текст: Яна Меламед
фото: Вячеслав Стоянов
11.08.2015г.
Още от сутринта се усеща, че ще е много хубав ден. Перфектна температура и мисля, че e за пръв път, откакто сме тръгнали. Около нас пейзажът е толкова пълен от езера, реки, планини, че направо прелива. Хубаво утро на високо в планината, в един от последните хубави и топли дни за сезона. За пръв път се движим по много хубав път с гладка настилка, без купчини чакъл и то по много широка, авариина лента. Пътят върви равно през сърцевината на планината, всичко е толкова лесно вече и с вятъра в гърба се движим много бързо. Става ясно, че това е последното ни каране през дива планина из севера. Някак странно, е че от утре вече няма да сме заобиколени от гори и животни, а от ферми и градчета. Близо до пътя ни чака и един елен, за да даде втори шанс на Слав да го снима. Сякаш самата планина ни изпращаше и ни пожелаваше лек път.
Малко преди изхода на националния парк и планината, на един завой, виждаме нещо оранжево да се развява до пътя. И двамата виждаме, че е банкнота и спираме, за да я вземем. Още не ни бива с разпознаването на канадските пари и първо решаваме, че са 10$. Когато се заглеждам виждам, че всъщност са 100$, много щастливи сядаме на колелата и продължаваме. След около 30 м виждаме още пари на пътя. Спираме и този път са две банкноти от 100$, изумени сме, тук хората са такива прахосници, че даже пръскат и пари из улиците. Оглеждаме се още малко и намираме и още една банкнота. Това е просто знак, че най-добре за нас ще е да се скрием от зимата в Куба. Първите пари в буркана за Куба. По скромните ни изчисления ще ни трябват около 2000$, за да посетим държавата...
Още неможещи да повярваме, че току що си намерихме финансиране, продължаваме. Последната ни спирка преди да излезнем от планината, е за да си налеем за последно планинска, свежа вода. Спираме се пред вратата на горския. Него го няма, но пък жена му си е у дома и адски ни се зарадва. Разпитва ни: "от къде сме, за къде сме, лаул, а от къде сте?" Освен вода ни дава и кексчета и плодове, много мила жена. Повечето хора всъщност са адски мили и добри в Канада.
Неусетно вече сме вън от планините. Всичко вече е лесно, движим се бързо, както никога досега, направо прелитаме и ниви, и малки градчета. Изведнъж попадаме в Хинтън - малък, скучен, грозноватичък град с големи магазини, широки улици, светофари и никакви баири. Няма какво да правим в този град и продължаваме в търсене на по-хубаво място. Това в полето хич не е лесно начинание, а пък и тук всичко е заградено, всичко е нечия собственост, няма изобилие от големи, хладки реки и кристални езера. Всъщност на картата виждаме едно езеро, което е много далеч от нас, но пък днес е хубав ден и най-накрая се движим с бърза, постоянна скорост. Ето ни и на езеро Обед, там има и място за нас, точно на самия бряг.
фото: Вячеслав Стоянов
11.08.2015г.
Още от сутринта се усеща, че ще е много хубав ден. Перфектна температура и мисля, че e за пръв път, откакто сме тръгнали. Около нас пейзажът е толкова пълен от езера, реки, планини, че направо прелива. Хубаво утро на високо в планината, в един от последните хубави и топли дни за сезона. За пръв път се движим по много хубав път с гладка настилка, без купчини чакъл и то по много широка, авариина лента. Пътят върви равно през сърцевината на планината, всичко е толкова лесно вече и с вятъра в гърба се движим много бързо. Става ясно, че това е последното ни каране през дива планина из севера. Някак странно, е че от утре вече няма да сме заобиколени от гори и животни, а от ферми и градчета. Близо до пътя ни чака и един елен, за да даде втори шанс на Слав да го снима. Сякаш самата планина ни изпращаше и ни пожелаваше лек път.
Малко преди изхода на националния парк и планината, на един завой, виждаме нещо оранжево да се развява до пътя. И двамата виждаме, че е банкнота и спираме, за да я вземем. Още не ни бива с разпознаването на канадските пари и първо решаваме, че са 10$. Когато се заглеждам виждам, че всъщност са 100$, много щастливи сядаме на колелата и продължаваме. След около 30 м виждаме още пари на пътя. Спираме и този път са две банкноти от 100$, изумени сме, тук хората са такива прахосници, че даже пръскат и пари из улиците. Оглеждаме се още малко и намираме и още една банкнота. Това е просто знак, че най-добре за нас ще е да се скрием от зимата в Куба. Първите пари в буркана за Куба. По скромните ни изчисления ще ни трябват около 2000$, за да посетим държавата...
