текст: Яна Меламед
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
30.11.15г.
Утрото е много студено днес, все пак ни духа северняка, но пък това е добре, защото ще ни бута на юг. Екипираме се с ръкавиците за големият студ и потегляме. Първата ни мисия за днес е да намерим място за закуска. Тук сме в някаква индустриална част и няма вече канали за следване. Поне намираме една маса и се разполагаме.
Въпросната закуска направо ми разказа играта на проблемния зъб. Днешният ден ми е абсолютно изцяло ангажиран от болката в зъба. Мисля, че се е отчупило малко парченце и сега имам отворен канал към нерва. Усещам всяко докосване чак в корените. Баси, колко ли време ще мине, докато зъбът се калцира и затвори, направо ще полудея. Поне болката ми отклонява мислите от натоварения трафик и студа.
Днес иначе удряме едно добро каране от 120 км., без почти никакви спирки. На първата спирка Слав направи кафе, след като истина се опитах да си пийна, груба грешка. Едвам овладявам положението и пак потегляме. После спряхме за тоалетна и зъба пак ме заболя без никаква причина, явно е ОК, само докато въртим педалите. На третата спирка Слав хапна RooBar'чета, аз не посмях. На четвъртата спирка Слав купи шише евтино уиски, а аз се опитах да изям едно малко шоколадово лакомство за малко енергия, но дори разтапящият се шоколад в устата ме съсипа, без дори да стига до зъба. Еми, днешният ден явно ще си го изкарам на водичка.
Предстои ни да пресечем една река по язовирна стена. Пътят е толкова тесен, че никой не смее да ни задмине и събираме невероятна колона зад нас. Очаквах, че в момента, в който се отпуши шосето всички ще ни задминат с мръсна газ и клаксони, но не стана така, всички бяха търпеливи.
Стигаме до един парк за нощувка и преди да започнем вечерята, аз удрям две обезболяващи, след това похапваме, като за цяла армия и накрая удряме по две глътки уиски, което от своя страна ни удря в петите и заспиваме.
редакция: Невена Червенакова
фото: Вячеслав Стоянов
30.11.15г.
Утрото е много студено днес, все пак ни духа северняка, но пък това е добре, защото ще ни бута на юг. Екипираме се с ръкавиците за големият студ и потегляме. Първата ни мисия за днес е да намерим място за закуска. Тук сме в някаква индустриална част и няма вече канали за следване. Поне намираме една маса и се разполагаме.
Въпросната закуска направо ми разказа играта на проблемния зъб. Днешният ден ми е абсолютно изцяло ангажиран от болката в зъба. Мисля, че се е отчупило малко парченце и сега имам отворен канал към нерва. Усещам всяко докосване чак в корените. Баси, колко ли време ще мине, докато зъбът се калцира и затвори, направо ще полудея. Поне болката ми отклонява мислите от натоварения трафик и студа.
Днес иначе удряме едно добро каране от 120 км., без почти никакви спирки. На първата спирка Слав направи кафе, след като истина се опитах да си пийна, груба грешка. Едвам овладявам положението и пак потегляме. После спряхме за тоалетна и зъба пак ме заболя без никаква причина, явно е ОК, само докато въртим педалите. На третата спирка Слав хапна RooBar'чета, аз не посмях. На четвъртата спирка Слав купи шише евтино уиски, а аз се опитах да изям едно малко шоколадово лакомство за малко енергия, но дори разтапящият се шоколад в устата ме съсипа, без дори да стига до зъба. Еми, днешният ден явно ще си го изкарам на водичка.
Предстои ни да пресечем една река по язовирна стена. Пътят е толкова тесен, че никой не смее да ни задмине и събираме невероятна колона зад нас. Очаквах, че в момента, в който се отпуши шосето всички ще ни задминат с мръсна газ и клаксони, но не стана така, всички бяха търпеливи.
Стигаме до един парк за нощувка и преди да започнем вечерята, аз удрям две обезболяващи, след това похапваме, като за цяла армия и накрая удряме по две глътки уиски, което от своя страна ни удря в петите и заспиваме.
01.12.15г.
Утрото е много по-топло от вчерашното, но се скъсва да вали. Поне имаме покрив над главите и сме на сухо. Също така не очакваме никой да дойде в парка днес, така че ще се разполагаме, колкото си искаме.
