върхове създава усещането за нещо епично.
Стигаме до някакъв ски курорт, където няма писти. Разбираме, че тук идват паралиите и си плащат за хеликоптер, които ги стоварва на върха, на който си поискат. Там срещаме и първите стопаджии, откакто сме тръгнали. Мацката е от Калифорния, а пичът от Канада, тръгнали са заедно към Аляска. И те са се запознали с Роб, който точно си тръгнал, бил ги помолил да ни предадат, че ще ни чака на разклона, на който ще се разделим. Жалко, защото ние за разлика от него не бързаме и нямаме намерение да стигаме чак до там днес. Роб е много забавно ликсанче и се надявам пак да го засечем някъде из трасето.
На бензиностанцията зареждаме за 80 цента. От другата страна на колонката две огромни каравани, теглещи джипове, зареждат за по 400$ всяка. Една жена от поддръжката ни казва, че много й харесва контрастът между нас и чичовците с караваните. На касата момичето много се впечатлява, че сме от България и донася най-малкия глобус, който съм виждала в живота си, за да й покажа къде е това. Умирам от смях на това кълбенце е почти невъзможно да й посоча родината, но с помоща на една игла и показвам все пак. Момичето казва, че много иска да обиколи Европа и да види стари неща, аз се шегувам, като й казвам, че може да ми дойде на гости и да я запозная с баба ми, която е доста стара. Жалко, че хората тук нямат чувство за хумор!
Малко след като потегляме, срещаме един финландец, който е огромен, истински викинг. Той веднага разпознава в пръчката на Слав въдица и споделя, че и той носи въдица и се крие, за да лови риба. Симпатяга е, но е в другата посока, а и денят е към края си, така че се разделяме. 2 км по-надолу срещаме една германка, която също е голям пич, но и тя е в другата посока, поне я зарадвахме с новината, че скоро ще срещне финландеца. След нея срещаме и една мечка, но не я заговаряме, защото е късно.
Стигаме до разкошно място за почивка, където ще прекараме нощта. Малко след нас пристига един чичко от щата Индиана, който също мисли да нощува тук. Той вижда колелата и пристига с голяма кутия вкусотийки. Казва, че знае колко много калории горим всеки ден, пък той вече бил качил доста килца, откакто е тръгнал. И така се сдобихме с много сладки неща и ядки в Канада, където тези неща са безумно скъпи. Пичът ни казва, че ако чуем писъци през ноща, да знаем, че го е навестила мечка, аз го успокоявам като му казвам, че ще дойда да го спася със спрея за мечки. Самата идея за меча атака и ти със спрея за мечки, като единствено оръжие в ръка винаги буди смях.
На сутринта разбираме, че сме си опънали палатките точно до някакво летище. Будим се от кацащи хеликоптери и малки самолетчета, точно до нас. Никой не предположи, че чакълът зад нас е писта, макар че тук летищата са такива. Все пак е смешно, много хора спят по летищата, но никой не опъва палатка буквално на пистата. Тук на всяко равно място кацат самолети. Спомням си, като тръгнахме от Дедхорс как на всяко равно място имаше табелка, която споменава, че може да кацне самолет на магистралата.
Когато излизаме от палатката, Роб вече е закусил. След закуската ни, започваме внимателно да редим тетриса във великите торби, а Роб просто натъпква всичко вътре и едва затваря. Все още поддържаме шегата, че ни трябва едно гватемалско дете, за да ни помага с багажа и да вади и прибира палатката, да готви и пере. Кафето изкипява и аз се чудя къде се е дянало гватемалското ни дете, когато Роб казва, че го е пратил в кенефа, за да го измие. Да, трябва да престанем с тази шега, защото тук се съмнявам, че хората ще го приемат за смешно. Докато се гласим, английският ни приятел е вече готов и не го свърта на едно място. Разделяме се с идеята да се срещнем някъде по пътя.
Днес пътят е много красив и минава през невероятни места, а и времето с постоянно дигащите се и падащи мъгли и черни облаци около планински върхове създава усещането за нещо епично.
Стигаме до някакъв ски курорт, където няма писти. Разбираме, че тук идват паралиите и си плащат за хеликоптер, които ги стоварва на върха, на който си поискат. Там срещаме и първите стопаджии, откакто сме тръгнали. Мацката е от Калифорния, а пичът от Канада, тръгнали са заедно към Аляска. И те са се запознали с Роб, който точно си тръгнал, бил ги помолил да ни предадат, че ще ни чака на разклона, на който ще се разделим. Жалко, защото ние за разлика от него не бързаме и нямаме намерение да стигаме чак до там днес. Роб е много забавно ликсанче и се надявам пак да го засечем някъде из трасето.
На бензиностанцията зареждаме за 80 цента. От другата страна на колонката две огромни каравани, теглещи джипове, зареждат за по 400$ всяка. Една жена от поддръжката ни казва, че много й харесва контрастът между нас и чичовците с караваните. На касата момичето много се впечатлява, че сме от България и донася най-малкия глобус, който съм виждала в живота си, за да й покажа къде е това. Умирам от смях на това кълбенце е почти невъзможно да й посоча родината, но с помоща на една игла и показвам все пак. Момичето казва, че много иска да обиколи Европа и да види стари неща, аз се шегувам, като й казвам, че може да ми дойде на гости и да я запозная с баба ми, която е доста стара. Жалко, че хората тук нямат чувство за хумор!
Малко след като потегляме, срещаме един финландец, който е огромен, истински викинг. Той веднага разпознава в пръчката на Слав въдица и споделя, че и той носи въдица и се крие, за да лови риба. Симпатяга е, но е в другата посока, а и денят е към края си, така че се разделяме. 2 км по-надолу срещаме една германка, която също е голям пич, но и тя е в другата посока, поне я зарадвахме с новината, че скоро ще срещне финландеца. След нея срещаме и една мечка, но не я заговаряме, защото е късно.
Стигаме до разкошно място за почивка, където ще прекараме нощта. Малко след нас пристига един чичко от щата Индиана, който също мисли да нощува тук. Той вижда колелата и пристига с голяма кутия вкусотийки. Казва, че знае колко много калории горим всеки ден, пък той вече бил качил доста килца, откакто е тръгнал. И така се сдобихме с много сладки неща и ядки в Канада, където тези неща са безумно скъпи. Пичът ни казва, че ако чуем писъци през ноща, да знаем, че го е навестила мечка, аз го успокоявам като му казвам, че ще дойда да го спася със спрея за мечки. Самата идея за меча атака и ти със спрея за мечки, като единствено оръжие в ръка винаги буди смях.
18.07.2015г.
Сутринта се запознаваме с доста инатересен тираджия с гениални идеи за бъдещето и как светът трябва да бъде устроен. Първото нещо, което според него трябва да се промени, е да има таван на парите, които човек може да натрупа за себе си. После трябва да се въведе закон, че всеки трябва да се ражда с правото на един милион долара. Това наистина доста би променило света и хората, не знам в каква насока, но идеята ми се струва доста интересна. Планът за днес е да стигнем до Стюърт, град на границата с Аляска, където имало много глетчери. Мислим си, че стигането до океана ще е спускане, но разбира се не е, а на всичкото отгоре ни духа жесток вятър от океана. Направо става невъзможно за придвижване, дори на равно едва се влачим. Но малко след поредния ужасен баир пред нас се открива гледка към първия ледник. Страхотно и впечатляващо, изглежда, като могъщо същество, което спи вековен сън. Да стоиш на 50 м от ледника е все едно си пред вратата на отворен фризер. Изведнъж пътят става прекрасен, от двете ни страни има огромни планини, от които се стичат множество водопади, прекосяваме десетки реки, от които дъха страхотен хлад, а мечките са навсякъде, накъдето погледнем. Гризлита до реките в очакване на сьомгата и черни идващи към нас да се запознаят. Сякаш гледаме Нешънал Джеографик на живо, това е предаване за великата природа а Северна Америка. Наистина, това е най-красивият път, по който сме карали, откакто сме тръгнали. Толкова захласнати от пейзажа, забравяме и за ужасния вятър в лицата ни. Неусетно стигаме и Стюърт, който е много приятен град, тук определено бих живяла за няколко години, има океан, планини и разбира се мили и добри хора, както навсякъде в Канада. За да завършим удоволствието си, днес решаваме да си купим бира, ако не е много скъпа, пък и утрешния ден ще го прекараме в обиколка на ледници, така че няма да се налага да я изпиваме сега (проблемът, е че тук винаги бирата се продава в разфасовка от 6 кенчета по 330 мл, но след цял ден каране се напиваме от по едно :)).
С 6 студени бири се настаняваме в парка и малко след като се разполагаме, при нас идва една пътешественичка, Адела от Полша. Тя знаела за нас от Роб и специално обикаляла града, за да ни намери. Много се радваме да я срещнем, както и тя нас. Една млада двойка идва и прекъсва процеса по запознаването и разбираме едни за други по отговорите, който даваме на любопитната двойка. Адела обикаляла света на колело с приятеля си Крис вече от пет години. Започнали от Турция, прекосили цяла Африка, после отишли в Ушуая, Аржентина и тръгнали на север. Невероятно, наистина съм много впечатлена, това звучи, като невероятно приключение. Всъщност те сега са на път за Аляска, от където ще хванат самолет за Япония, а след това ще прекосят Азия, за да се приберат у дома. Двамата са много готини и срещата е много приятна усещането и за двете страни е сякаш се познаваме от дълго време. Много се радваме, че купихме бира, защото сега има с кой да я споделим в приятни разговори до късно през нощта. А тази нощ за нас е много специална, защото това е първата нощ, в която виждаме звездите, откакто сме тръгнали.