Още неможещи да повярваме, че току що си намерихме финансиране, продължаваме. Последната ни спирка преди да излезнем от планината, е за да си налеем за последно планинска, свежа вода. Спираме се пред вратата на горския. Него го няма, но пък жена му си е у дома и адски ни се зарадва. Разпитва ни: "от къде сме, за къде сме, лаул, а от къде сте?" Освен вода ни дава и кексчета и плодове, много мила жена. Повечето хора всъщност са адски мили и добри в Канада.
Неусетно вече сме вън от планините. Всичко вече е лесно, движим се бързо, както никога досега, направо прелитаме и ниви, и малки градчета. Изведнъж попадаме в Хинтън - малък, скучен, грозноватичък град с големи магазини, широки улици, светофари и никакви баири. Няма какво да правим в този град и продължаваме в търсене на по-хубаво място. Това в полето хич не е лесно начинание, а пък и тук всичко е заградено, всичко е нечия собственост, няма изобилие от големи, хладки реки и кристални езера. Всъщност на картата виждаме едно езеро, което е много далеч от нас, но пък днес е хубав ден и най-накрая се движим с бърза, постоянна скорост. Ето ни и на езеро Обед, там има и място за нас, точно на самия бряг.
12.08.15г.
Утрото е много влажно, а ние ставаме по изгрев. Не можем да чакаме слънцето да стане по-жешко и решаваме да потегляме. Когато спираме, за да прострем всичко, при нас идва един тираджия, за да се запознае. Въпросният е дебеличък чичко с малко кученце за другар и е голям симпатяга. Много се впечатли от приключнието ни, обади се на жена си чак да й сподели. Веднага ни намира във Фейсбук и започна да ни следи. На пича му се иска по някакъв начин да ни помогне и подкрепи. Подарява ни няколко полуготови храни и огромния, ламиниран алманах за тираджии. Книгата е огромна и тежка и разполага с пълно и подробно описание как да се грижиш за своя тир, как да си добър тираджия и каква ли не друга информация. Всичко това е много тежко, но си заслужава да я ползваме, дори само за малко, защото на нея пише: "Born to truck".
Бързо стигаме до град Едсън, където се спираме за обяд. При нас идва леко чалнатата версия на Дядо Коледа. Дядката споделя, че е пенсионер и нямало какво да прави и затова досаждал на хора в парка. Очевидно наистина няма какво да прави, защото прекарва целия си следобед с нас и не спира да плямпоти.
За вечерта си опъваме палатката срещу града, до едно езеро. Вече е станало много късно, около 12ч., а утре ще е хубаво да станем по-рано.
13.08.15г.
Спането не ни бе достатъчно днес и сме малко смачкани. За закуска трябва хубаво да се събудим и заредим с енергия. Приготвяме цяла планина хлебчета, които поглъщаме с един тон фъстъчено масло. Много изморително ми действа днешният ден, макар че е равно и сме закусили свински. Едвам се закарвам на крайната цел за днес. Там си купуваме пържоли и пудинг за 3$ и с останалия ни ориз и сухи зеленчуци приготвяме луксозна вечеря за манячета.
Утрото е много влажно, а ние ставаме по изгрев. Не можем да чакаме слънцето да стане по-жешко и решаваме да потегляме. Когато спираме, за да прострем всичко, при нас идва един тираджия, за да се запознае. Въпросният е дебеличък чичко с малко кученце за другар и е голям симпатяга. Много се впечатли от приключнието ни, обади се на жена си чак да й сподели. Веднага ни намира във Фейсбук и започна да ни следи. На пича му се иска по някакъв начин да ни помогне и подкрепи. Подарява ни няколко полуготови храни и огромния, ламиниран алманах за тираджии. Книгата е огромна и тежка и разполага с пълно и подробно описание как да се грижиш за своя тир, как да си добър тираджия и каква ли не друга информация. Всичко това е много тежко, но си заслужава да я ползваме, дори само за малко, защото на нея пише: "Born to truck".
Бързо стигаме до град Едсън, където се спираме за обяд. При нас идва леко чалнатата версия на Дядо Коледа. Дядката споделя, че е пенсионер и нямало какво да прави и затова досаждал на хора в парка. Очевидно наистина няма какво да прави, защото прекарва целия си следобед с нас и не спира да плямпоти.