Първи Декември ще го пишем дъждовен. Много добре си уплътняваме времето, пием вода, от време на време хапваме по едно хлебче с фъстъчено масло, от време на време удряме по една глътка уиски или гълъб и всичкото това под акомпанимента на аудио уроци по испански за тъпчовци. От време на време също и минава кола със служител на парка, но не ни закачат. Не ни закачат до късния следобед, когато едно стреснато момиче идва да ни каже, че по залез ще се върне с колега, за да заключат парка и тогава ще ни изгонят със сигурност. Тук не може да останем за през нощта при никакви обстоятелства. Много е досадно, когато хората си вършат работата. Как само не й пука къде ще се местим по никое време с колелата и къде ще ходим в този дъжд. Не мога повече да преговарям, ясно е, местим се.
Потегляме в дъжда и за отрицателно време ставаме вир вода. Тегаво е за пътуване, късно е вече, а и не искаме да се приближаваме много към Балтимор, защото ще е много заселено. Има много хубави места за наща къща, но с този дъжд всичко е наводнено. Вмъкваме се в едно градче, за да потърсим място с пикник заслон. Питаме и разпитваме, но за наше учудване се оказва, че в този град няма такова място. Това е първият град, в който или около, който няма пикник заслон. Късмет.
Започва да се стъмва, а ние се въртим, като мухи без глави. И тук не става, и там не става, тук и там наводнено, никъде не става. Очевидно трябва да се махаме от това градче. За да стигнем до следващото трябва да се върнем на магистралата. Пътят е маркиран за колела, но в тази тъмница и дъжд си е преживяване. Стигаме до момент, в който трябва да направим ляв завой. Нареждаме се пред колоната, за да ни виждат, но една крава много се ядоса, че застанахме пред нея и започна да мучи и псува. Когато светна зелено даде мръсна газ и ни задмина, а другите последваха примера й. Ние останахме малко с пръст в гъз, защото моста, по който трябва да минем е много тесен, и ако не ни пуснат, никога няма да минем. За пореден път един камион ни спаси задниците и ни пусна да минем пред него, за да ни пази гърбовете.
Времето си тече, а ние няма къде да се скрием. Накрая в абсолютно отчаяние се скриваме в едно малко паркче, под едно съвсем мъничко заслонче. Всъщност проблемът не са размерите, а фактът, че на това малко, малко покривче са сложили два огромни, мъртвешко бели прожектора. Не можем да спим там, но и не можем да рискуваме с магистралата. Поне имаме сушина, докато се съмне и да се махаме от тук. Тъкмо мислим да си направим кафе, за да се стоплим и един човек идва, за да ни каже, че не можем да останем там, защото паркът работи от изгрев до залез. Колко несправедливо, дори на сушина нямаме право, докато се съмне.
Заговаряме се с човека и му казваме, че нямаме къде да отидем. Той казва, че можел да ни остави в един офис, който имал. После му разказваме за приключенията ни и за красивите места, на които сме били и той казва, че имал по-добро място за нас. Имал 30 къщи и в момента имал една свободна. Казва ни да го последваме, следваме го.
Къщичката е топла, много топла и суха. Това е първото, което отразяваме. Малко сме, като треснати, изобщо не знаем как да реагираме на този човек ли, ангел спасител ли, не знам, но ни спаси от потенциално най-лошата нощ в живота ни.
Не мога да повярвам, че до преди 5 мин. се чудехме как точно ще изкретаме нощта, а сега имаме топъл душ, сушилня за мокрите ни дрехи, Слав даже гледа някакъв тъп филм преди да заспи.
Това бе едно чудо, истинско чудо, дойде да ни изгони не просто някаква си смотана рейнджърка или полицията, а човек с 30 къщи и един офис. Благодаря, на който ни го изпрати, ще го запомним!
Утрото е много по-топло от вчерашното, но се скъсва да вали. Поне имаме покрив над главите и сме на сухо. Също така не очакваме никой да дойде в парка днес, така че ще се разполагаме, колкото си искаме.
Първи Декември ще го пишем дъждовен. Много добре си уплътняваме времето, пием вода, от време на време хапваме по едно хлебче с фъстъчено масло, от време на време удряме по една глътка уиски или гълъб и всичкото това под акомпанимента на аудио уроци по испански за тъпчовци. От време на време също и минава кола със служител на парка, но не ни закачат. Не ни закачат до късния следобед, когато едно стреснато момиче идва да ни каже, че по залез ще се върне с колега, за да заключат парка и тогава ще ни изгонят със сигурност. Тук не може да останем за през нощта при никакви обстоятелства. Много е досадно, когато хората си вършат работата. Как само не й пука къде ще се местим по никое време с колелата и къде ще ходим в този дъжд. Не мога повече да преговарям, ясно е, местим се.