Сутринта се запознаваме с доста инатересен тираджия с гениални идеи за бъдещето и как светът трябва да бъде устроен. Първото нещо, което според него трябва да се промени, е да има таван на парите, които човек може да натрупа за себе си. После трябва да се въведе закон, че всеки трябва да се ражда с правото на един милион долара. Това наистина доста би променило света и хората, не знам в каква насока, но идеята ми се струва доста интересна. Планът за днес е да стигнем до Стюърт, град на границата с Аляска, където имало много глетчери. Мислим си, че стигането до океана ще е спускане, но разбира се не е, а на всичкото отгоре ни духа жесток вятър от океана. Направо става невъзможно за придвижване, дори на равно едва се влачим. Но малко след поредния ужасен баир пред нас се открива гледка към първия ледник. Страхотно и впечатляващо, изглежда, като могъщо същество, което спи вековен сън. Да стоиш на 50 м от ледника е все едно си пред вратата на отворен фризер. Изведнъж пътят става прекрасен, от двете ни страни има огромни планини, от които се стичат множество водопади, прекосяваме десетки реки, от които дъха страхотен хлад, а мечките са навсякъде, накъдето погледнем. Гризлита до реките в очакване на сьомгата и черни идващи към нас да се запознаят. Сякаш гледаме Нешънал Джеографик на живо, това е предаване за великата природа а Северна Америка. Наистина, това е най-красивият път, по който сме карали, откакто сме тръгнали. Толкова захласнати от пейзажа, забравяме и за ужасния вятър в лицата ни. Неусетно стигаме и Стюърт, който е много приятен град, тук определено бих живяла за няколко години, има океан, планини и разбира се мили и добри хора, както навсякъде в Канада. За да завършим удоволствието си, днес решаваме да си купим бира, ако не е много скъпа, пък и утрешния ден ще го прекараме в обиколка на ледници, така че няма да се налага да я изпиваме сега (проблемът, е че тук винаги бирата се продава в разфасовка от 6 кенчета по 330 мл, но след цял ден каране се напиваме от по едно :)).
С 6 студени бири се настаняваме в парка и малко след като се разполагаме, при нас идва една пътешественичка, Адела от Полша. Тя знаела за нас от Роб и специално обикаляла града, за да ни намери. Много се радваме да я срещнем, както и тя нас. Една млада двойка идва и прекъсва процеса по запознаването и разбираме едни за други по отговорите, който даваме на любопитната двойка. Адела обикаляла света на колело с приятеля си Крис вече от пет години. Започнали от Турция, прекосили цяла Африка, после отишли в Ушуая, Аржентина и тръгнали на север. Невероятно, наистина съм много впечатлена, това звучи, като невероятно приключение. Всъщност те сега са на път за Аляска, от където ще хванат самолет за Япония, а след това ще прекосят Азия, за да се приберат у дома. Двамата са много готини и срещата е много приятна усещането и за двете страни е сякаш се познаваме от дълго време. Много се радваме, че купихме бира, защото сега има с кой да я споделим в приятни разговори до късно през нощта. А тази нощ за нас е много специална, защото това е първата нощ, в която виждаме звездите, откакто сме тръгнали.
19.07.2015г.
Сутринта прекарваме в парка. Адела и Крис също искат да посетят ледника, но той е доста далече, това ще ни отнеме много време и енергия. Решаваме да проверим първо на границата как стои въпросът с отиването в Аляска и връщането в Канада, защото ледникът е в Аляска. Няма проблем, а и по пътя едно полско семейство спира Адела и Крис, заради полските им флагове и се съгласяват да ни закарат до ледника и да ни върнат. Всички, освен Слав, сме много доволни от развитието, защото не ни се иска да се катерим по ужасния чакълест път 37 км, а после да се спускаме през дупките и камъните.
С кола всичко е толкова бързо, бях забравила. Не минава много и ето ни на ледника. Името на скалният къс е “Сьомга ледник” и е много впечатляващ, огромен и могъщ, стои там целогодишно и не се разтапя. Семейството ни казва, че когато са дошли за пръв път тук преди 20 г., ледникът бил два пъти по-голям. Това ни кара да се радваме още повече, че дойдохме, защото ако се бяхме забавили с някоя друга годинка сигурно няма да го има вече. Интересно е колко много ни измори возенето в колата, сякаш сме изминали 200 км.
Връщаме се в града и си готвим, ядем и облъчваме с интернет. Колкото повече време прекарваме с Адела и Крис, толкова повече започваме да си мислим, колко е жалко, че са в другата посока, те се чувстват по същият начин. Интересно е колко много си приличат по манталитет всички славянски народи, особено от посткомунистически държави.
За вечеря със Слав приготвияме огромна доза чеснови хлебчета и цяла нощ ядем циганска баница и слушаме откачените, забавни истории от пътуването на полските ни приятели. Дааа, наистина ще ни липсват.
Сутринта прекарваме в парка. Адела и Крис също искат да посетят ледника, но той е доста далече, това ще ни отнеме много време и енергия. Решаваме да проверим първо на границата как стои въпросът с отиването в Аляска и връщането в Канада, защото ледникът е в Аляска. Няма проблем, а и по пътя едно полско семейство спира Адела и Крис, заради полските им флагове и се съгласяват да ни закарат до ледника и да ни върнат. Всички, освен Слав, сме много доволни от развитието, защото не ни се иска да се катерим по ужасния чакълест път 37 км, а после да се спускаме през дупките и камъните.
С кола всичко е толкова бързо, бях забравила. Не минава много и ето ни на ледника. Името на скалният къс е “Сьомга ледник” и е много впечатляващ, огромен и могъщ, стои там целогодишно и не се разтапя. Семейството ни казва, че когато са дошли за пръв път тук преди 20 г., ледникът бил два пъти по-голям. Това ни кара да се радваме още повече, че дойдохме, защото ако се бяхме забавили с някоя друга годинка сигурно няма да го има вече. Интересно е колко много ни измори возенето в колата, сякаш сме изминали 200 км.
Връщаме се в града и си готвим, ядем и облъчваме с интернет. Колкото повече време прекарваме с Адела и Крис, толкова повече започваме да си мислим, колко е жалко, че са в другата посока, те се чувстват по същият начин. Интересно е колко много си приличат по манталитет всички славянски народи, особено от посткомунистически държави.
За вечеря със Слав приготвияме огромна доза чеснови хлебчета и цяла нощ ядем циганска баница и слушаме откачените, забавни истории от пътуването на полските ни приятели. Дааа, наистина ще ни липсват.
20.07.2015г.
Днес времето е ужасно, мокро и дъждовно с мъгла, която постоянно пада и се вдига. Добре, че видяхме вчера ледника, защото днес щеше да е невъзможно. Но макар и лошо време, тук пак е невероятно и красиво, всички тези изпарения създават страхотно усещане за драматизъм и подчертават епичното пътешествие.
На връщане към разклона стигаме до едно поточе, където Адела и Крис видяли сьомга на идване. Спираме и ето я, вирчето е пълно със сьомга, а мечките също са пирували съдейки по останките на брега. Слав много се вълнува, веднага взема въдицата, но нищо не се получава, рибата хич не й пука. Слав пробва друг метод, копие с четири края и много гадно чака изтощената риба да мине през тесните, последни бързеи преди вира. Пак не се получава. Накрая връзва камъни към краищата на мрежата ни за комари и я хвърля във вира. Успех още с първото хвърляне, една доста голяма. Слав го обзема нещо като треска за сьмга и иска още и още, макар че няма как да я носим с нас или изядем, защото поляците са вегетарианци, а тази която вече имаме, е доста голяма. Но въпреки това прекарваме още около час на дъжда преди да потеглим. Точно тръгваме и ни задминава една полицейска кола. Е на това му се казва точно на време, защото могат да ни треснат голяма глоба за това, което правим и даже да ни вземат колелата. Всъщност правим около четири нарушения, първо ловим риба от мост, второ нямаме разрешително, трето сьомгата не се лови от вира, където хвърля хайвера и четвърто и много сериозно, абсолютно забранен е риболовът с мрежа, само индианците имат право на това, както и да я ловят, откъдето и както искат.
За тази вечер решаваме да останем в една изоставена къща, за да изсушим палатката и всичко останало. Докато Слав се занимава с рибата, останалите правим културен обмен относно български и полски език. Това е изключително забавно, например на полски маратонки са адидаски, а колело - ролвър. Адела ме разпитва за някои думи и изрази на български и когато се захващаме с рибата, изплюва камъчето на своето любопитство обръщайки се към Слав с думите: “Ядеш като свиня, твоя царска вечеря!” Велико, особено с ударенията, които слага, спукваме се от смях. :D
Днес времето е ужасно, мокро и дъждовно с мъгла, която постоянно пада и се вдига. Добре, че видяхме вчера ледника, защото днес щеше да е невъзможно. Но макар и лошо време, тук пак е невероятно и красиво, всички тези изпарения създават страхотно усещане за драматизъм и подчертават епичното пътешествие.