За вечерта си опъваме палатката срещу града, до едно езеро. Вече е станало много късно, около 12ч., а утре ще е хубаво да станем по-рано.
13.08.15г.
Спането не ни бе достатъчно днес и сме малко смачкани. За закуска трябва хубаво да се събудим и заредим с енергия. Приготвяме цяла планина хлебчета, които поглъщаме с един тон фъстъчено масло. Много изморително ми действа днешният ден, макар че е равно и сме закусили свински. Едвам се закарвам на крайната цел за днес. Там си купуваме пържоли и пудинг за 3$ и с останалия ни ориз и сухи зеленчуци приготвяме луксозна вечеря за манячета.
14.08.15г.
Днешният ден започва по-обещаващо от вчерашния. Утрото е свежо и приятно. Днес също така трябва да стигнем големия град Едмънтън. Това се усеща също и по трафика, и по прахта. За втора закуска се спираме на една бензиностанция “Шел”, там разбира се, както навсякъде другаде по света в бензиностанции от този вид, няма питейна вода, предлагат ни да си купим. Нищо, от другаде ще налеем, тук само ще седнем на масата, за да похапнем.
Продължаваме към големия град, а трафикът става непоносим, пътят вече си е истинска магистрала и адски много тонове метал профучават покрай нас с 100км/ч. Не мога, шумът и бързо преминаващите обекти в периферното ми зрение ще ме побъркат, това е повече стрес, отколкото да чакаш на опашка в някое държавно учреждение в България. Отбиваме от пътя и след дълго проучване на тираджииския алманах и една карта, която намерихме на пътя, се отклоняваме по един успореден път. Пътчето е прекрасно, чисто ново с хубава широка аварийна лента за нас, но само едно не му достига, прекалено скоро се влива пак в магистралата. Поне точно пред нас е градчето Стони Плейн, където спираме да си починем от трафика и шума. Проверяваме имейлите и се оказва, че няма нужда да пристигаме днес в града. Разбираме, че на около 18 км от тук имало много хубаво езеро, до което можем да къмпингуваме. Преди да потеглим към мястото си купуваме вечеря. На една бензиностанция, изяждана от любопитство относно какво се изхвърля на боклука в Канада, решавам да надзърна в кофите. Гледката е едновременно страхотна и втрещяваща, кофата е пълна с кашони с отделно пакетирани бисквити и сладкиши. Не мога да повярвам, че тук може да се намери такова нещо изхвърлено на боклука Безумие, всеки у дома е отгледан с правилото, че храна не се изхвърля.
Днешният ден започва по-обещаващо от вчерашния. Утрото е свежо и приятно. Днес също така трябва да стигнем големия град Едмънтън. Това се усеща също и по трафика, и по прахта. За втора закуска се спираме на една бензиностанция “Шел”, там разбира се, както навсякъде другаде по света в бензиностанции от този вид, няма питейна вода, предлагат ни да си купим. Нищо, от другаде ще налеем, тук само ще седнем на масата, за да похапнем.
Продължаваме към големия град, а трафикът става непоносим, пътят вече си е истинска магистрала и адски много тонове метал профучават покрай нас с 100км/ч. Не мога, шумът и бързо преминаващите обекти в периферното ми зрение ще ме побъркат, това е повече стрес, отколкото да чакаш на опашка в някое държавно учреждение в България. Отбиваме от пътя и след дълго проучване на тираджииския алманах и една карта, която намерихме на пътя, се отклоняваме по един успореден път. Пътчето е прекрасно, чисто ново с хубава широка аварийна лента за нас, но само едно не му достига, прекалено скоро се влива пак в магистралата. Поне точно пред нас е градчето Стони Плейн, където спираме да си починем от трафика и шума. Проверяваме имейлите и се оказва, че няма нужда да пристигаме днес в града. Разбираме, че на около 18 км от тук имало много хубаво езеро, до което можем да къмпингуваме. Преди да потеглим към мястото си купуваме вечеря. На една бензиностанция, изяждана от любопитство относно какво се изхвърля на боклука в Канада, решавам да надзърна в кофите. Гледката е едновременно страхотна и втрещяваща, кофата е пълна с кашони с отделно пакетирани бисквити и сладкиши. Не мога да повярвам, че тук може да се намери такова нещо изхвърлено на боклука Безумие, всеки у дома е отгледан с правилото, че храна не се изхвърля.
15.08.15г.