Потегляме в дъжда и за отрицателно време ставаме вир вода. Тегаво е за пътуване, късно е вече, а и не искаме да се приближаваме много към Балтимор, защото ще е много заселено. Има много хубави места за наща къща, но с този дъжд всичко е наводнено. Вмъкваме се в едно градче, за да потърсим място с пикник заслон. Питаме и разпитваме, но за наше учудване се оказва, че в този град няма такова място. Това е първият град, в който или около, който няма пикник заслон. Късмет.
Започва да се стъмва, а ние се въртим, като мухи без глави. И тук не става, и там не става, тук и там наводнено, никъде не става. Очевидно трябва да се махаме от това градче. За да стигнем до следващото трябва да се върнем на магистралата. Пътят е маркиран за колела, но в тази тъмница и дъжд си е преживяване. Стигаме до момент, в който трябва да направим ляв завой. Нареждаме се пред колоната, за да ни виждат, но една крава много се ядоса, че застанахме пред нея и започна да мучи и псува. Когато светна зелено даде мръсна газ и ни задмина, а другите последваха примера й. Ние останахме малко с пръст в гъз, защото моста, по който трябва да минем е много тесен, и ако не ни пуснат, никога няма да минем. За пореден път един камион ни спаси задниците и ни пусна да минем пред него, за да ни пази гърбовете.
Времето си тече, а ние няма къде да се скрием. Накрая в абсолютно отчаяние се скриваме в едно малко паркче, под едно съвсем мъничко заслонче. Всъщност проблемът не са размерите, а фактът, че на това малко, малко покривче са сложили два огромни, мъртвешко бели прожектора. Не можем да спим там, но и не можем да рискуваме с магистралата. Поне имаме сушина, докато се съмне и да се махаме от тук. Тъкмо мислим да си направим кафе, за да се стоплим и един човек идва, за да ни каже, че не можем да останем там, защото паркът работи от изгрев до залез. Колко несправедливо, дори на сушина нямаме право, докато се съмне.
Заговаряме се с човека и му казваме, че нямаме къде да отидем. Той казва, че можел да ни остави в един офис, който имал. После му разказваме за приключенията ни и за красивите места, на които сме били и той казва, че имал по-добро място за нас. Имал 30 къщи и в момента имал една свободна. Казва ни да го последваме, следваме го.
Къщичката е топла, много топла и суха. Това е първото, което отразяваме. Малко сме, като треснати, изобщо не знаем как да реагираме на този човек ли, ангел спасител ли, не знам, но ни спаси от потенциално най-лошата нощ в живота ни.
Не мога да повярвам, че до преди 5 мин. се чудехме как точно ще изкретаме нощта, а сега имаме топъл душ, сушилня за мокрите ни дрехи, Слав даже гледа някакъв тъп филм преди да заспи.
Това бе едно чудо, истинско чудо, дойде да ни изгони не просто някаква си смотана рейнджърка или полицията, а човек с 30 къщи и един офис. Благодаря, на който ни го изпрати, ще го запомним!
02.12.15г.
Навън вали и е студено, а ние се будим на топло и сухо в къщата. Още не можем да повярваме, че ни спаси човек с 30 къщи. Закусваме, стягаме багажа и потегляме в дъжда.
Днес не става за каране. Има много ниска видимост и много дъжд. Търсим библиотека, в която да се заврем и стоплим, докато мине деня, но се оказва, че в района няма такава. Отиваме в един Макдоналдс и се прежалваме да похарчим 2$ за две кафета и се настаняваме. Поне има интернет и си търсим домакин за Вашингтон. Хората около нас много ни се радват и ни дават малко джобни за из път. Инвестицията за кафе явно си заслужаваше.
След като се нарадвахме на интернета отиваме в магазина, за да си купим нещо вкусно за ядене. После се спираме в един парк с покривче и правим пържолки, докато спре да вали. Палатката не можем да опънем под покрива, защото ще ни изгонят, но имаме на ум едно ненаводнено място, за след като спре да вали. Става въпрос за едно пространство зад сградата с кенефите.
Докато чакаме и пием чай, пускаме гълъби. Междувременно краката свикнаха с мокрите обувки и мизерията започна прогресивно да намалява. Все пак винаги може да е по-зле, така че засега просто се присмиваме над положението си и си представяме, че сме някъде на юг под някоя палма.
Чак към 8 ч. спря да вали и се настанихме. Паркът изглежда като някое магическо място с всичките пари, които се вдигат и обгръщат периметъра в мъгла. Красота, а ние се настаняваме удобно зад кенефите и скачаме в топлите, пухени чувалчета.
03.12.15г.