На връщане към разклона стигаме до едно поточе, където Адела и Крис видяли сьомга на идване. Спираме и ето я, вирчето е пълно със сьомга, а мечките също са пирували съдейки по останките на брега. Слав много се вълнува, веднага взема въдицата, но нищо не се получава, рибата хич не й пука. Слав пробва друг метод, копие с четири края и много гадно чака изтощената риба да мине през тесните, последни бързеи преди вира. Пак не се получава. Накрая връзва камъни към краищата на мрежата ни за комари и я хвърля във вира. Успех още с първото хвърляне, една доста голяма. Слав го обзема нещо като треска за сьмга и иска още и още, макар че няма как да я носим с нас или изядем, защото поляците са вегетарианци, а тази която вече имаме, е доста голяма. Но въпреки това прекарваме още около час на дъжда преди да потеглим. Точно тръгваме и ни задминава една полицейска кола. Е на това му се казва точно на време, защото могат да ни треснат голяма глоба за това, което правим и даже да ни вземат колелата. Всъщност правим около четири нарушения, първо ловим риба от мост, второ нямаме разрешително, трето сьомгата не се лови от вира, където хвърля хайвера и четвърто и много сериозно, абсолютно забранен е риболовът с мрежа, само индианците имат право на това, както и да я ловят, откъдето и както искат.
За тази вечер решаваме да останем в една изоставена къща, за да изсушим палатката и всичко останало. Докато Слав се занимава с рибата, останалите правим културен обмен относно български и полски език. Това е изключително забавно, например на полски маратонки са адидаски, а колело - ролвър. Адела ме разпитва за някои думи и изрази на български и когато се захващаме с рибата, изплюва камъчето на своето любопитство обръщайки се към Слав с думите: “Ядеш като свиня, твоя царска вечеря!” Велико, особено с ударенията, които слага, спукваме се от смях. :D
21.07.2015г.
Тази сутрин е мрачна и дъждовна, което добре изразява чувствата на полско-българската компания, която ще се раздели днес. Преди да се разделим си споделяме информация относно добри места за спане по пътя. Аз искам да им отбележа на картата мястото с летището, но Роб вече им го е препоръчал горещо и те знаят за него. На разклона Адела предлага да се снимаме с “наши четири коня”, след което ние поемаме на юг, а те на север.
Днес виждаме доста животни, които на косъм успяват да се оттърват от поредния камион на пътя, накрая и една мечка, която изглеждаше като много гадна мечка, даже започна да ръмжи и да се ежи като ни видя, но и нея я изгони един камион.
Нощта смятаме да прекараме на един безплатен къмпинг, където имаме късмета да сме единствените посетители. Но не за дълго, идва още един колоездач от Германия. Той ни се чуди на акъла, защо подяволите качваме храната на дървото!! Как така защо, заради мечките, човече. Той не бил видял нито една мечка от Анкоридж до тук. Аз не мога да повярвам, ние нямаме ден, в който да не сме видели. Но германецът всъщност е с колело за спорта и покрива големи разтояния всеки ден, не спира, не почива, не се запознава с никой, не вижда мечки и лосове и съответно няма истории от пътуването си. Все пак, всеки има своята идея защо прави, каквото прави.
Тази сутрин е мрачна и дъждовна, което добре изразява чувствата на полско-българската компания, която ще се раздели днес. Преди да се разделим си споделяме информация относно добри места за спане по пътя. Аз искам да им отбележа на картата мястото с летището, но Роб вече им го е препоръчал горещо и те знаят за него. На разклона Адела предлага да се снимаме с “наши четири коня”, след което ние поемаме на юг, а те на север.
Днес виждаме доста животни, които на косъм успяват да се оттърват от поредния камион на пътя, накрая и една мечка, която изглеждаше като много гадна мечка, даже започна да ръмжи и да се ежи като ни видя, но и нея я изгони един камион.
Нощта смятаме да прекараме на един безплатен къмпинг, където имаме късмета да сме единствените посетители. Но не за дълго, идва още един колоездач от Германия. Той ни се чуди на акъла, защо подяволите качваме храната на дървото!! Как така защо, заради мечките, човече. Той не бил видял нито една мечка от Анкоридж до тук. Аз не мога да повярвам, ние нямаме ден, в който да не сме видели. Но германецът всъщност е с колело за спорта и покрива големи разтояния всеки ден, не спира, не почива, не се запознава с никой, не вижда мечки и лосове и съответно няма истории от пътуването си. Все пак, всеки има своята идея защо прави, каквото прави.
22.07.2015г.
Сутринта стартираме с германеца с идеята, че ще караме заедно, докато ние не спрем за втора закуска. На един мост се разделяме и точно, когато той се скрива зад завоя, се появява една черна мечка. Ние не й обръщаме внимание, вече някак си не ни пука, макар, че животното е на 20 м от нас и проявява голямо любопитство. Сигурно и ние й се струваме доста интаресни, като Нешанъл Джеографик на живо, хомосапиенс пие кафето си в неестествени за него условия, заобиколен от природа и дивотия. Сигурно мечката ни смята за луди и се омита преди да ни е хрумнало нещо.
Днес всъщност също е доста силен мечи ден. На едно спускане, точно до нас видяхме една мама меца с мечетата, но толкова бързо профучахме, че нямаше никаква реакция и от двете страни.
Стигаме град Китланга и намираме безплатен къмпинг, точно до супермаркета. Колко удобно само. Настаняваме се и започваме да готвим, когато при нас идва един възрастен човек, който много обичал да си комуникира с колоездачи и ни кани да му отидем на гости, след като приключим с вечерята си. Кучето му е пич, така че решаваме, че и той сигурно е пич и се отзоваваме на поканата му.
Нашият домакин, Пол наистина се оказва голям пич и е доста гостоприемен. Разказва ни за интересната си работа и приключения навремето, за уроците си по бойни изкуства и ни показва стаята си за упражнения, където има нинджаго, мечове и от онези странни чифтове тризъбци, които са оръжието на Рафаело от костенурките нинджа. Пол даже има книга за посетители в къщата си, която ние попълваме на български, защото той много се радва, че е срещнал българи, до сега не е познавал такива. След като малко се понапива, домакинът ни разказва доста от проблемите свързани с индианците в Канада. Много тъжно звучи цялата работа, но поне научаваме, че Канада е била мирно заселена от белите. Англичаните решили, че нямат шанс да превземат с военни действия тази огромна страна и решили просто да заведат индианските вождове в Англия и да им покажат прогреса на белия човек. Тогава индианците решили, че нямат никакъв шанс да се борят с тази метална мощ и преотстъпили земите си. Звучи наивно, но всъщност мога да го разбера, доста хитро са ги преметнали.
На раздяла, Пол ни подарява една бутилка от домашното си вино, много мил жест от негова страна.
Сутринта стартираме с германеца с идеята, че ще караме заедно, докато ние не спрем за втора закуска. На един мост се разделяме и точно, когато той се скрива зад завоя, се появява една черна мечка. Ние не й обръщаме внимание, вече някак си не ни пука, макар, че животното е на 20 м от нас и проявява голямо любопитство. Сигурно и ние й се струваме доста интаресни, като Нешанъл Джеографик на живо, хомосапиенс пие кафето си в неестествени за него условия, заобиколен от природа и дивотия. Сигурно мечката ни смята за луди и се омита преди да ни е хрумнало нещо.
Днес всъщност също е доста силен мечи ден. На едно спускане, точно до нас видяхме една мама меца с мечетата, но толкова бързо профучахме, че нямаше никаква реакция и от двете страни.
Стигаме град Китланга и намираме безплатен къмпинг, точно до супермаркета. Колко удобно само. Настаняваме се и започваме да готвим, когато при нас идва един възрастен човек, който много обичал да си комуникира с колоездачи и ни кани да му отидем на гости, след като приключим с вечерята си. Кучето му е пич, така че решаваме, че и той сигурно е пич и се отзоваваме на поканата му.
Нашият домакин, Пол наистина се оказва голям пич и е доста гостоприемен. Разказва ни за интересната си работа и приключения навремето, за уроците си по бойни изкуства и ни показва стаята си за упражнения, където има нинджаго, мечове и от онези странни чифтове тризъбци, които са оръжието на Рафаело от костенурките нинджа. Пол даже има книга за посетители в къщата си, която ние попълваме на български, защото той много се радва, че е срещнал българи, до сега не е познавал такива. След като малко се понапива, домакинът ни разказва доста от проблемите свързани с индианците в Канада. Много тъжно звучи цялата работа, но поне научаваме, че Канада е била мирно заселена от белите. Англичаните решили, че нямат шанс да превземат с военни действия тази огромна страна и решили просто да заведат индианските вождове в Англия и да им покажат прогреса на белия човек. Тогава индианците решили, че нямат никакъв шанс да се борят с тази метална мощ и преотстъпили земите си. Звучи наивно, но всъщност мога да го разбера, доста хитро са ги преметнали.