Днес вече наистина ще влезнем в Едмънтън, първият истински град, откакто сме тръгнали. Даже в далечината се виждат смог и високи сгради. Влизането беше малко откачено с толкова много коли, но поне веднъж влезнеш ли в града, е супер да се движиш там с колело. Има велосипедна инфраструктура и пътища за колела навсякъде. Използвайки тези пътища стигаме до къщата на домакините ни без да усетим колко е натоварен един голям, канадски град. А домакините ни Сандра и Жан са много готини, още от вратата усетихме, че много се радват, че ще останем с тях. Къщата им също е страхотна, за разлика от повечето къщи, в които влизаме, тази има усещане за простор и въздух, също така е подредена с доста вкус. Но за къщата ще разкажа по-късно, тя не е случайна. Жан ни отвори по една бира, а Сандра ни показа къде е банята и стаята, в която ще спим. Ехааа, следващите няколко дни ще се радваме на огромно, супер удобно легло. Иначе Жан е приказливко и шегаджия, а Сандра е спокойна и мълчалива, двамата се допълват много добре. Оказва се, че Жан познавал един българин преди години. Запознали се били във фитнеса и единственото, което помни от него, е че постоянно му е повтарял: “Жан, яж повече протеин, добре е за мускулите ти”
Иначе домакините ни си мислели догодина да обикалят Франция с колела. Всъщност Сандра вече го е правила преди години с баща си и зарибила и Жан. Надяват се и двама техни приятели да ги придружат на обиколката им.
Вечерята е много вкусна, а компанията много приятна. Имам чувството, че винги сме се познавали, само дето чак сега им идваме на гости в Канада.
Днес вече наистина ще влезнем в Едмънтън, първият истински град, откакто сме тръгнали. Даже в далечината се виждат смог и високи сгради. Влизането беше малко откачено с толкова много коли, но поне веднъж влезнеш ли в града, е супер да се движиш там с колело. Има велосипедна инфраструктура и пътища за колела навсякъде. Използвайки тези пътища стигаме до къщата на домакините ни без да усетим колко е натоварен един голям, канадски град. А домакините ни Сандра и Жан са много готини, още от вратата усетихме, че много се радват, че ще останем с тях. Къщата им също е страхотна, за разлика от повечето къщи, в които влизаме, тази има усещане за простор и въздух, също така е подредена с доста вкус. Но за къщата ще разкажа по-късно, тя не е случайна. Жан ни отвори по една бира, а Сандра ни показа къде е банята и стаята, в която ще спим. Ехааа, следващите няколко дни ще се радваме на огромно, супер удобно легло. Иначе Жан е приказливко и шегаджия, а Сандра е спокойна и мълчалива, двамата се допълват много добре. Оказва се, че Жан познавал един българин преди години. Запознали се били във фитнеса и единственото, което помни от него, е че постоянно му е повтарял: “Жан, яж повече протеин, добре е за мускулите ти”
Иначе домакините ни си мислели догодина да обикалят Франция с колела. Всъщност Сандра вече го е правила преди години с баща си и зарибила и Жан. Надяват се и двама техни приятели да ги придружат на обиколката им.
Вечерята е много вкусна, а компанията много приятна. Имам чувството, че винги сме се познавали, само дето чак сега им идваме на гости в Канада.
16.08.15г.
За днес Сандра и Жан са ни намислили разходка в известен, местен парк. Там има туристическа атракция с улица на времето. Всичко там е автентично и пресъздава няколко различни епохи от построяването на града до днешна дата. Разходката не е много дълга, защото и Канада не е толкова стара, така че ни отнема два часа, за да се върнем в 21 век. Иначе мястото е направено много атрактивно, там работят и доброволци с костюми от епохата и доста добре си влизат в ролята. Разходката бе много забавна и приключи в стар увеселителен парк, където много се смяхме.
След стария град се връщаме в къщата, защото Сандра и Жан днес ще посрещат гости. Докато трае подготовката за купона ще разкажа и малко от историята на къщата. Когато двамата са се запознали и нещата започнали да стават сериозни, решили да направят оглед на къщи. Спряли се на тази, защото имало достатъчно място за всичко, което са искали. Въпросната къща се продавала от 5 г., но никой не я искал, защото е представлявала архитектурно безумие. Обзаведена без никакъв вкус, цялата тапицирана с червени мокети, пълна с неадекватни нива и пристройки, но Сандра, като архитект с набито око, веднага е измислила как да превърнат това безумие в дом. А, да, най-забавното от цялата история, е че семейството, което е притежавало къщата са били поляци и на последния етаж си имали сцена за музиканти и правили диви полка партита. Ремонтът им отнел около 2 г., но си е заслужавало. Домът им е прекрасен, сега гледайки снимки “преди и след” не мога да повярвам, че това е същата къща.