Събуждаме се и слънцето, най-накрая ни се усмихва. Вчера всичко бе сиво и мрачно, но когато има слънчице, цветът се връща обратно. Духа ни някакъв проклет вятър, но поне не вали. Най-накрая потегляме отново. Трябва да сипем газ, защото няма да изкараме дълго на няколко RooBar'чета. Набавяме си необходимото и се спираме пред един ресторант, за да готвим. Всички клиенти се спират при нас преди да влезнат вътре и изкарваме още малко джобни.
Вече е обед, което означава, че след малко ще залезе слънцето и трябва бързо да минем през Балтимор и да се огледаме за каше. Точно на края на града хващаме една велопътека, която ни качва нагоре в планината и изведнъж сме в дивотията. Идеални сме тук, опъваме палатката и си готвим царски. След вечеря, моментално заспиваме. Интересно колко сме близо до града, а въпреки това има къде да спим без да ни притеснява никой. Обожавам парковете в Америка.
Навън вали и е студено, а ние се будим на топло и сухо в къщата. Още не можем да повярваме, че ни спаси човек с 30 къщи. Закусваме, стягаме багажа и потегляме в дъжда.
Днес не става за каране. Има много ниска видимост и много дъжд. Търсим библиотека, в която да се заврем и стоплим, докато мине деня, но се оказва, че в района няма такава. Отиваме в един Макдоналдс и се прежалваме да похарчим 2$ за две кафета и се настаняваме. Поне има интернет и си търсим домакин за Вашингтон. Хората около нас много ни се радват и ни дават малко джобни за из път. Инвестицията за кафе явно си заслужаваше.
След като се нарадвахме на интернета отиваме в магазина, за да си купим нещо вкусно за ядене. После се спираме в един парк с покривче и правим пържолки, докато спре да вали. Палатката не можем да опънем под покрива, защото ще ни изгонят, но имаме на ум едно ненаводнено място, за след като спре да вали. Става въпрос за едно пространство зад сградата с кенефите.
Докато чакаме и пием чай, пускаме гълъби. Междувременно краката свикнаха с мокрите обувки и мизерията започна прогресивно да намалява. Все пак винаги може да е по-зле, така че засега просто се присмиваме над положението си и си представяме, че сме някъде на юг под някоя палма.
Чак към 8 ч. спря да вали и се настанихме. Паркът изглежда като някое магическо място с всичките пари, които се вдигат и обгръщат периметъра в мъгла. Красота, а ние се настаняваме удобно зад кенефите и скачаме в топлите, пухени чувалчета.
03.12.15г.
Събуждаме се и слънцето, най-накрая ни се усмихва. Вчера всичко бе сиво и мрачно, но когато има слънчице, цветът се връща обратно. Духа ни някакъв проклет вятър, но поне не вали. Най-накрая потегляме отново. Трябва да сипем газ, защото няма да изкараме дълго на няколко RooBar'чета. Набавяме си необходимото и се спираме пред един ресторант, за да готвим. Всички клиенти се спират при нас преди да влезнат вътре и изкарваме още малко джобни.
Вече е обед, което означава, че след малко ще залезе слънцето и трябва бързо да минем през Балтимор и да се огледаме за каше. Точно на края на града хващаме една велопътека, която ни качва нагоре в планината и изведнъж сме в дивотията. Идеални сме тук, опъваме палатката и си готвим царски. След вечеря, моментално заспиваме. Интересно колко сме близо до града, а въпреки това има къде да спим без да ни притеснява никой. Обожавам парковете в Америка.
04.12.15г.
Първата ни сутрин със скреж по палатката. Честно очаквах това да започне да се случва много по-рано през годината. Радвам се, че глобалното затопляне е на наша страна. Нямаме вода дори за газ, така че потегляме гладни и жадни. Колкото повече задълбаваме в парка, толкова по-прекрасен става. Където има изкачвания са направили серпентини с подходящ за колела наклон. Все още се изумявам как за всичко е помислено, и когато се прави нещо се прави как' си требе.
Връщаме се в цивилизацията и купуваме яйца за закуска. Намираме си и много хубаво местенце за хапване с трибуни, които ще ползваме за простир. Трябва да размръзнем палатката и пижамата на конете. След юнашка закуска от 12 яйца и добре събрали слънчева топлина, сме готови да влезнем в столицата на Съединените Американски Щати.
Вече сме в града и се качваме на една велопътека в голям парк. Тук сме на 5 км. от центъра на града, а около нас тичат хора и еленчета, невероятно. Много е див континентът. Харесва ми как хора и дива природа съществуват заедно.