На раздяла, Пол ни подарява една бутилка от домашното си вино, много мил жест от негова страна.
23.07.2015г.
От днес до доста километри напред ще караме по транс-канадската магистрала. Не е особено натоварен път, но на мен още ми е инфарктно положението с колите. От напрежение спирам по малка нужда в едни храсти. Зад мен чувам силно шумолене и по средата на процеса с още свалени гащи изскачам уведомявайки Слав “иде, иде, мечката иде!”. В седващият момент пред нас изскачат две катерички. Проклета меча параноя.
В град Хейзълтън спираме в туристическият център, за да поразпитаме за добро местенце за спане. Там работят пет отегчени до смърт момичета. Това ми се струва доста странно, ако тук бяхме с Ликсанчето щеше да е денонощен купон. Единствената полезна информация, която ни дават е, че наблизо имало някаква възстановка на индианско селище.
По пътя към мястото трябва да минем по тесен еднопосочен мост над един каньон. Принципно страната, от която сме ние, е с предимство, но хората от другата страна не искат да ни го дадат и тръгват срещу нас. Гадняри, ние сме по средата и спираме да ги изчакаме, защото и без това не може да се кара по моста в права линия, много кофти решетка има.
Стигаме и до въпросното място Ксан, което се оказва неадекватна възстановка на нещо, което не е съществувало, но все пак мястото е доста приятно и ние се настаняваме до реката. Там наблюдаваме как огромно семейство белоглави орли хваща сьомга от реката, докато ние си ядем вечерята.
От днес до доста километри напред ще караме по транс-канадската магистрала. Не е особено натоварен път, но на мен още ми е инфарктно положението с колите. От напрежение спирам по малка нужда в едни храсти. Зад мен чувам силно шумолене и по средата на процеса с още свалени гащи изскачам уведомявайки Слав “иде, иде, мечката иде!”. В седващият момент пред нас изскачат две катерички. Проклета меча параноя.
В град Хейзълтън спираме в туристическият център, за да поразпитаме за добро местенце за спане. Там работят пет отегчени до смърт момичета. Това ми се струва доста странно, ако тук бяхме с Ликсанчето щеше да е денонощен купон. Единствената полезна информация, която ни дават е, че наблизо имало някаква възстановка на индианско селище.
По пътя към мястото трябва да минем по тесен еднопосочен мост над един каньон. Принципно страната, от която сме ние, е с предимство, но хората от другата страна не искат да ни го дадат и тръгват срещу нас. Гадняри, ние сме по средата и спираме да ги изчакаме, защото и без това не може да се кара по моста в права линия, много кофти решетка има.
Стигаме и до въпросното място Ксан, което се оказва неадекватна възстановка на нещо, което не е съществувало, но все пак мястото е доста приятно и ние се настаняваме до реката. Там наблюдаваме как огромно семейство белоглави орли хваща сьомга от реката, докато ние си ядем вечерята.
24.07.2015г.
На връщане от Ксан, когато стигаме до еднопосочния мост, се нареждаме най-отпред. Когато идва нашият ред караме един до друг, за да не даваме на колите възможност да ни задминават (тъй като е доста опасно и тясно), с което събираме огромна колона зад нас. Всъщност събираме и огромна колона от другата страна, тъй като е нанагорнище и не можем много бързо да се изнесем.
Точно стигаме до разклона и започват да валят кучета и котки. Скриваме се под един навес, докато се извали. При нас идва една възрастна индианка, която също иска да се скрие. Бабето е железно, много ми харесва, говори за бъдещето и мечтите си сякаш има цялото време на света. Иска да отиде да живее в Мексико и от много време събирала пари, а следващото лято ще е там. Много ни харесва и на двамата да си говорим с тази жена, но когато спира да вали, тя потегля на стоп, а ние с колелата в другата посока.
За обед спираме до един каньон, където индианците ловят риба с огромни мрежи и я продават на туристите. Всъщност изглежда невъзможно за сьомгата да се качи по водопада. Виждам как огромни пaрчета по над метър скачат в опити да издрапат нагоре, но така и не видях успешен опит. Горката риба, наблюдавайки си давам сметка, че е много лесно да си човек. Катеренето на баири с 50 килограмово колело изглежда фасулска работа пред плуването срещу течението.
Отпочинали продължаваме по пътя си и по тъмно стигаме дестинацията за тази нощ. Включвам светлините на Филигър Чоликс и той много хубаво ми свети пътя. Странно колко бързо свикнахме с незалязващото слънце, сега нощта ни хваща неподготвени. Тъй като е тъмно и започва да вали, решаваме да ползваме сушината в един къмпинг, за да приготвим вечерята. Охраната идва, за да ни регистрира за нощта, ние му обясняваме, че само ползваме сушината и водата, и че няма да нощуваме тук (принципно в къмпингите тук е ОК да се ползва мястото за през деня или за вода, или за маса). Чичкото ни казва “добре, но след 20 мин затварям портата и ще останете вътре”. Забавно е как охраната се опитва да ни затвори вътре с цел да нощуваме в къмпинга, без да си дава сметка, че с колелата можем да минем отстрани. Макар, че вече е доста късно и много ни се спи, а в тъмното е много трудно да се намери подходящо място. Въпреки трудностите успяваме да намерим сносен парцел и си лягаме към 2:15 сутринта.
На връщане от Ксан, когато стигаме до еднопосочния мост, се нареждаме най-отпред. Когато идва нашият ред караме един до друг, за да не даваме на колите възможност да ни задминават (тъй като е доста опасно и тясно), с което събираме огромна колона зад нас. Всъщност събираме и огромна колона от другата страна, тъй като е нанагорнище и не можем много бързо да се изнесем.
Точно стигаме до разклона и започват да валят кучета и котки. Скриваме се под един навес, докато се извали. При нас идва една възрастна индианка, която също иска да се скрие. Бабето е железно, много ми харесва, говори за бъдещето и мечтите си сякаш има цялото време на света. Иска да отиде да живее в Мексико и от много време събирала пари, а следващото лято ще е там. Много ни харесва и на двамата да си говорим с тази жена, но когато спира да вали, тя потегля на стоп, а ние с колелата в другата посока.
За обед спираме до един каньон, където индианците ловят риба с огромни мрежи и я продават на туристите. Всъщност изглежда невъзможно за сьомгата да се качи по водопада. Виждам как огромни пaрчета по над метър скачат в опити да издрапат нагоре, но така и не видях успешен опит. Горката риба, наблюдавайки си давам сметка, че е много лесно да си човек. Катеренето на баири с 50 килограмово колело изглежда фасулска работа пред плуването срещу течението.
Отпочинали продължаваме по пътя си и по тъмно стигаме дестинацията за тази нощ. Включвам светлините на Филигър Чоликс и той много хубаво ми свети пътя. Странно колко бързо свикнахме с незалязващото слънце, сега нощта ни хваща неподготвени. Тъй като е тъмно и започва да вали, решаваме да ползваме сушината в един къмпинг, за да приготвим вечерята. Охраната идва, за да ни регистрира за нощта, ние му обясняваме, че само ползваме сушината и водата, и че няма да нощуваме тук (принципно в къмпингите тук е ОК да се ползва мястото за през деня или за вода, или за маса). Чичкото ни казва “добре, но след 20 мин затварям портата и ще останете вътре”. Забавно е как охраната се опитва да ни затвори вътре с цел да нощуваме в къмпинга, без да си дава сметка, че с колелата можем да минем отстрани. Макар, че вече е доста късно и много ни се спи, а в тъмното е много трудно да се намери подходящо място. Въпреки трудностите успяваме да намерим сносен парцел и си лягаме към 2:15 сутринта.
25.07.2015г.
В 8 сутринта биваме събудени от едно куче, което се опитва да влезне в палатката. Косматият изгаря от желание да се запознае. Искаше ми се да поспя повече, но кой ме пита. Събираме нещата и отиваме в парка за закуска. Там се запознаваме с подранило момче за курс по гребане. Пичът е от Ванкувър и аз веднага го питам дали наистина в града се разхождат мечки. Той много се смя и накрая каза: “нееее, това не е вярно, мечка може да се види само веднъж на две, три седмици в центъра.” Това е много смешно, представям си сутрин отиваш рано, рано на работа и се изправяш лице в лице с гризли на опашката за банички.
След закуска потегляме и едвам изкачили първия баир виждаме едно колело да виси на пътя с надпис под него “колоездачите са добре дошли”. Отбиваме се да проверим и намираме бунгало специално за колоездачи, стенд за поправка, инструменти, топъл душ и интернет. Това е направо рай за пътешествениците, вътре има оставени даже какви ли не резервни части, Слав намира верига, от която болезнено има нужда, а аз огледало за задно виждане. На стената има много мило приветствено послание за пътешественици, решено е, оставаме!