Гостите пристигат, предимно семейството на Сандра и двама техни семейни приятели. Компанията е много приятна и всички се радват, че са се събрали заедно. Всички също така се радват да се запознаят и с нас.
За днес Сандра и Жан са ни намислили разходка в известен, местен парк. Там има туристическа атракция с улица на времето. Всичко там е автентично и пресъздава няколко различни епохи от построяването на града до днешна дата. Разходката не е много дълга, защото и Канада не е толкова стара, така че ни отнема два часа, за да се върнем в 21 век. Иначе мястото е направено много атрактивно, там работят и доброволци с костюми от епохата и доста добре си влизат в ролята. Разходката бе много забавна и приключи в стар увеселителен парк, където много се смяхме.
След стария град се връщаме в къщата, защото Сандра и Жан днес ще посрещат гости. Докато трае подготовката за купона ще разкажа и малко от историята на къщата. Когато двамата са се запознали и нещата започнали да стават сериозни, решили да направят оглед на къщи. Спряли се на тази, защото имало достатъчно място за всичко, което са искали. Въпросната къща се продавала от 5 г., но никой не я искал, защото е представлявала архитектурно безумие. Обзаведена без никакъв вкус, цялата тапицирана с червени мокети, пълна с неадекватни нива и пристройки, но Сандра, като архитект с набито око, веднага е измислила как да превърнат това безумие в дом. А, да, най-забавното от цялата история, е че семейството, което е притежавало къщата са били поляци и на последния етаж си имали сцена за музиканти и правили диви полка партита. Ремонтът им отнел около 2 г., но си е заслужавало. Домът им е прекрасен, сега гледайки снимки “преди и след” не мога да повярвам, че това е същата къща.
Гостите пристигат, предимно семейството на Сандра и двама техни семейни приятели. Компанията е много приятна и всички се радват, че са се събрали заедно. Всички също така се радват да се запознаят и с нас.
17.08.15г.
Днес ще е първата ни презентация в Канада. Ставаме рано, за да се приготвим. Трябва да подберем снимки от пътуването ни, да направим хляб, да подберем по едно от всички видове RooBar’ чета и да направим кутия за дарения, всичко това до 14 ч., защото в 15 ч. имаме среща, а презентацията е от 19ч.
В кухнята намираме бележка от Жан, че протеинът е в хладилника и да се обслужваме без притеснение. Забавно е, това с протеина стана голяма забава.
Успяваме да приготвим всичко, но изпускаме Лесли, с който си кореспондираме от няколко дни, и който ни помогна за презентацията и организира всичко. Жалко, но ще го видим по-късно днес. Моткаме се пред магазина, където ще е презентацията и се запознаваме с много хора, всички идват привлечени от колелата и приключението.
Става време и за презентацията, не идват много хора, но се получава добре и всичко протича приятно и забавно. Също така всички много харесват RooBar’четата и ги съветваме да си поръчат онлайн.
Днес ще е първата ни презентация в Канада. Ставаме рано, за да се приготвим. Трябва да подберем снимки от пътуването ни, да направим хляб, да подберем по едно от всички видове RooBar’ чета и да направим кутия за дарения, всичко това до 14 ч., защото в 15 ч. имаме среща, а презентацията е от 19ч.
В кухнята намираме бележка от Жан, че протеинът е в хладилника и да се обслужваме без притеснение. Забавно е, това с протеина стана голяма забава.
Успяваме да приготвим всичко, но изпускаме Лесли, с който си кореспондираме от няколко дни, и който ни помогна за презентацията и организира всичко. Жалко, но ще го видим по-късно днес. Моткаме се пред магазина, където ще е презентацията и се запознаваме с много хора, всички идват привлечени от колелата и приключението.
Става време и за презентацията, не идват много хора, но се получава добре и всичко протича приятно и забавно. Също така всички много харесват RooBar’четата и ги съветваме да си поръчат онлайн.
18.08.15г.