Стигаме и къщата на домакините ни, Скот и съквартирантката му Ашли, която в момента я няма. Оказва се, че сме първите гости на къщата. Това означава, че от нас зависи дали следващият колоездач ще бъде приет в къщата, трябва да се постараем. За вечеря ще приготвим пелмени и купуваме доста бира, все пак е петък вечер.
На гости идва Сам, добър приятел на Скот и голям симпатяга. Той веднага подбъзиква Скот, че гостите му готвят и носят бира. Но Скот е още малко притеснен, за да знае как да отреагира.
Угощението се получи гениално, всички сме доволни и изпили цялата бира. Вече е малко късно за нас и Слав заспива на масата. Време е за сън.
Първата ни сутрин със скреж по палатката. Честно очаквах това да започне да се случва много по-рано през годината. Радвам се, че глобалното затопляне е на наша страна. Нямаме вода дори за газ, така че потегляме гладни и жадни. Колкото повече задълбаваме в парка, толкова по-прекрасен става. Където има изкачвания са направили серпентини с подходящ за колела наклон. Все още се изумявам как за всичко е помислено, и когато се прави нещо се прави как' си требе.
Връщаме се в цивилизацията и купуваме яйца за закуска. Намираме си и много хубаво местенце за хапване с трибуни, които ще ползваме за простир. Трябва да размръзнем палатката и пижамата на конете. След юнашка закуска от 12 яйца и добре събрали слънчева топлина, сме готови да влезнем в столицата на Съединените Американски Щати.
Вече сме в града и се качваме на една велопътека в голям парк. Тук сме на 5 км. от центъра на града, а около нас тичат хора и еленчета, невероятно. Много е див континентът. Харесва ми как хора и дива природа съществуват заедно.
Стигаме и къщата на домакините ни, Скот и съквартирантката му Ашли, която в момента я няма. Оказва се, че сме първите гости на къщата. Това означава, че от нас зависи дали следващият колоездач ще бъде приет в къщата, трябва да се постараем. За вечеря ще приготвим пелмени и купуваме доста бира, все пак е петък вечер.
На гости идва Сам, добър приятел на Скот и голям симпатяга. Той веднага подбъзиква Скот, че гостите му готвят и носят бира. Но Скот е още малко притеснен, за да знае как да отреагира.
Угощението се получи гениално, всички сме доволни и изпили цялата бира. Вече е малко късно за нас и Слав заспива на масата. Време е за сън.
05.12.15г.
Хубаво се излежаваме тази сутрин. Леко ни цепят главите от вчера, но всичко е на шест. Времето е хубаво и слънчево, идеални условия за разглеждане на столицата. Малко бавно стартираме деня, но и за никъде не бързаме.
Градът прилича на европейски град. С широки булеварди и няма високи сгради. Има супер инфраструктура и карането на колело в този град не е особено ангажиращо. Обикаляме по разни забележителности и културни паметници, но като цяло е малко скучно. Сигурно трябва да си американец, за да изпаднеш във възторг от Белия дом или паметника на Линкълн. Врътваме се от тук, от там и се връщаме. Хващаме Скот и Ашли на вратата, точно излизат да разходят кучетата. Присъединяваме се към разходката, а когато се връщаме, е време за вечеря. Още сутринта омесих един хляб, който пъхам във фурната, а другата част от менюто е пуйка от Деня на благодарността и невероятно вкусни наденички.
След вечеря добре се забавлявахме с различни игри на карти чак до 23:00 ч.
Хубаво се излежаваме тази сутрин. Леко ни цепят главите от вчера, но всичко е на шест. Времето е хубаво и слънчево, идеални условия за разглеждане на столицата. Малко бавно стартираме деня, но и за никъде не бързаме.
Градът прилича на европейски град. С широки булеварди и няма високи сгради. Има супер инфраструктура и карането на колело в този град не е особено ангажиращо. Обикаляме по разни забележителности и културни паметници, но като цяло е малко скучно. Сигурно трябва да си американец, за да изпаднеш във възторг от Белия дом или паметника на Линкълн. Врътваме се от тук, от там и се връщаме. Хващаме Скот и Ашли на вратата, точно излизат да разходят кучетата. Присъединяваме се към разходката, а когато се връщаме, е време за вечеря. Още сутринта омесих един хляб, който пъхам във фурната, а другата част от менюто е пуйка от Деня на благодарността и невероятно вкусни наденички.
След вечеря добре се забавлявахме с различни игри на карти чак до 23:00 ч.
Повече снимки може да видите тук: www.facebook.com/cycle4recycle