Първата работа е да опънем простор и да изсушим абсолютно всичко на вятъра, след това аз се пльосвам да поспя за около час. Когато ставам идва още един колоездач, Майк от Америка. Майк отива заедно е един местен пич, Мъри до града, за да купят разни неща, а аз се заемам с къпане и пране. Когато се връщам при Слав при нас е дошъл нов герой, Кен, който е от Канада и е бил на едномесечно пътешествие с каяк по една от големите реки заедно със сина си. Кен е голям образ и много интересн типаж, не спира да бръщолеви какви ли не безумни истории. Съдейки по разказите му оставам с впечатлението, че цялото си детство е прекарал в гонене на мечки и катерене без осигуровка по най-опасните скали в света. Сега Кен е готов да се изправи лице в лице с мечка гризли само с нож в ръката си. Когато и Мъри и Майк се връщат, става още по-смешно. Майк се оказва голяма свежарка и има добро чувство за хумор, много се смеем, а междувременно оглеждаме и колелата за проблеми. Когато стигаме до 4оlix’а се оказва, че предната най-малка плоча се е разхлабила и играе. Разглабяме с идеята да завинтим болта, но се оказва, че не е на резба, а е хваната с нитове. Явно този пич Филигър си е мислил, че така ще е хванато завинаги, без да си помисля, че колелото може да попадне на ужасни пътища в дълбокия север. С помощта на брадва и чук поправяме щетите и Филигър 4olix, е като нов. Аз му монтирам и огледалото за задно виждане, което е малко и кръгло и решавам да добавя още едно име към колелото кръщавайки го Филигър 4olix Ленън. Сигурно до края на пътуването, ще е като Пипи Дългото Чорапче с милион имена.
Вечерта става все по-смешна. Майк е велик, не мога да повярвам, че е на 60 години, голям е веселяк. Накрая Кен и Мъри приготвият пир от пържоли, наденици, картофена салата, лук, гъби, ние допринасяме с чеснов хляб, а Майк със спагети. Кралска вечеря за финал на много хубав ден.
В 8 сутринта биваме събудени от едно куче, което се опитва да влезне в палатката. Косматият изгаря от желание да се запознае. Искаше ми се да поспя повече, но кой ме пита. Събираме нещата и отиваме в парка за закуска. Там се запознаваме с подранило момче за курс по гребане. Пичът е от Ванкувър и аз веднага го питам дали наистина в града се разхождат мечки. Той много се смя и накрая каза: “нееее, това не е вярно, мечка може да се види само веднъж на две, три седмици в центъра.” Това е много смешно, представям си сутрин отиваш рано, рано на работа и се изправяш лице в лице с гризли на опашката за банички.
След закуска потегляме и едвам изкачили първия баир виждаме едно колело да виси на пътя с надпис под него “колоездачите са добре дошли”. Отбиваме се да проверим и намираме бунгало специално за колоездачи, стенд за поправка, инструменти, топъл душ и интернет. Това е направо рай за пътешествениците, вътре има оставени даже какви ли не резервни части, Слав намира верига, от която болезнено има нужда, а аз огледало за задно виждане. На стената има много мило приветствено послание за пътешественици, решено е, оставаме!
Първата работа е да опънем простор и да изсушим абсолютно всичко на вятъра, след това аз се пльосвам да поспя за около час. Когато ставам идва още един колоездач, Майк от Америка. Майк отива заедно е един местен пич, Мъри до града, за да купят разни неща, а аз се заемам с къпане и пране. Когато се връщам при Слав при нас е дошъл нов герой, Кен, който е от Канада и е бил на едномесечно пътешествие с каяк по една от големите реки заедно със сина си. Кен е голям образ и много интересн типаж, не спира да бръщолеви какви ли не безумни истории. Съдейки по разказите му оставам с впечатлението, че цялото си детство е прекарал в гонене на мечки и катерене без осигуровка по най-опасните скали в света. Сега Кен е готов да се изправи лице в лице с мечка гризли само с нож в ръката си. Когато и Мъри и Майк се връщат, става още по-смешно. Майк се оказва голяма свежарка и има добро чувство за хумор, много се смеем, а междувременно оглеждаме и колелата за проблеми. Когато стигаме до 4оlix’а се оказва, че предната най-малка плоча се е разхлабила и играе. Разглабяме с идеята да завинтим болта, но се оказва, че не е на резба, а е хваната с нитове. Явно този пич Филигър си е мислил, че така ще е хванато завинаги, без да си помисля, че колелото може да попадне на ужасни пътища в дълбокия север. С помощта на брадва и чук поправяме щетите и Филигър 4olix, е като нов. Аз му монтирам и огледалото за задно виждане, което е малко и кръгло и решавам да добавя още едно име към колелото кръщавайки го Филигър 4olix Ленън. Сигурно до края на пътуването, ще е като Пипи Дългото Чорапче с милион имена.
Вечерта става все по-смешна. Майк е велик, не мога да повярвам, че е на 60 години, голям е веселяк. Накрая Кен и Мъри приготвият пир от пържоли, наденици, картофена салата, лук, гъби, ние допринасяме с чеснов хляб, а Майк със спагети. Кралска вечеря за финал на много хубав ден.
26.07.2015г.
Сутринта Мъри предлага да ни разведе из местността. Усещам, че краката ми са забравили да ходят. Разходката е много кратка, но я усещам в бедрата. Връщаме се и хапваме конска закуска, след което веднага и втора закуска от яйца с бекон, наденички, филии със сладко. След това всеки се заема с нещата си, Мъри отива на голф, Слав си сменя веригата, аз си кърпя нещата, а Майк си ляга.
По-късно Мъри се връща с бира и бонг, а и имаме щастието да се запознаем с Джон, собственикът на бунгалото, който точно се връща от музикален фестивал. Той е бил 30 години машинист и е карал безкрайно дългия влак от запад на изток и обратно в Канада. Спестява ни главобилието от броене на вагони и ни казва, че влакът е дълъг почти 4 км. Сериозна машина, теглена от три локомотива.
По-късно пристигат и двама братя германци, които също са тръгнали към Южна Америка. Братята са малко нахалнички и лишават от вечеря домакините, защото си сипват по няколко пъти от вечерята, за която само те не са допринесли с нищо.
27.07.2015г.
Събуждаме се рано и виждаме, че Майк вече е потеглил. Ние закусваме и се възползваме от ранния час, за да се обадим на роднини и приятели у дома. Когато се приготвяме да тръгнем, стават и братята. Макар, че те покриват същото разстояние като нас за ден, не изразяват желание да продължим заедно, макар че сме в една посока.
Започваме деня с дълго, стръмно изкачване, а на върха полудявам от яд, защото разбирам, че съм си забравила крачолите на панталона. Не си заслужава да се връщам да ги взема и после да се катероя обратно, цялата процедура ще ми отнеме няколко часа, предпочитам да остана ядосана на себе си. Продължаваме, лашкани от непостоянен вътър, който разбира се не духа единствено в гърбовете ни. На едно спускане виждаме един колоездач, който си бута колелото нагоре. Когато и той ни вижда, веднаго го яхва и продължава карайки, баси ликсанчето :).
Стигаме и до град Хюстън, където пред центъра за посетители има огромна препарирана гризли. Гледайки я толкова от близо, силно се съмнявам, че Кен би се изправил пред нея с нож, по-скоро би проверил теорията “прави се на умрял”, ако му се наложи.
В центъра разбираме за много хубаво езеро, където можем да нощуваме тази нощ и тъй като е рано и още сме свежи, тръгваме натам. По пътя срещаме други двама колоездачи в обратната посока. Един симпатичен, закръглен чичко от Флорида и един изключително стар новозеландец, сигурно е към 90 годишен. Евалата, деде! Забавно е как двамата са се срещнали и са продължили заедно, в това отношение започва все повече да ми харесва социалната мрежа от колоездачи. Винаги научаваш за хора пред теб, хора зад теб, за хора в другата посока и винаги е забавно да се срещнете, защото знаете едни за други.
Стигаме и до езерото, което е прекрасно място, а ние сме единствените посетители, защото е на 6 км от пътя. Вечерята днес е много вкусна, само дето не усещаме вкуса на нищо, защото пробваме една консерва мексикански чушки, която Слав е намерил. Толкова са люти, че постоянно бършем пот, сълзи и сополи.
Сутринта Мъри предлага да ни разведе из местността. Усещам, че краката ми са забравили да ходят. Разходката е много кратка, но я усещам в бедрата. Връщаме се и хапваме конска закуска, след което веднага и втора закуска от яйца с бекон, наденички, филии със сладко. След това всеки се заема с нещата си, Мъри отива на голф, Слав си сменя веригата, аз си кърпя нещата, а Майк си ляга.
По-късно Мъри се връща с бира и бонг, а и имаме щастието да се запознаем с Джон, собственикът на бунгалото, който точно се връща от музикален фестивал. Той е бил 30 години машинист и е карал безкрайно дългия влак от запад на изток и обратно в Канада. Спестява ни главобилието от броене на вагони и ни казва, че влакът е дълъг почти 4 км. Сериозна машина, теглена от три локомотива.
По-късно пристигат и двама братя германци, които също са тръгнали към Южна Америка. Братята са малко нахалнички и лишават от вечеря домакините, защото си сипват по няколко пъти от вечерята, за която само те не са допринесли с нищо.
27.07.2015г.