Днес трябва да се разделим със Сандра и Жан, престоя ни с тях бе изключително приятен и това прави раздялата малко тъжна. Но винаги разделите и сбогуванията са малко тъжни, така че продължаваме на изток без да се обръщаме назад. След няколко километра вече сме щастливи, че пак сме на път, даже слънцето закачливо ни се усмихва и прави пътя още по-приятен. По пътя виждаме конвой от онези “свръхнатоварени” чудовищни камиони. Отдавна спряхме да им обръщаме внимание, но тези бяха брутални с товара си. Носеха гигантски, огромни резервоари за петрол, самият камион изглеждаше мъничък и нищожен изпод товара си. Това беше по-впечатляващо и грандиозно и от кораба, който видяхме да бъде превозван по същия начин.
Минавайки покрай езеро Обед, разбира се се спираме за обед. Все пак трябва да се наслаждаваме на последните слънчеви лъчи, всички ни плашат, че зимата тук идва много рано.
Пътят ни довежда до град Тофилд, където пристигаме сравнително рано и се отправяме към библиотеката, за да си свършим малко работа. Когато наближава края на деня трябва да си намерим място за спане. Решаваме първо да питаме местните дали знаят някое подходящо местенце за една палатка в района. Тук вече е доста блатисто и не е толкова лесно къмпингуването. Докато разпитваме, попадаме на Кейла, която казва, че имала нещо на ум за нас и ни казва да я последваме. Отвежда ни до къщата на свой приятели индийци, които разбира се са в шах: “какви са тези хора, защо ни ги водиш, прибери ги у вас...” На нас ни става малко сконфузно, защото това не го очаквахме и не искаме да притесняваме никой в собствения му дом. Индийците накрая ни приютяват и сега всички се чувстваме малко странно, освен Кейла, която е много доволна. Лека полека положението се отпуска и всички започваме да приготвяме вечеря, която накрая изяждаме на пода с ръце, както изисква културата на домакините ни. Само Кейла е малко втрещена от това, но накрая и тя се включва. Всъщност се получи доста добра, неочаквана вечер.
Днес трябва да се разделим със Сандра и Жан, престоя ни с тях бе изключително приятен и това прави раздялата малко тъжна. Но винаги разделите и сбогуванията са малко тъжни, така че продължаваме на изток без да се обръщаме назад. След няколко километра вече сме щастливи, че пак сме на път, даже слънцето закачливо ни се усмихва и прави пътя още по-приятен. По пътя виждаме конвой от онези “свръхнатоварени” чудовищни камиони. Отдавна спряхме да им обръщаме внимание, но тези бяха брутални с товара си. Носеха гигантски, огромни резервоари за петрол, самият камион изглеждаше мъничък и нищожен изпод товара си. Това беше по-впечатляващо и грандиозно и от кораба, който видяхме да бъде превозван по същия начин.
Минавайки покрай езеро Обед, разбира се се спираме за обед. Все пак трябва да се наслаждаваме на последните слънчеви лъчи, всички ни плашат, че зимата тук идва много рано.
Пътят ни довежда до град Тофилд, където пристигаме сравнително рано и се отправяме към библиотеката, за да си свършим малко работа. Когато наближава края на деня трябва да си намерим място за спане. Решаваме първо да питаме местните дали знаят някое подходящо местенце за една палатка в района. Тук вече е доста блатисто и не е толкова лесно къмпингуването. Докато разпитваме, попадаме на Кейла, която казва, че имала нещо на ум за нас и ни казва да я последваме. Отвежда ни до къщата на свой приятели индийци, които разбира се са в шах: “какви са тези хора, защо ни ги водиш, прибери ги у вас...” На нас ни става малко сконфузно, защото това не го очаквахме и не искаме да притесняваме никой в собствения му дом. Индийците накрая ни приютяват и сега всички се чувстваме малко странно, освен Кейла, която е много доволна. Лека полека положението се отпуска и всички започваме да приготвяме вечеря, която накрая изяждаме на пода с ръце, както изисква културата на домакините ни. Само Кейла е малко втрещена от това, но накрая и тя се включва. Всъщност се получи доста добра, неочаквана вечер.
19.08.15г.
На сутринта се запознаваме с другите двама обитатели на къщата. Те също са много мили и гостоприемни индийци. За закуска ни приготвят люта закуска и много вкусен чай. Приказваме си известно време, след което те си лягат да спят, защото са били цяла нощ на работа, а ние се връщаме в библиотеката. Към 15 ч. най-накрая сме готови да потегляме от града, което всъщност е добре за нас, защото сега имаме силен попътен вятър. Тук вече минаваме покрай много малки градчета, където хората се радват изключително много да се запознаят с нас, даже един кмет се здрависа с нас. Все повече започват да ми харесват хората в Канада.
Нощта ще прекараме в град Викинг. Едва пристигнали, един младеж идва да се запознае с нас. Изумен е от приключението ни и ни купува вечеря. Това е много мил жест от негова страна, а също така и ни спестява занимавката с готвенето. В града има чуден къмпинг, но ние няма да останем там, защото ще вали тази вечер и искаме да сме някъде на сухо. На една детска площадка има беседка, където опъваме палатката. Там също така сме на стратегическо място до летището и влаковите релси.
20.08.15г.
Събуждаме се и Слав ме пита “как спа?”. Това означава, че иска да каже той как е спал, на свой ред аз го питам. Отговорът е много пълен и описателен: ”първо ми беше топло, после ми беше влажно, после ми беше шумно, накрая ми беше студено”. Чудесно, вечерта е била пълна с усещания.
Преди да тръгнем прекарваме няколко часа в библиотеката, където се запознаваме с целия град. Все повече започват да ми харесват малките градчета в Канада. Изключително мили и дружелюбни хора живеят там.
На път за Лайнрайт всичко е чудесно. Слънцето грее, вятърът е в наша посока, придвижваме се със средна скорост от 24 км/ч и точно, когато решавам, че Мърфи е във ваканция, един стършел ми влиза в крачола и ме ужилва. Този път направо ми разказва играта, целият крак ми изтръпна, разтуптя и заболя. Това беше изключително нечестно, “защо все на мен”, но все пак си е част от приключението. Малко преди града има дълго спускане и после изкачване за разнообразие. Точно в долината има много приятен къмпинг, който е безплатен, но не се стои там. Стигаме и въпросния Лайнрайт, там научаваме, че градът и местността се гордеят с възстановяването на местната популация от бизони. Всъщност, историята е много забавна - последната двойка диви бизони в Канада били продадени на един американец, който направил ферма и ги развъждал. Няколко години по-късно канадците се усещат, че не са постъпили много умно и искат да си купят бизоните обратно. След хиляди молби и уговорки американецът се съгласил да продаде на канадците една двойка бизони за безбожна сума пари.
Пристигайки в града, бързо се ориентираме къде ще спим тази вечер и тръгваме на обиколка за нещо интересно. На улицата се запознах с едно момче, което много се изкефи на пътешествието ни и настоява да ни почерпи по една бира. Той всъщност е собственик на бар, ресторант, хотел и стриптийз клуб. След бирата сме много изморени и се отправяме към набелязаното място за спане. Но първо искаме да се изкъпем в един къмпинг, защото сме много лепкави от жегата. Миризмата и прахта се оказаха неща с които се свиква, но усещането за лепкавост е отвратително.Там пък една възрастна двойка ни покани да споделим с тях къмпинг парцела им. Те са много готини пенсионери, които казват, че от както са се пенсионирали имат повече проекти и са по-заети от всякога.
На сутринта се запознаваме с другите двама обитатели на къщата. Те също са много мили и гостоприемни индийци. За закуска ни приготвят люта закуска и много вкусен чай. Приказваме си известно време, след което те си лягат да спят, защото са били цяла нощ на работа, а ние се връщаме в библиотеката. Към 15 ч. най-накрая сме готови да потегляме от града, което всъщност е добре за нас, защото сега имаме силен попътен вятър. Тук вече минаваме покрай много малки градчета, където хората се радват изключително много да се запознаят с нас, даже един кмет се здрависа с нас. Все повече започват да ми харесват хората в Канада.
Нощта ще прекараме в град Викинг. Едва пристигнали, един младеж идва да се запознае с нас. Изумен е от приключението ни и ни купува вечеря. Това е много мил жест от негова страна, а също така и ни спестява занимавката с готвенето. В града има чуден къмпинг, но ние няма да останем там, защото ще вали тази вечер и искаме да сме някъде на сухо. На една детска площадка има беседка, където опъваме палатката. Там също така сме на стратегическо място до летището и влаковите релси.
20.08.15г.
Събуждаме се и Слав ме пита “как спа?”. Това означава, че иска да каже той как е спал, на свой ред аз го питам. Отговорът е много пълен и описателен: ”първо ми беше топло, после ми беше влажно, после ми беше шумно, накрая ми беше студено”. Чудесно, вечерта е била пълна с усещания.
Преди да тръгнем прекарваме няколко часа в библиотеката, където се запознаваме с целия град. Все повече започват да ми харесват малките градчета в Канада. Изключително мили и дружелюбни хора живеят там.