Събуждаме се рано и виждаме, че Майк вече е потеглил. Ние закусваме и се възползваме от ранния час, за да се обадим на роднини и приятели у дома. Когато се приготвяме да тръгнем, стават и братята. Макар, че те покриват същото разстояние като нас за ден, не изразяват желание да продължим заедно, макар че сме в една посока.
Започваме деня с дълго, стръмно изкачване, а на върха полудявам от яд, защото разбирам, че съм си забравила крачолите на панталона. Не си заслужава да се връщам да ги взема и после да се катероя обратно, цялата процедура ще ми отнеме няколко часа, предпочитам да остана ядосана на себе си. Продължаваме, лашкани от непостоянен вътър, който разбира се не духа единствено в гърбовете ни. На едно спускане виждаме един колоездач, който си бута колелото нагоре. Когато и той ни вижда, веднаго го яхва и продължава карайки, баси ликсанчето :).
Стигаме и до град Хюстън, където пред центъра за посетители има огромна препарирана гризли. Гледайки я толкова от близо, силно се съмнявам, че Кен би се изправил пред нея с нож, по-скоро би проверил теорията “прави се на умрял”, ако му се наложи.
В центъра разбираме за много хубаво езеро, където можем да нощуваме тази нощ и тъй като е рано и още сме свежи, тръгваме натам. По пътя срещаме други двама колоездачи в обратната посока. Един симпатичен, закръглен чичко от Флорида и един изключително стар новозеландец, сигурно е към 90 годишен. Евалата, деде! Забавно е как двамата са се срещнали и са продължили заедно, в това отношение започва все повече да ми харесва социалната мрежа от колоездачи. Винаги научаваш за хора пред теб, хора зад теб, за хора в другата посока и винаги е забавно да се срещнете, защото знаете едни за други.
Стигаме и до езерото, което е прекрасно място, а ние сме единствените посетители, защото е на 6 км от пътя. Вечерята днес е много вкусна, само дето не усещаме вкуса на нищо, защото пробваме една консерва мексикански чушки, която Слав е намерил. Толкова са люти, че постоянно бършем пот, сълзи и сополи.
28.07.2015г.
Сутринта е много хубава и мързелива, малко хладна, но приятна. Започват да идват и местни къмпингари, много ми е смешно как канадците товарят багажниците си с дърва за огрев, има смисъл в това, но все пак е смешно, като отворят багажника и той е пълен с дърва.
На спускане от езерото на пътя, точно пред нас, една коза ни наблюдава как пристигаме. Вече доста близо до нея се каним да я заобиколим и тя изпада в ужас и хуква да бяга. Няма как да се скрие, защото от двете страни на пътя има бодлива ограда. Става ни някак жал за козата и се спускаме максимално бавно, давайки й шанс да се измъкне, но няма къде. Накрая животното ляга отстрани на пътя и се прави на умряло. Ясно защо този страх, козата ни е помислила за гризлита.
По пътя ни няма никъде вода и решаваме да помолим на някоя врата. Да, но е работен ден и никой не си е в къщи. Накрая попадаме на един пиян дядка, който си прекарва следобеда в караваната до къщата си. И тук, който ще да вярва, но старецът не иска да ни даде вода. За пръв път в живота ми ми се случва някой да ми откаже вода. Дядката твърди, че в къщата няма вода, те си купували, но в момента нямали. Това е безумие, не ми се иска да оставя така нещата и го питам тогава за какво са му пръскачките на двора. А, да, бил забравил, че имат помпа за вода от езерото в далечината, но водата не е за пиене. Няма значение, ние можем да си я пречистим с филтъра, накрая дъртото пиянденце, омекнал в ината си ни показва крана за водата. И двамата сме в шок, да откажеш вода!!!!
Стигаме до дестинацията за днес, Бърнс Лейк. Оказва се доста голям град с огромен супермаркет и безплатен къмпинг в центъра на града, точно до езерото. В магазина за долар се продава и храна освен регулярните китайски боклуци. Купуваме доста неща за 10$, чак касиерката се учудва колко е евтино. Тя също щяла да си напазарува за вкъщи от тук след работа.
Най-накрая стигаме и до къмпинга, аз доста се учудвам, че е адска кочина и боклучарник. Явно навсякъде по света хората се отнася с “уважение” към безплатните места, който са оставени на самотек. Вземам един чувал и се заемам да почистя мястото. След това при нас идва едно симпатично американско семейство да се запознае и да ни донесат по чаша кафе и мляко. Много са симпатични, разказват колко са очаровани от пътешествието си до Аляска, това била мечтата на живота им.
Сутринта е много хубава и мързелива, малко хладна, но приятна. Започват да идват и местни къмпингари, много ми е смешно как канадците товарят багажниците си с дърва за огрев, има смисъл в това, но все пак е смешно, като отворят багажника и той е пълен с дърва.
На спускане от езерото на пътя, точно пред нас, една коза ни наблюдава как пристигаме. Вече доста близо до нея се каним да я заобиколим и тя изпада в ужас и хуква да бяга. Няма как да се скрие, защото от двете страни на пътя има бодлива ограда. Става ни някак жал за козата и се спускаме максимално бавно, давайки й шанс да се измъкне, но няма къде. Накрая животното ляга отстрани на пътя и се прави на умряло. Ясно защо този страх, козата ни е помислила за гризлита.
По пътя ни няма никъде вода и решаваме да помолим на някоя врата. Да, но е работен ден и никой не си е в къщи. Накрая попадаме на един пиян дядка, който си прекарва следобеда в караваната до къщата си. И тук, който ще да вярва, но старецът не иска да ни даде вода. За пръв път в живота ми ми се случва някой да ми откаже вода. Дядката твърди, че в къщата няма вода, те си купували, но в момента нямали. Това е безумие, не ми се иска да оставя така нещата и го питам тогава за какво са му пръскачките на двора. А, да, бил забравил, че имат помпа за вода от езерото в далечината, но водата не е за пиене. Няма значение, ние можем да си я пречистим с филтъра, накрая дъртото пиянденце, омекнал в ината си ни показва крана за водата. И двамата сме в шок, да откажеш вода!!!!
Стигаме до дестинацията за днес, Бърнс Лейк. Оказва се доста голям град с огромен супермаркет и безплатен къмпинг в центъра на града, точно до езерото. В магазина за долар се продава и храна освен регулярните китайски боклуци. Купуваме доста неща за 10$, чак касиерката се учудва колко е евтино. Тя също щяла да си напазарува за вкъщи от тук след работа.
Най-накрая стигаме и до къмпинга, аз доста се учудвам, че е адска кочина и боклучарник. Явно навсякъде по света хората се отнася с “уважение” към безплатните места, който са оставени на самотек. Вземам един чувал и се заемам да почистя мястото. След това при нас идва едно симпатично американско семейство да се запознае и да ни донесат по чаша кафе и мляко. Много са симпатични, разказват колко са очаровани от пътешествието си до Аляска, това била мечтата на живота им.
29.07.2015г.
На сутринта американското семейство ни кани на душ в караваната си. За пръв път се къпя в каравана и е жестоко, свежо и приятно. Слав малко се притеснява и предпочита да си остане мръсничък.
Към обед ни се усмихва и Райчо, който не сме виждали от не знам, десет дни вече. Разбира се спираме на припек и при нас идва един холандец. Той много бърза да стигне до Сан Диего, защото е тук с безплатна тримесечна виза. Изяжда една вафличка, изсмуква някакво нещо и отпрашва. Ние оставаме на припек още около час преди да потеглим.
Стигаме и до крайната цел за днес, Фрейзър Лейк, където безплатният къмпинг също е на брега на езерото, точно до влаковите релси, но мястото е доста добре поддържано.
30.07.2015г.
Днес на пътя се запознахме с двойка французи. Те казват, че за да се премине през Джаспър е адски скъпо, дори за колело нямало отстъпка. Те успели да се промъкнат, което ни препоръчаха и ние да направим като стигнем там.
Стигаме до град Вандерхуф и отиваме до центъра за посетители, за да си налеем вода. Там ползваме и интернет и разбираме, че сме останали без подслон в Принц Джордж. Поне се запознаваме с доста мили хора, които идват, за да разберат повече за пътешествието ни. Единият чичко е прекосявал Канада с колело миналото лято и казва, че в Онтарио било ужасно, защото няма да има аварийна лента, по която да караме, има само два пътя там и двата адски натоварени, а ние ще сме буквално на магистралата. Явно ще направим промяна в маршрута, но има време за това, Онтарио е още далеч. В центъра за посетители ни препоръчват да останем на място за почивка на около 30 км от града. Това е доста забавно, защото принципно е забранено да се къмпингува там, макар че всички го правят. Тези места винаги са много хубави, с чудна гледка, поне тук в Британска Колумбия.
Стигаме до мястото, където се запознаваме с Роб на 15 г. Той е дошъл тук, за да кара скейтборда си. Свестен тийнейджър е, много е забавно, като го питам с какво се забавляват тук и той ми отвръща: “аааа, нищо особено, тук е скучно, караме мотори, АТВ’та, а през зимата моторни шейни и сноуборд, нищо особено”. Роб се прибира за вечеря, а мястото става все по-пълно с палатки и коли за през ноща.
На сутринта американското семейство ни кани на душ в караваната си. За пръв път се къпя в каравана и е жестоко, свежо и приятно. Слав малко се притеснява и предпочита да си остане мръсничък.