На път за Лайнрайт всичко е чудесно. Слънцето грее, вятърът е в наша посока, придвижваме се със средна скорост от 24 км/ч и точно, когато решавам, че Мърфи е във ваканция, един стършел ми влиза в крачола и ме ужилва. Този път направо ми разказва играта, целият крак ми изтръпна, разтуптя и заболя. Това беше изключително нечестно, “защо все на мен”, но все пак си е част от приключението. Малко преди града има дълго спускане и после изкачване за разнообразие. Точно в долината има много приятен къмпинг, който е безплатен, но не се стои там. Стигаме и въпросния Лайнрайт, там научаваме, че градът и местността се гордеят с възстановяването на местната популация от бизони. Всъщност, историята е много забавна - последната двойка диви бизони в Канада били продадени на един американец, който направил ферма и ги развъждал. Няколко години по-късно канадците се усещат, че не са постъпили много умно и искат да си купят бизоните обратно. След хиляди молби и уговорки американецът се съгласил да продаде на канадците една двойка бизони за безбожна сума пари.
Пристигайки в града, бързо се ориентираме къде ще спим тази вечер и тръгваме на обиколка за нещо интересно. На улицата се запознах с едно момче, което много се изкефи на пътешествието ни и настоява да ни почерпи по една бира. Той всъщност е собственик на бар, ресторант, хотел и стриптийз клуб. След бирата сме много изморени и се отправяме към набелязаното място за спане. Но първо искаме да се изкъпем в един къмпинг, защото сме много лепкави от жегата. Миризмата и прахта се оказаха неща с които се свиква, но усещането за лепкавост е отвратително.Там пък една възрастна двойка ни покани да споделим с тях къмпинг парцела им. Те са много готини пенсионери, които казват, че от както са се пенсионирали имат повече проекти и са по-заети от всякога.
21.08.15г.
Вали, вали, вали и не спира да вали. Решаваме да се скрием от дъжда в библиотеката, а когато излизаме, е станал кучи студ и вятърът се е извъртял и сега ни духа странично, което също е гадно, все пак великите торби добре го спират и са нещо, като стопър за нас. Вече не е толкова равно и има доста хълмчета за качване, което е добре, защото това ни топли. Но все пак времето си остава скапано и не ни се иска да продължаваме, стига ни толкова за днес. Това е и най-хубавото на нашето пътешествие, придвижваме се колкото искаме и за никъде не бързаме. До пътя има един къмпинг, който очевидно никой не посещава. Това ни харесва и решаваме да останем там, даже си плащаме и таксата от 5$, защото това вече ни се струва разумна цена, за да опънеш палатка. Също така мястото има заслон от дъжда и печка на дърва. Запалваме огъня и Слав нагрява виното, което правим вече от 45 дни. Всъщност няма много течност и е все едно да ядеш джибри, но на Слав му харесва и си хапва ферментиралите плодове, аз не мога, може би миризмата и вида на плодовете ми напомнят за гнусната каца с джибри, която винаги бе пълна с винарки на село. Приготвяме голяма доза манячини за вечеря и наблюдаваме прекрасния залез по време на вечеря.
Вали, вали, вали и не спира да вали. Решаваме да се скрием от дъжда в библиотеката, а когато излизаме, е станал кучи студ и вятърът се е извъртял и сега ни духа странично, което също е гадно, все пак великите торби добре го спират и са нещо, като стопър за нас. Вече не е толкова равно и има доста хълмчета за качване, което е добре, защото това ни топли. Но все пак времето си остава скапано и не ни се иска да продължаваме, стига ни толкова за днес. Това е и най-хубавото на нашето пътешествие, придвижваме се колкото искаме и за никъде не бързаме. До пътя има един къмпинг, който очевидно никой не посещава. Това ни харесва и решаваме да останем там, даже си плащаме и таксата от 5$, защото това вече ни се струва разумна цена, за да опънеш палатка. Също така мястото има заслон от дъжда и печка на дърва. Запалваме огъня и Слав нагрява виното, което правим вече от 45 дни. Всъщност няма много течност и е все едно да ядеш джибри, но на Слав му харесва и си хапва ферментиралите плодове, аз не мога, може би миризмата и вида на плодовете ми напомнят за гнусната каца с джибри, която винаги бе пълна с винарки на село. Приготвяме голяма доза манячини за вечеря и наблюдаваме прекрасния залез по време на вечеря.
- Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
- Ако искате да ни помогнете, натиснете тук
моля, споделяйте за нас :)
Благодаря! :)