Към обед ни се усмихва и Райчо, който не сме виждали от не знам, десет дни вече. Разбира се спираме на припек и при нас идва един холандец. Той много бърза да стигне до Сан Диего, защото е тук с безплатна тримесечна виза. Изяжда една вафличка, изсмуква някакво нещо и отпрашва. Ние оставаме на припек още около час преди да потеглим.
Стигаме и до крайната цел за днес, Фрейзър Лейк, където безплатният къмпинг също е на брега на езерото, точно до влаковите релси, но мястото е доста добре поддържано.
30.07.2015г.
Днес на пътя се запознахме с двойка французи. Те казват, че за да се премине през Джаспър е адски скъпо, дори за колело нямало отстъпка. Те успели да се промъкнат, което ни препоръчаха и ние да направим като стигнем там.
Стигаме до град Вандерхуф и отиваме до центъра за посетители, за да си налеем вода. Там ползваме и интернет и разбираме, че сме останали без подслон в Принц Джордж. Поне се запознаваме с доста мили хора, които идват, за да разберат повече за пътешествието ни. Единият чичко е прекосявал Канада с колело миналото лято и казва, че в Онтарио било ужасно, защото няма да има аварийна лента, по която да караме, има само два пътя там и двата адски натоварени, а ние ще сме буквално на магистралата. Явно ще направим промяна в маршрута, но има време за това, Онтарио е още далеч. В центъра за посетители ни препоръчват да останем на място за почивка на около 30 км от града. Това е доста забавно, защото принципно е забранено да се къмпингува там, макар че всички го правят. Тези места винаги са много хубави, с чудна гледка, поне тук в Британска Колумбия.
Стигаме до мястото, където се запознаваме с Роб на 15 г. Той е дошъл тук, за да кара скейтборда си. Свестен тийнейджър е, много е забавно, като го питам с какво се забавляват тук и той ми отвръща: “аааа, нищо особено, тук е скучно, караме мотори, АТВ’та, а през зимата моторни шейни и сноуборд, нищо особено”. Роб се прибира за вечеря, а мястото става все по-пълно с палатки и коли за през ноща.
31.07.2015г.
Днешният ден е много обещаваш, има слънце и няма вятър! Малко преди да стигнем Принц Джордж спираме в страни от пътя, за да изпием по едно кафе. Малко след това идва един дядка с колата си и ни казва да се махаме, защото това не било къмпинг. След като се маха, виждаме, че по оградата зад нас тече ток, явно дядката е доста извратен.
Стигаме в града и разбираме, че доставката ни от RooBar’ чета още не е дошла. Това е доста неудобно, защото тук се събират няколко почивни дни и ще трябва да я чакаме до вторник, а нямаме подслон в града. Лошо, ще трябва да си търсим каше в парка. Набелязваме си мястото за палатка, и докато чакаме хората да се разотидат, Слав се отдава на риболов в реката. Идват едни индианци да се бъзикат, че сме били като цигани и си ловим риба с пръчка в реката, която минава през парка. Това е забавна среща всъщност, ние даже сме учудени, че те знаят за циганите. Все пак Слав хваща доста риба, макар малки парчета, са достатъчно на брой за вечеря. Докато се чудим къде да чистим рибата, аз виждам едно много готино куче и се заговарям със собственика, който се оказва много добър и мил човечец и ни кани да си опънем палатката в задния му двор.
01.08.2015г.
Днес домакинът ни, Даниел е на работа, през това време ние се изпираме, пазаруваме, и когато се прибираме всички заедно отиваме да си напазаруваме за барбекю, което ще се състои тази вечер. Идва и голямата дъщеря на Даниел, заедно с годеника си. Те също са много готини и мили хора, радваме се, че имахме възможност да се запознаем, защото те утре заминават на почивка. Хванахме ги точно навреме. Приготвяме доста храна и се пръскаме по шевовете. Накрая си наклаждаме огън в двора и сядаме около него. Много приятна вечер.
Днешният ден е много обещаваш, има слънце и няма вятър! Малко преди да стигнем Принц Джордж спираме в страни от пътя, за да изпием по едно кафе. Малко след това идва един дядка с колата си и ни казва да се махаме, защото това не било къмпинг. След като се маха, виждаме, че по оградата зад нас тече ток, явно дядката е доста извратен.
Стигаме в града и разбираме, че доставката ни от RooBar’ чета още не е дошла. Това е доста неудобно, защото тук се събират няколко почивни дни и ще трябва да я чакаме до вторник, а нямаме подслон в града. Лошо, ще трябва да си търсим каше в парка. Набелязваме си мястото за палатка, и докато чакаме хората да се разотидат, Слав се отдава на риболов в реката. Идват едни индианци да се бъзикат, че сме били като цигани и си ловим риба с пръчка в реката, която минава през парка. Това е забавна среща всъщност, ние даже сме учудени, че те знаят за циганите. Все пак Слав хваща доста риба, макар малки парчета, са достатъчно на брой за вечеря. Докато се чудим къде да чистим рибата, аз виждам едно много готино куче и се заговарям със собственика, който се оказва много добър и мил човечец и ни кани да си опънем палатката в задния му двор.
01.08.2015г.
Днес домакинът ни, Даниел е на работа, през това време ние се изпираме, пазаруваме, и когато се прибираме всички заедно отиваме да си напазаруваме за барбекю, което ще се състои тази вечер. Идва и голямата дъщеря на Даниел, заедно с годеника си. Те също са много готини и мили хора, радваме се, че имахме възможност да се запознаем, защото те утре заминават на почивка. Хванахме ги точно навреме. Приготвяме доста храна и се пръскаме по шевовете. Накрая си наклаждаме огън в двора и сядаме около него. Много приятна вечер.
02.08.2015г.
Програмата за днес е да извадим каяците и мухарките от гаража и да отидем до едно езеро за риба. За мен возенето в каяк е ново изживяване, много се радвам, че се научих да го управлявам, и че не се обърнах на влизане и излизане. Слав се учеше да лови риба с мухарка, а Даниел хвана една голяма риба за вечеря. Хвана я точно навреме, защото започна зла гръмотевична буря. Хубавият ни ден на езерото приключи с вкусна вечеря на масата.
03.08.2015г.
Днес Даниел ще ни заведе до едно високопланинско езеро. Разходката до там е много приятна и си похапваме боровинки нагоре по пътя. Срещаме се с един човек на пътеката, който ни пита от къде сме и на къде сме, какво сме правили и къде сме се отбили. Накрая сам се досеща, че пътуваме с колела и много се смее на факта, че сме изминали почти 4000 км през планини, за да стигнем до тук, а сега правим преход в планината.
Стигаме до езерото, което е много прекрасно място, там има и заслон, а в заслона си намираме богатство! Времето се скапа за секунда и се налага да се връщаме обратно. По средата на пътеката ни хваща дъжда, но това не ни разваля настроението. Връщаме се у Даниел и си приготвяме украинско ястие, предложено от Слав. Много е забавно, защото всички заедно го приготвяме. Днес бе наистина страхотен ден!
04.08.2015г.
Днешният ден отдаваме на сушене на обувки и работа по проекта. За съжаление, все още ни вест, ни кост от RooBar’ четата, които доста ни липсват. Това малко ни скапва настроението, но гледаме да не страдаме много, много.
Прибираме се при новия ни канадски роднина чичо Даниел. Той одавна се е прибрал и вече е приготвил кюфтенца за плануваната вечеря от спагети. Настроението ни се оправя, когато виждаме колко е щастлив чичо, че сме се прибрали. Бърза да ни сподели, че днес ще успеем да се запознаем и с малката му дъщеря.
Докато седим в двора, идва и дъщерята. Тя си носи буркан с вода, защото не пиела от чешмата. Баща й я подбъзиква дали това не е домашен алкохол, а тя само това и чака. Веднага започва да го нарежда, че му е мръсна къщата, че двора му е в лошо състояние и къде подяволите ни е намерил! Голяма е шефка, но извън това си състояние мисля, че и тя е свясно момиче, просто още е малка. Спечелваме я със снимките с бонга и такива подобни.
Боже, как само се наядохме, не като крале, ми не знам, може би като римски императори, сега ни трябва спешно и вомитариум, защото идва и десертът. На края на вечерта чичо ни ни прави подаръци. За Слав, малка, симпатична въдица с два вида макари и комплект мухи, а за мен джобно ножче, защото моето е счупено и химикалка жираф, който бие крошета. Жирафът ще го пробвам следващия път, когато видя мечка. Накрая и Слав прави подарък на чичо, подарява му неговата самоделна въдица от пръчка, въже, безопасни игли, пластмасово шише и въженце. Даниел е трогнат, първо пите “не искаш ли да си я запазиш, заради носталгията”, но все пак я приема
Програмата за днес е да извадим каяците и мухарките от гаража и да отидем до едно езеро за риба. За мен возенето в каяк е ново изживяване, много се радвам, че се научих да го управлявам, и че не се обърнах на влизане и излизане. Слав се учеше да лови риба с мухарка, а Даниел хвана една голяма риба за вечеря. Хвана я точно навреме, защото започна зла гръмотевична буря. Хубавият ни ден на езерото приключи с вкусна вечеря на масата.
03.08.2015г.
Днес Даниел ще ни заведе до едно високопланинско езеро. Разходката до там е много приятна и си похапваме боровинки нагоре по пътя. Срещаме се с един човек на пътеката, който ни пита от къде сме и на къде сме, какво сме правили и къде сме се отбили. Накрая сам се досеща, че пътуваме с колела и много се смее на факта, че сме изминали почти 4000 км през планини, за да стигнем до тук, а сега правим преход в планината.
Стигаме до езерото, което е много прекрасно място, там има и заслон, а в заслона си намираме богатство! Времето се скапа за секунда и се налага да се връщаме обратно. По средата на пътеката ни хваща дъжда, но това не ни разваля настроението. Връщаме се у Даниел и си приготвяме украинско ястие, предложено от Слав. Много е забавно, защото всички заедно го приготвяме. Днес бе наистина страхотен ден!
04.08.2015г.
Днешният ден отдаваме на сушене на обувки и работа по проекта. За съжаление, все още ни вест, ни кост от RooBar’ четата, които доста ни липсват. Това малко ни скапва настроението, но гледаме да не страдаме много, много.
Прибираме се при новия ни канадски роднина чичо Даниел. Той одавна се е прибрал и вече е приготвил кюфтенца за плануваната вечеря от спагети. Настроението ни се оправя, когато виждаме колко е щастлив чичо, че сме се прибрали. Бърза да ни сподели, че днес ще успеем да се запознаем и с малката му дъщеря.
Докато седим в двора, идва и дъщерята. Тя си носи буркан с вода, защото не пиела от чешмата. Баща й я подбъзиква дали това не е домашен алкохол, а тя само това и чака. Веднага започва да го нарежда, че му е мръсна къщата, че двора му е в лошо състояние и къде подяволите ни е намерил! Голяма е шефка, но извън това си състояние мисля, че и тя е свясно момиче, просто още е малка. Спечелваме я със снимките с бонга и такива подобни.
Боже, как само се наядохме, не като крале, ми не знам, може би като римски императори, сега ни трябва спешно и вомитариум, защото идва и десертът. На края на вечерта чичо ни ни прави подаръци. За Слав, малка, симпатична въдица с два вида макари и комплект мухи, а за мен джобно ножче, защото моето е счупено и химикалка жираф, който бие крошета. Жирафът ще го пробвам следващия път, когато видя мечка. Накрая и Слав прави подарък на чичо, подарява му неговата самоделна въдица от пръчка, въже, безопасни игли, пластмасово шише и въженце. Даниел е трогнат, първо пите “не искаш ли да си я запазиш, заради носталгията”, но все пак я приема
05.08.2015г.
Днес трябва да се разделим с чичо ни. Той ни е приготвил царска закуска, мисля че и на него ще му липсваме. Все пак срещата не бе случайна, ние имахме нужда от подслон, а той от приятели и разнообразие в ежедневието. На раздяла дори не знаем какво да му кажем, няма достатъчно силни думи за момента, той бе толкова добър към нас!
Преди да напуснем града отиваме до адреса за получаване на RooBar’ четата, защото се чувстваме длъжни да проверим лично, все пак ни липсва супер храната ни. Мястото е на 8 км в другата посока, на върха на хълм с 9% наклон и разбира се ни вали дъжд.
Адресът е в местния университет, където успяваме да намерим пощата, и когато слизаме там, след хиляди обяснения пред нас се тръшва огромен кашон с надпис RooBar. Много сме щастливи, във фоайето, на една маса изсипваме всички барчета и натрупваме цяла планина. Всеки, който мине, губи ума и дума от гледката. Вече не ни пука нито за напредналото време, нито за дъжда. Натоварваме богатството на колелата и продължаваме все по-тежки от всякога, наистина много тежки, 4olix’a тежи вече сигурно 60 кг. Слав даже си мисли, че е спукал задна гума, заради теглото. Сега имаме адски много храна, това е малко безумно, но от друга страна тук е толкова скъпо, че не ни пука.
Сега се чувствам като мравчица, едвам, едвам катеря баирите нагоре. Когато спираме за втора закуска, обсъждаме как да намалим товара за в бъдеще, защото това е безумие. От Джаспър нататък, всъщност ще има много градове и няма да има нужда от такова юнашко запасяване с храна. Адски сме изморени от теглото на колелата и на следващото място за почивка решаваме да останем, защото мястото е прекрасно, на брега на една река. В момента, в който приключваме с карането за днес, спира и да вали, и даже се показва слънцето. Сядаме на един слънчев камък и разцъкваме богатството от заслона. Изведнъж осъзнавам, че скоро ще излезнем от планините и пейзажът и всичко останало ще се промени. Това е малко тъжно, защото тук наистина може да се усети какво точно означава понятието “величествена и мощна природа”. Тук всичко е впечатляващо и могъщо, навсякъде има огромни реки и езера, преливащи от риба, горите са безкрайни и кипят от живот, преизпълнени с гигантските си обитатели. Когато нощно време погледна към звездите и имам усещане за това колко на север сме, всичко е под друг ъгъл. Сега с усмивка си даваме сметка, че тук природата макар да напомня за тази у дома, е сурова и безмилостна, а ние просто си джиткаме с колелата из дивото. Сигурно затова местните ни мислят за луди, те знаят, че с природата шега не бива, особено, когато разстоянията между градовете са огромни, дори с автомобил. Наистина усещам уважение към дивата природа на Северна Америка. С тези си размишления, седя на камъка и шия български флаг от намерени на пътя парцали. Чувствам се като истинска Райна Княгиня в Канада. През това време Слав се упражнява с новата си въдица, което отстрани изглежда много смешно, сякаш размахва магическа пръчица в опит да направи правилно заклинанието “сьомгахванаемус”. Макар да изглежда смешно и безнадеждно отстрани, все пак успява да хване риба, която скрива за закуска.
Днес трябва да се разделим с чичо ни. Той ни е приготвил царска закуска, мисля че и на него ще му липсваме. Все пак срещата не бе случайна, ние имахме нужда от подслон, а той от приятели и разнообразие в ежедневието. На раздяла дори не знаем какво да му кажем, няма достатъчно силни думи за момента, той бе толкова добър към нас!
Преди да напуснем града отиваме до адреса за получаване на RooBar’ четата, защото се чувстваме длъжни да проверим лично, все пак ни липсва супер храната ни. Мястото е на 8 км в другата посока, на върха на хълм с 9% наклон и разбира се ни вали дъжд.
Адресът е в местния университет, където успяваме да намерим пощата, и когато слизаме там, след хиляди обяснения пред нас се тръшва огромен кашон с надпис RooBar. Много сме щастливи, във фоайето, на една маса изсипваме всички барчета и натрупваме цяла планина. Всеки, който мине, губи ума и дума от гледката. Вече не ни пука нито за напредналото време, нито за дъжда. Натоварваме богатството на колелата и продължаваме все по-тежки от всякога, наистина много тежки, 4olix’a тежи вече сигурно 60 кг. Слав даже си мисли, че е спукал задна гума, заради теглото. Сега имаме адски много храна, това е малко безумно, но от друга страна тук е толкова скъпо, че не ни пука.
Сега се чувствам като мравчица, едвам, едвам катеря баирите нагоре. Когато спираме за втора закуска, обсъждаме как да намалим товара за в бъдеще, защото това е безумие. От Джаспър нататък, всъщност ще има много градове и няма да има нужда от такова юнашко запасяване с храна. Адски сме изморени от теглото на колелата и на следващото място за почивка решаваме да останем, защото мястото е прекрасно, на брега на една река. В момента, в който приключваме с карането за днес, спира и да вали, и даже се показва слънцето. Сядаме на един слънчев камък и разцъкваме богатството от заслона. Изведнъж осъзнавам, че скоро ще излезнем от планините и пейзажът и всичко останало ще се промени. Това е малко тъжно, защото тук наистина може да се усети какво точно означава понятието “величествена и мощна природа”. Тук всичко е впечатляващо и могъщо, навсякъде има огромни реки и езера, преливащи от риба, горите са безкрайни и кипят от живот, преизпълнени с гигантските си обитатели. Когато нощно време погледна към звездите и имам усещане за това колко на север сме, всичко е под друг ъгъл. Сега с усмивка си даваме сметка, че тук природата макар да напомня за тази у дома, е сурова и безмилостна, а ние просто си джиткаме с колелата из дивото. Сигурно затова местните ни мислят за луди, те знаят, че с природата шега не бива, особено, когато разстоянията между градовете са огромни, дори с автомобил. Наистина усещам уважение към дивата природа на Северна Америка. С тези си размишления, седя на камъка и шия български флаг от намерени на пътя парцали. Чувствам се като истинска Райна Княгиня в Канада. През това време Слав се упражнява с новата си въдица, което отстрани изглежда много смешно, сякаш размахва магическа пръчица в опит да направи правилно заклинанието “сьомгахванаемус”. Макар да изглежда смешно и безнадеждно отстрани, все пак успява да хване риба, която скрива за закуска.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
моля, споделяйте за нас :)
моля, споделяйте за нас :)
